What do you think?
Rate this book
Когато капят кестените
През зимата на 1946 г. Димо Костурков, доктор по право от Сорбоната, пътува към опустошената от войната България. Изпълнен е с надежди и идеали, а във влака среща и красивата Ана, която се прибира да погребе баща си. Още на перона у дома ги чака сблъсък с жестоката реалност – комунистите са заграбили властта и няма да я пуснат. На двамата млади им предстои да опознаят истинското лице на строя – насилието, издевателствата, лагерите, изселванията…
Десетилетия по-късно режимът се люшка в предсмъртна агония. Задействат се внимателно обмислени планове за съхраняване на властта и натрупаните богатства. Предстоят вихрени промени, манифестации, избори, пирови победи и смазващи провали. И сред целия хаос на внезапната свобода младият писател Никола Костурков трябва да открие истината за баща си и неговата съдба. А любовта му към Адриана е като стихия, която пронизва времето и пространството и надмогва престъплението и наказанието.
„Когато капят кестените” е предопределена модерна класика, която без съмнение ще остане като един от най-големите романи в българската литература.
„Къде бяхте досега, Стефан Коспартов, защо не ни казахте тези истини по-рано? Подреждахте събитията, предполагам. Почиствахте ги от мимолетното и ги поставяхте едно до друго. Не, по-скоро едно под друго – защото нашият български живот се пише под индиго, събитията са еднакви, само десетилетията са различни. Благодаря ви за прекрасно написаната белова от черновите на две поколения българи!”
Веселина Седларска
Десетилетия по-късно режимът се люшка в предсмъртна агония. Задействат се внимателно обмислени планове за съхраняване на властта и натрупаните богатства. Предстоят вихрени промени, манифестации, избори, пирови победи и смазващи провали. И сред целия хаос на внезапната свобода младият писател Никола Костурков трябва да открие истината за баща си и неговата съдба. А любовта му към Адриана е като стихия, която пронизва времето и пространството и надмогва престъплението и наказанието.
„Когато капят кестените” е предопределена модерна класика, която без съмнение ще остане като един от най-големите романи в българската литература.
„Къде бяхте досега, Стефан Коспартов, защо не ни казахте тези истини по-рано? Подреждахте събитията, предполагам. Почиствахте ги от мимолетното и ги поставяхте едно до друго. Не, по-скоро едно под друго – защото нашият български живот се пише под индиго, събитията са еднакви, само десетилетията са различни. Благодаря ви за прекрасно написаната белова от черновите на две поколения българи!”
Веселина Седларска
552 pages, Paperback
Published January 1, 2018
27 people are currently reading
266 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 38 reviews
March 15, 2025
Отказвам се, няма да я дочета!
Втора книга по тема, която изключително много ме вълнува, след тази на Илия Троянов ("Власт и съпротива"), която просто не става! :(
След приличното ѝ начало, започва една вакханлия на супер хлебарки - телепати и мистични прозрения и въжделения на част от героите, които намирам за крайно ненужни и с нищо недопринасящи за текста и фабулата. Подобно е на залитанията на част от съвременните руски писатели, които ялово мешат мистицизма с православието, без да могат да се измъкнат от колопката, която сами си поставят.
Описанията и героите са смекчени, размити, все едно автоцензурата се е срастнала дотолкова с Коспартов, че сам той не се усеща, как всичко постепенно окапва, баш като листата на тия любими нему софийски кестени...
Сюжетната линия след 10.11.89 никаква я няма - прилича на преразказ по вестникарски дописки от периода. Андрей Луканов е станал Лука Андреев, а Пешо Танкиста си се мъдри с цялото си име, интересно защо ли е така?
Прецених, че след повече от 290 прочетени страници, няма смисъл да се мъча повече. Големият роман за комунизма и прехода му в олигархичен капитализъм с комунягите начело пак не се състоя!
В Милен Русков ми е надеждата, бавно се придвижва той към този период в творбите си и се надявам поне на него да му се получи!
Клишенце:
"Вие, хората, сте така устроени, че жената върви след мъжа само ако го обича. Ако не го обича, става обратното, тя иска да води."
P.S. Припомняйте ми често, да не се водя по телешкия възторг на издателите на подобни пасквили - писна ми да се набутвам излишно.
Втора книга по тема, която изключително много ме вълнува, след тази на Илия Троянов ("Власт и съпротива"), която просто не става! :(
След приличното ѝ начало, започва една вакханлия на супер хлебарки - телепати и мистични прозрения и въжделения на част от героите, които намирам за крайно ненужни и с нищо недопринасящи за текста и фабулата. Подобно е на залитанията на част от съвременните руски писатели, които ялово мешат мистицизма с православието, без да могат да се измъкнат от колопката, която сами си поставят.
Описанията и героите са смекчени, размити, все едно автоцензурата се е срастнала дотолкова с Коспартов, че сам той не се усеща, как всичко постепенно окапва, баш като листата на тия любими нему софийски кестени...
Сюжетната линия след 10.11.89 никаква я няма - прилича на преразказ по вестникарски дописки от периода. Андрей Луканов е станал Лука Андреев, а Пешо Танкиста си се мъдри с цялото си име, интересно защо ли е така?
Прецених, че след повече от 290 прочетени страници, няма смисъл да се мъча повече. Големият роман за комунизма и прехода му в олигархичен капитализъм с комунягите начело пак не се състоя!
В Милен Русков ми е надеждата, бавно се придвижва той към този период в творбите си и се надявам поне на него да му се получи!
Клишенце:
"Вие, хората, сте така устроени, че жената върви след мъжа само ако го обича. Ако не го обича, става обратното, тя иска да води."
P.S. Припомняйте ми често, да не се водя по телешкия възторг на издателите на подобни пасквили - писна ми да се набутвам излишно.
February 1, 2019
Отдавна не си бях късал така нервите с книга.
Накратко казано, нямам идея дали да я препоръчам на някого или не. Бих я препоръчал само за да се види какво прави една лоша редакция и страха от намеса на редактора.
Тази книга е около 6-700 страници. Трябва да е 300, максимум 400. Ако беше, щеше да е шедьовър. Но, да минем по същество.
Книгата е разделена на три части и общо взето три сюжетни линии. Къде идва проблема? Проблемът е, че ако разгледаме трите части като три отделни книги, аз бих им дал следните оценки по десетобалната:
Първа част: 9 или 10
Втора: 7
Трета: 1. Не трябва да съществува просто.
Сега да се върнем на трите сюжетни линии. В тях общото е един герой, нашият антагонист. Всяка глава е за различна от предната сюжетна линия, което е уморяващо по принцип, но при първите 100-150 страници не ти пука, защото са страхотно написани, всяка сюжетна линия е точно толкова интересна, колкото и другите две и всичко е наред.
След това качеството започва да пада и за едни сюжетни линии просто не ти пука. Защо? Ами защото има още стотици книги за "прехода" и тези сюжетни линии си ги чел другаде.
Втората част все пак е добра, въпреки че фантасмагориите и опитите за нещо като мистика, нещо като научна фантастика, понякога те карат да си изстържеш зъбите. Не всеки може да напише "Кланица 5" и честно казано, най-добре е да не се опитва. Това да пишеш за сериозни събития и след това да минеш на истории тип Питър Пан е свръхтънко изкуство за свръхмалцинство писатели. Ето тук например редактора е трябвало директно да каже на писателя, че на тия неща мястото им не е в тази книга. В "Когато капят кестените" има и други подходи, взети от "Кланица 5", впрочем, но те са ОК.
След още няколкостотин страници нещо става. Нашият антагонист умира (това уж е спойлер, ама неговата смърт е ясна от първа страница, ако някога отворите тази книга), но... книгата си продължава още 100-200 страници. Напълно безсмислени, отегчителни. Ако някога седнете да четете книгата, като умре вие-ще-разберете-кой, просто затворете книгата. Натам не се случва нищо.
Впрочем, пълната мистика поне до някаква степен е отделена, до един момент, в който върху десетките герои не започнат да се трупат и говорещи хлебарки, в който случай сериозно обмислях да приключа книгата преждевременно, но ги преживях.
И така. Защо обаче се издразних толкова?
Защото тази книга е страхотна, но до един момент. Толкова е страхотна, че можеше да сложи край на целия жанр "Прехода" в българската литература. Защото в нея се говори за нещата, за които трябва да се говори - за реалния преход към капитализъм, за фирмите, за червените куфарчета, за пребоядисването на комунистите. Има ли и три тона блудкави романтични истории около тези неща? Има, но и те са добри. До един момент.
Вместо обаче да сложим край на цялото това течение, имаме просто още една книга в него. Защото някой не си е свършил работата и този някой не е Стефан Коспартов, а който е трябвало да редактира Стефан Коспартов.
Иначе друго нещо, което не мога да разбера, е играта с имената в книгата. Петър Младенов си е Петър Младенов, но Андрей Луканов е Лука Андреев. Няма проблем, всичко си се разбира кой-кой е, просто не мога да си го обясня. Бял кахър, за разлика от въобще не толкова белите реални кахъри на книгата.
Накратко казано, нямам идея дали да я препоръчам на някого или не. Бих я препоръчал само за да се види какво прави една лоша редакция и страха от намеса на редактора.
Тази книга е около 6-700 страници. Трябва да е 300, максимум 400. Ако беше, щеше да е шедьовър. Но, да минем по същество.
Книгата е разделена на три части и общо взето три сюжетни линии. Къде идва проблема? Проблемът е, че ако разгледаме трите части като три отделни книги, аз бих им дал следните оценки по десетобалната:
Първа част: 9 или 10
Втора: 7
Трета: 1. Не трябва да съществува просто.
Сега да се върнем на трите сюжетни линии. В тях общото е един герой, нашият антагонист. Всяка глава е за различна от предната сюжетна линия, което е уморяващо по принцип, но при първите 100-150 страници не ти пука, защото са страхотно написани, всяка сюжетна линия е точно толкова интересна, колкото и другите две и всичко е наред.
След това качеството започва да пада и за едни сюжетни линии просто не ти пука. Защо? Ами защото има още стотици книги за "прехода" и тези сюжетни линии си ги чел другаде.
Втората част все пак е добра, въпреки че фантасмагориите и опитите за нещо като мистика, нещо като научна фантастика, понякога те карат да си изстържеш зъбите. Не всеки може да напише "Кланица 5" и честно казано, най-добре е да не се опитва. Това да пишеш за сериозни събития и след това да минеш на истории тип Питър Пан е свръхтънко изкуство за свръхмалцинство писатели. Ето тук например редактора е трябвало директно да каже на писателя, че на тия неща мястото им не е в тази книга. В "Когато капят кестените" има и други подходи, взети от "Кланица 5", впрочем, но те са ОК.
След още няколкостотин страници нещо става. Нашият антагонист умира (това уж е спойлер, ама неговата смърт е ясна от първа страница, ако някога отворите тази книга), но... книгата си продължава още 100-200 страници. Напълно безсмислени, отегчителни. Ако някога седнете да четете книгата, като умре вие-ще-разберете-кой, просто затворете книгата. Натам не се случва нищо.
Впрочем, пълната мистика поне до някаква степен е отделена, до един момент, в който върху десетките герои не започнат да се трупат и говорещи хлебарки, в който случай сериозно обмислях да приключа книгата преждевременно, но ги преживях.
И така. Защо обаче се издразних толкова?
Защото тази книга е страхотна, но до един момент. Толкова е страхотна, че можеше да сложи край на целия жанр "Прехода" в българската литература. Защото в нея се говори за нещата, за които трябва да се говори - за реалния преход към капитализъм, за фирмите, за червените куфарчета, за пребоядисването на комунистите. Има ли и три тона блудкави романтични истории около тези неща? Има, но и те са добри. До един момент.
Вместо обаче да сложим край на цялото това течение, имаме просто още една книга в него. Защото някой не си е свършил работата и този някой не е Стефан Коспартов, а който е трябвало да редактира Стефан Коспартов.
Иначе друго нещо, което не мога да разбера, е играта с имената в книгата. Петър Младенов си е Петър Младенов, но Андрей Луканов е Лука Андреев. Няма проблем, всичко си се разбира кой-кой е, просто не мога да си го обясня. Бял кахър, за разлика от въобще не толкова белите реални кахъри на книгата.
October 24, 2018
„Когато капят кестените” на Стефан Коспартов е роман с поетично заглавие, навяващо усещането за несекващата есенна тъга от безвремието на софийските улици (а понякога и на парижките). Посвещението на третата страница, гласящо „Идвам, татко!” задава един от основните мотиви на романа – връзката между баща и син в един разпадащ се свят със силно проблематични морални устои, а трите изречения, служещи като епиграф в началото на първа глава недвусмислено представят романа: „Това е разказ за тъгата на Пътника. Този, който си тръгна в края на лятото. Когато капят кестените”. Ако след прочетеното дотук все пак читателят реши да се впусне в света на тази обемиста творба, трябва да знае, че потапяйки се в нея може и да се удави в океана от тъга, който ще го залее. Има сцена, вероятно една от най-трудните за четене в този изпълнен с мъка роман, когато главният герой взима трупа на убития си син в ръце, за да го пренесе у дома, но преди това плаче три дни и три нощи, докато кметът не идва да го помоли да спре, защото ще причини наводнение. Дали ще дефинираме този епизод като магически, или като комунистически реализъм е без значение, важното е, че поне за мен той най-точно изобразява безкрайните реки от тъга, извиращи от човешките души, за да се влеят в споменатия океан.
Романът формално и тематично е разделен на три части с две интермедии, но аз го виждам като неделима сплав от три поджанра: семейна сага, история на комунизма и пародиен роман на абсурда (откъдето са препратките към т.нар. магически реализъм). Многообразието от герои в двете основни сюжетни линии може да бъде объркващо на пръв поглед, но в последствие всеки си идва на мястото и заиграва ролята си като във филм. Първата сюжетна линия започва през 1946 г, когато младият доктор по право от Сорбоната Димо Костурков решава да се завърне в София заедно със своя съмишленик Минко Илиев (читателят вероятно ще се досети, че прототип на този образ е Илия Минков, както и по-късно във втората сюжетна линия се появява Лука Андреев, респ. Андрей Луканов), за да „оправят” следвоенна България, без да подозират, че там комунистите вече са издали присъди на интелектуалци като тях. Този разказ проследява живота на Димо, който прекарва 12 години из трудови лагери, а после още 10 той и семейството му са прогонени от София и постоянно са подлагани на всякакъв тормоз и унижения. Сценарий, познат на мнозина, травмата от който не може да бъде заличена дори няколко поколения по-късно.
Втората сюжетна линия започва през 1989 г, малко преди „демокрацията”, през ранната есен (когато капят кестените), когато малкият син на Димо – Никола Костурков, се връща към болезнените си спомени за смъртта на брат си и баща си, както и на двете си сериозни гаджета (тук наистина е прекалил Коспартов – как и двете му приятелки са умрели при крайно нелепи инциденти пред очите му – това си е жив садизъм към и без това достатъчно обременения персонаж на Никола...), от които търси утеха в пиянските нощи с приятелска компания студенти. Така сюжетната линия на бащата е за борбата със смъртта (не само физическата, но и духовната смърт, която комунизмът налага) в името на достойния живот, а тази на сина – борбата с живота в името на достойната смърт.
Като цяло смъртта и тъгата присъстват във всяка картина от този роман и ако Димо се опитва до един момент да вярва в светлото бъдеще, Никола осъзнава, че подобна вяра е поредната химера, а комунизмът е зараза, която е белязала всички, живели и докосвали се до него. Връзката с „Изкопът” и „Чевенгур” е осезаема не само по отношение на художествените внушения - странстване на героя в търсене на истината (неслучайно Димо е назоваван като Пътника, а Никола тръгва по стъпките му) и начин за преодоляване на гибелната съдба (търсене на Входа към друго измерение), както и моменти на угнетяваща безсъбитийност (трудовите лагери и лудницата в Курило), но и е директно назована от самия Никола, който мечтае да стане писател и има точно Платонов за свой кумир, мъчи се да му подражава и дори по едно време (в първата интермедия) физически влиза в романа му: ",(…) ти не си следващият Андрей Платонов, няма как да напишеш "Чевенгур", за това тъгата не стига, трябва и сила, а твоята сила къде изтече?". Подобно на Саша Дванов от „Чевенгур” Никола е сирак, който търси баща си, или поне истината за него. В процеса на това търсене обаче наративите на историята, географията и спомена се преплитат в интересна смесица, граничеща с творески хаос. Точно Платонов, Георги Марков и вероятно Габриел Гарсия Маркес най-силно отекват за мен в този роман, а не Виктор Пасков, както бях чела някъде. Темата за мъртвите приятели я има, но това е друга мръсна приказка – комунистическа България, която е още по-неподходяща за малки деца. И за читатели със слаби нерви.
Двама персонажи преживяват и двете сюжетни линии, защото са своеобразни антиподи – „добрият” Минко Илиев и злодеят Людмил Тасев. Постоянната борба между тях репрезентира противоборството между доброто и злото, които не могат да се победят, но и не се отказват от опитите до самия край. Прави ми впечатление, че „добрите” герои са доста набожни, често влизат в църкви и се молят, докато Тасев с типичен комунистически атеизъм заявява, че молитвата е спасение за слабите и безсилните да променят живота си. Положителните герои се надяват на някакво спасение отвъд настоящето, те вярват, че справедливост трябва да има и тази вяра е оправдана в самия финал на романа.
Не мога да не спомена фантастичните елементи, които придават особен колорит на творбата, особено образите на хлебарките – агенти на ДС, Кох и Тох, както и папагала Джордж на Магдалена. Сравнението на агентите с хлебарки е много точно попадение и прекрасна метафора за цялата шпионска мрежа на комунизма и всичките й машинации и злодеяния.
Появяването на автора като епизодичен герой в романа също е много интересен момент – Никола случайно влиза в аперитив „Троян” на „Графа”, където „поетът Воймир Асенов и сценаристът Стефан Коспартов шумно спореха”. Самият Никола също е автор и герой на романа си, озаглавен „Когато капят кестените”, който той иска да посвети на баща си и вижда като дело на своя живот.
Обикновено не пиша толкова дълги размисли върху току-що прочетена книга, но в случая с този роман има толкова много, което може да се напише, че никога не е достатъчно. Първите 350 страници ми бяха изключително интересни както с персонажите, така и със сюжета, в последствие фантастичните елементи и философските размисли сякаш ми дойдоха в повече, но накрая творбата по-скоро се нареди сред онези книги, които бих препрочела. Разбира се, има някои дребни диахронизми, срещани в историческите романи (например, на 459 стр. съдържателят на стрелбището казва, че е записал Дженифър Лопес, която през 1990 още е неизвестна танцьорка в Бронкс, за която никой не е чувал, а малко по-късно Никола обяснява, че е без лична карта, при положение че по това време хората са още с паспорти), но това са „бели кахъри”. Нищо не казах за женските образи, защото не знам дали си струва да ги коментирам – класическата схема „светица и грешница” и тук е валидна, може би с някои нюанси на лудост, маниакална депресия и суицидност, но няма женски образ, който може да се сравни с Димо, нито пък с Никола. Схематични са ми и това е.
„Когато капят кестените” е роман, който може както да привлече, така и да отблъсне читателите, но не ми се вярва да остави някой, осмелил се да го прочете докрай, безразличен и това го прави достайна тема на дискусия и още прочити.
Романът формално и тематично е разделен на три части с две интермедии, но аз го виждам като неделима сплав от три поджанра: семейна сага, история на комунизма и пародиен роман на абсурда (откъдето са препратките към т.нар. магически реализъм). Многообразието от герои в двете основни сюжетни линии може да бъде объркващо на пръв поглед, но в последствие всеки си идва на мястото и заиграва ролята си като във филм. Първата сюжетна линия започва през 1946 г, когато младият доктор по право от Сорбоната Димо Костурков решава да се завърне в София заедно със своя съмишленик Минко Илиев (читателят вероятно ще се досети, че прототип на този образ е Илия Минков, както и по-късно във втората сюжетна линия се появява Лука Андреев, респ. Андрей Луканов), за да „оправят” следвоенна България, без да подозират, че там комунистите вече са издали присъди на интелектуалци като тях. Този разказ проследява живота на Димо, който прекарва 12 години из трудови лагери, а после още 10 той и семейството му са прогонени от София и постоянно са подлагани на всякакъв тормоз и унижения. Сценарий, познат на мнозина, травмата от който не може да бъде заличена дори няколко поколения по-късно.
Втората сюжетна линия започва през 1989 г, малко преди „демокрацията”, през ранната есен (когато капят кестените), когато малкият син на Димо – Никола Костурков, се връща към болезнените си спомени за смъртта на брат си и баща си, както и на двете си сериозни гаджета (тук наистина е прекалил Коспартов – как и двете му приятелки са умрели при крайно нелепи инциденти пред очите му – това си е жив садизъм към и без това достатъчно обременения персонаж на Никола...), от които търси утеха в пиянските нощи с приятелска компания студенти. Така сюжетната линия на бащата е за борбата със смъртта (не само физическата, но и духовната смърт, която комунизмът налага) в името на достойния живот, а тази на сина – борбата с живота в името на достойната смърт.
Като цяло смъртта и тъгата присъстват във всяка картина от този роман и ако Димо се опитва до един момент да вярва в светлото бъдеще, Никола осъзнава, че подобна вяра е поредната химера, а комунизмът е зараза, която е белязала всички, живели и докосвали се до него. Връзката с „Изкопът” и „Чевенгур” е осезаема не само по отношение на художествените внушения - странстване на героя в търсене на истината (неслучайно Димо е назоваван като Пътника, а Никола тръгва по стъпките му) и начин за преодоляване на гибелната съдба (търсене на Входа към друго измерение), както и моменти на угнетяваща безсъбитийност (трудовите лагери и лудницата в Курило), но и е директно назована от самия Никола, който мечтае да стане писател и има точно Платонов за свой кумир, мъчи се да му подражава и дори по едно време (в първата интермедия) физически влиза в романа му: ",(…) ти не си следващият Андрей Платонов, няма как да напишеш "Чевенгур", за това тъгата не стига, трябва и сила, а твоята сила къде изтече?". Подобно на Саша Дванов от „Чевенгур” Никола е сирак, който търси баща си, или поне истината за него. В процеса на това търсене обаче наративите на историята, географията и спомена се преплитат в интересна смесица, граничеща с творески хаос. Точно Платонов, Георги Марков и вероятно Габриел Гарсия Маркес най-силно отекват за мен в този роман, а не Виктор Пасков, както бях чела някъде. Темата за мъртвите приятели я има, но това е друга мръсна приказка – комунистическа България, която е още по-неподходяща за малки деца. И за читатели със слаби нерви.
Двама персонажи преживяват и двете сюжетни линии, защото са своеобразни антиподи – „добрият” Минко Илиев и злодеят Людмил Тасев. Постоянната борба между тях репрезентира противоборството между доброто и злото, които не могат да се победят, но и не се отказват от опитите до самия край. Прави ми впечатление, че „добрите” герои са доста набожни, често влизат в църкви и се молят, докато Тасев с типичен комунистически атеизъм заявява, че молитвата е спасение за слабите и безсилните да променят живота си. Положителните герои се надяват на някакво спасение отвъд настоящето, те вярват, че справедливост трябва да има и тази вяра е оправдана в самия финал на романа.
Не мога да не спомена фантастичните елементи, които придават особен колорит на творбата, особено образите на хлебарките – агенти на ДС, Кох и Тох, както и папагала Джордж на Магдалена. Сравнението на агентите с хлебарки е много точно попадение и прекрасна метафора за цялата шпионска мрежа на комунизма и всичките й машинации и злодеяния.
Появяването на автора като епизодичен герой в романа също е много интересен момент – Никола случайно влиза в аперитив „Троян” на „Графа”, където „поетът Воймир Асенов и сценаристът Стефан Коспартов шумно спореха”. Самият Никола също е автор и герой на романа си, озаглавен „Когато капят кестените”, който той иска да посвети на баща си и вижда като дело на своя живот.
Обикновено не пиша толкова дълги размисли върху току-що прочетена книга, но в случая с този роман има толкова много, което може да се напише, че никога не е достатъчно. Първите 350 страници ми бяха изключително интересни както с персонажите, така и със сюжета, в последствие фантастичните елементи и философските размисли сякаш ми дойдоха в повече, но накрая творбата по-скоро се нареди сред онези книги, които бих препрочела. Разбира се, има някои дребни диахронизми, срещани в историческите романи (например, на 459 стр. съдържателят на стрелбището казва, че е записал Дженифър Лопес, която през 1990 още е неизвестна танцьорка в Бронкс, за която никой не е чувал, а малко по-късно Никола обяснява, че е без лична карта, при положение че по това време хората са още с паспорти), но това са „бели кахъри”. Нищо не казах за женските образи, защото не знам дали си струва да ги коментирам – класическата схема „светица и грешница” и тук е валидна, може би с някои нюанси на лудост, маниакална депресия и суицидност, но няма женски образ, който може да се сравни с Димо, нито пък с Никола. Схематични са ми и това е.
„Когато капят кестените” е роман, който може както да привлече, така и да отблъсне читателите, но не ми се вярва да остави някой, осмелил се да го прочете докрай, безразличен и това го прави достайна тема на дискусия и още прочити.
November 6, 2018
Когато капят кестените историята изисква присъда или прошка: http://knigolandia.info/book-review/k...
“Когато капят кестените” на Стефан Коспартов е палитра от емоции и наситено действие, което отразява десетилетия от българската история във втората половина на XX век. Едната линия проследява създаването на социалистическата система, укрепването и разцвета ѝ, а другата – нейният крах и дирижираното ѝ преминаване в друго агрегатно състояние. С много вещина и съчувствие Коспартов проследява как са живели жертвите на режима, как са оцелявали, как са умирали или намирали сили да продължат напред. С леката заигравка с магическия реализъм се засилва иронията и присъдата над това грубо, материалистично време, но и се дава простор за малко вълшебство и бягство от непосилната действителност на най-черните дни.
CIELA Books
http://knigolandia.info/book-review/k...
“Когато капят кестените” на Стефан Коспартов е палитра от емоции и наситено действие, което отразява десетилетия от българската история във втората половина на XX век. Едната линия проследява създаването на социалистическата система, укрепването и разцвета ѝ, а другата – нейният крах и дирижираното ѝ преминаване в друго агрегатно състояние. С много вещина и съчувствие Коспартов проследява как са живели жертвите на режима, как са оцелявали, как са умирали или намирали сили да продължат напред. С леката заигравка с магическия реализъм се засилва иронията и присъдата над това грубо, материалистично време, но и се дава простор за малко вълшебство и бягство от непосилната действителност на най-черните дни.
CIELA Books
http://knigolandia.info/book-review/k...
Read
November 7, 2018Стефан Коспартов - "Когато капят кестените", изд. "Сиела" 2018
Понякога още докато четеш една книга, разбираш дали ще ти е трудно да пишеш за нея. Има книги, думите за които започват да се подреждат в ума ти още преди да си ги преполовил. Има и такива, за които не знаеш какво ще напишеш, докато не седнеш пред белия лист или пред компютъра и не започнеш да пишеш.
За мен "Когато капят кестените" беше специална книга.
Нали знаете как понякога отивате някъде и знаете, че сте там за пръв път, че кракът ви никога преди не е стъпвал на това място, а въпреки това то ви се струва познато. Знаете накъде да тръгнете, знаете кое къде се намира, знаете... всичко.
По подобен начин се почувствах в момента щом видях за пръв път заглавието на тази книга и името на автора й. Отначало си помислих, че може би е заради особеното фамилно име на автора - но не, то не звучеше странно: звучеше познато. И дори сега, след като затворих последната страница на книгата, още не мога да си обясня откъде идваше това странно усещане. Но то вече беше примесено с едно друго чувство - че това е една от най-добрите български книги, които съм чела през последните няколко години.
Първото, което искам да кажа на бъдещите читатели, е: въпреки че огромната част от действието се развива в периода между 1946 и 1989 г., забравете представата, че ще четете поредния роман за "соца" с всички вече познати до болка елементи на подобни книги, от типа "нямахме свобода, ама билетчето струваше шест стотинки".
Не. Няма да четете това. Защото тук "най-хуманният строй" е описан с истинското си жестоко лице. Защото обратът в съдбите на Ана, Димо и техните съвременници е описан така ярко и убедително, че някак забравяш преди колко много години се е случило всичко това. И нищо от описаното не ти се струва преувеличено. А тяхната мъка и безизходица сякаш стават твои собствени, понякога изпитваш почти физическа болка, докато четеш. И нищо не е спестено - нито описанието на униженията, на които са подлагани "бившите хора", нито жестоката природа на новите "властимащи", които злоупотребяват по всеки възможен начин с правата си, потъпкват тези на "враговете на народа" и се опияняват от жестокостта си. Особено зловеща за мен беше фигурата на Тасев - в един момент като че ли вече дори не го възприемах като човек, а като злобен дух, преследващ до последно набелязаните си жертви.
Описаното в историята на Димо и Ана всъщност дори не е нещо ново - известно е отношението на "народната власт" към "враговете на народа". Но въздействащото е именно фактът, че събитията са описано именно чрез тази отделна история. Защото да четеш историята на един цял потискан и унижаван народ е жестоко, но тя звуччи още по-жестоко, когато има име, когато сред множеството бъдат откроени едно, две, пет, десет имена.
Вярно е, че един писател има свободата да си "играе" с фактите. Вярно е обаче и друго - историческите факти се запомнят по-лесно, когато са "вплетени" в художествено произведение. И тогава, стига да поискаш, можеш да продължиш да търсиш. На страниците от романа в частта, развиваща се преди 1946 г., се появяват редица знакови исторически личности, за някои от които тепърва ще търся да прочета нещо по-подробно.
Съвременната / от 1989 г. нататък/ сюжетна линия като че ли не ми въздейства толкова силно. Може би защото събитията, които се споменават там, са ми доста по-познати и защото поне до известна степен мога да кажа "това съм го живяла". Но тя също е предадена увлекателно и запомнящо се.
На места в романа Стефан Коспартов се "заиграва" и с магическия реализъм и макар че отначало, когато осъзнах това, доста се изненадах, все пак това допринесе за крайното ми много добро впечатление от романа.
Изненадах се да прочета историята, разказана от Никола. Някак не очаквах да я има, не я предчувствах, не очаквах той сам да разказва за себе си.
Най-бавно прочетох последните трийсет страници. Може би защото не исках да се разделям с тази книга. Тя ме беше отвела някъде, където хем малко ме беше страх да бъда, хем не исках да си тръгвам оттам. Случвало ми се е да предвидя как ще завърши н
Краят е... опрощаващ. Пречистващ.
Прекрасен.
Прочетете я. Позволете на Стефан Коспартов да ви разкаже за времето, ккогато капят кестените.
Понякога още докато четеш една книга, разбираш дали ще ти е трудно да пишеш за нея. Има книги, думите за които започват да се подреждат в ума ти още преди да си ги преполовил. Има и такива, за които не знаеш какво ще напишеш, докато не седнеш пред белия лист или пред компютъра и не започнеш да пишеш.
За мен "Когато капят кестените" беше специална книга.
Нали знаете как понякога отивате някъде и знаете, че сте там за пръв път, че кракът ви никога преди не е стъпвал на това място, а въпреки това то ви се струва познато. Знаете накъде да тръгнете, знаете кое къде се намира, знаете... всичко.
По подобен начин се почувствах в момента щом видях за пръв път заглавието на тази книга и името на автора й. Отначало си помислих, че може би е заради особеното фамилно име на автора - но не, то не звучеше странно: звучеше познато. И дори сега, след като затворих последната страница на книгата, още не мога да си обясня откъде идваше това странно усещане. Но то вече беше примесено с едно друго чувство - че това е една от най-добрите български книги, които съм чела през последните няколко години.
Първото, което искам да кажа на бъдещите читатели, е: въпреки че огромната част от действието се развива в периода между 1946 и 1989 г., забравете представата, че ще четете поредния роман за "соца" с всички вече познати до болка елементи на подобни книги, от типа "нямахме свобода, ама билетчето струваше шест стотинки".
Не. Няма да четете това. Защото тук "най-хуманният строй" е описан с истинското си жестоко лице. Защото обратът в съдбите на Ана, Димо и техните съвременници е описан така ярко и убедително, че някак забравяш преди колко много години се е случило всичко това. И нищо от описаното не ти се струва преувеличено. А тяхната мъка и безизходица сякаш стават твои собствени, понякога изпитваш почти физическа болка, докато четеш. И нищо не е спестено - нито описанието на униженията, на които са подлагани "бившите хора", нито жестоката природа на новите "властимащи", които злоупотребяват по всеки възможен начин с правата си, потъпкват тези на "враговете на народа" и се опияняват от жестокостта си. Особено зловеща за мен беше фигурата на Тасев - в един момент като че ли вече дори не го възприемах като човек, а като злобен дух, преследващ до последно набелязаните си жертви.
Описаното в историята на Димо и Ана всъщност дори не е нещо ново - известно е отношението на "народната власт" към "враговете на народа". Но въздействащото е именно фактът, че събитията са описано именно чрез тази отделна история. Защото да четеш историята на един цял потискан и унижаван народ е жестоко, но тя звуччи още по-жестоко, когато има име, когато сред множеството бъдат откроени едно, две, пет, десет имена.
Вярно е, че един писател има свободата да си "играе" с фактите. Вярно е обаче и друго - историческите факти се запомнят по-лесно, когато са "вплетени" в художествено произведение. И тогава, стига да поискаш, можеш да продължиш да търсиш. На страниците от романа в частта, развиваща се преди 1946 г., се появяват редица знакови исторически личности, за някои от които тепърва ще търся да прочета нещо по-подробно.
Съвременната / от 1989 г. нататък/ сюжетна линия като че ли не ми въздейства толкова силно. Може би защото събитията, които се споменават там, са ми доста по-познати и защото поне до известна степен мога да кажа "това съм го живяла". Но тя също е предадена увлекателно и запомнящо се.
На места в романа Стефан Коспартов се "заиграва" и с магическия реализъм и макар че отначало, когато осъзнах това, доста се изненадах, все пак това допринесе за крайното ми много добро впечатление от романа.
Изненадах се да прочета историята, разказана от Никола. Някак не очаквах да я има, не я предчувствах, не очаквах той сам да разказва за себе си.
Най-бавно прочетох последните трийсет страници. Може би защото не исках да се разделям с тази книга. Тя ме беше отвела някъде, където хем малко ме беше страх да бъда, хем не исках да си тръгвам оттам. Случвало ми се е да предвидя как ще завърши н
Краят е... опрощаващ. Пречистващ.
Прекрасен.
Прочетете я. Позволете на Стефан Коспартов да ви разкаже за времето, ккогато капят кестените.
November 16, 2018
„Когато капят кестените“ на Стефан Коспартов не е роман, за който се пише лесно. Защото е от онези истински истории, с които сядаш и разговаряш като със стар приятел, но след това е много трудно да преразкажеш на друг за какво сте говорили, понеже този разговор е бил личен и между вас си и за някой друг не би могъл да означава същото. Точно така се чувствам сега, когато се опитвам да събера мислите си, за да напиша това ревю.
Годините на комунизма у нас са мътна тема, по която можеш да чуеш различни неща, в зависимост от това с какво се е сблъскал човека с конкретните впечатления. И въпреки, че аз съм от поколението, недокоснало се до това време, и че съм слушала предимно колко е било хубаво, защото това си спомнят моите дядовци и баби, така и не повярвах на идилията, която са ми описвали винаги. Стефан Коспартов, от друга страна, навлиза в сърцевината на същото това време, в неговия епицентър – там, където истинският „живот по време на комунизма“ се е случвал. И там, където е бил унищожаван.
„Когато капят кестените“ ни разказва историята на две поколения и на два живота, свързани един с друг, но протекли по коренно различен начин. От една страна се връщаме назад, през 1946 година, когато Димо Костурков се завръща в родната България, въпреки че колегите му във Франция го съветват да не го прави, не и точно в това мъчно време, в което не се знае колко тежко може да е бъдещето му. Слуховете, които са достигнали и до Франция, са, че в България „комунистите убиват без съд и присъда, и че всеки по-заможен човек е застрашен от репресии – я конфискация, я обвинение в заговор, я просто удар с тъп предмет и хайде в канавката…“. Любовта към красотите на родното обаче дърпа Димо Костурков обратно към мястото, което му е дало живот. Именно във влака към България намира своята любов – Ана, и двамата започват да градят живота си заедно. Живот, който бързо бива разрушен. Димо Костурков прекарва голяма част от живота си по затворите, в Белене, а след това е принуден да прекара 10 години от живота си в Дулово, където всеки ден трябва да се отчита. И въпреки, че цял живот е в заточение, в сърцето си Димо остава свободен и несломим, твърдо държащ на своите убеждения.
От друга страна, срещаме се с Никола Костурков в края на 1980-те години и неговата компания – всичките привидно млади непрокопсаници, но всеки с възможно прилично бъдеще, стига да получи тази възможност. Те са млади, волни и търсят своята си свобода. За Никола настоящето е особено трудно заради призраците от миналото, които го преследват. Той вирее в своята мъка, саможив е достатъчно, че да отхвърли благата на своето настояще и да не може да живее безгрижно. Никола открива любовта в лицето на Адриана, но и на него, както на баща му, не му е писано да изживее тази любов, макар и по различни причини. Заел се е да пише роман, Романът на живота му, в който се опитва да разкаже за баща си и за себе си, и за времето, в което живее и знае, че вероятно този роман никога няма да бъде публикуван, защото съдържа твърде много истини. Но също така улучва и времето на падането на комунизма и той се заема дейно с каквото може, за да подпомогне това. Любовта, личният живот, остават на заден план. Остават важни единствено романът, падането на комунизма и едно отмъщение, което го изяжда отвътре. Никола може да бъде свободен, той е все още млад и бъдещето е пред него, но в душата му има твърде много мъка, за да може да я преглътне и да продължи напред без нея.
Покрай житейските драми на баща и син проследяваме случващото се с властта, с държавата, с близките им. Докато едни погубват животите си в опит да отстояват принципите си, други ги зарязват в името на бързото издигане и забогатяване. И колкото и да са сплотени хората, накрая всеки сам трябва да извърви своя път. Път, в търсене на Щастието.
„Когато капят кестените“ е болезнен и тежък роман, но удря на правилните места. Толкова е земен и откровен, че наистина се превръща в стар приятел – от онези, които остават с теб. Това е роман за свободата, за липсата й, за любовта и за омразата, за болката и надеждата, и как всички тези неща за неизменно преплетени така, че едното не може да съществува без другото, не и тук, не и в този роман. Това е роман за нашето минало, такова, каквото го е усетил и пресъздал Стефан Коспартов. Каквото и да напиша друго, то би било просто излишно.
Годините на комунизма у нас са мътна тема, по която можеш да чуеш различни неща, в зависимост от това с какво се е сблъскал човека с конкретните впечатления. И въпреки, че аз съм от поколението, недокоснало се до това време, и че съм слушала предимно колко е било хубаво, защото това си спомнят моите дядовци и баби, така и не повярвах на идилията, която са ми описвали винаги. Стефан Коспартов, от друга страна, навлиза в сърцевината на същото това време, в неговия епицентър – там, където истинският „живот по време на комунизма“ се е случвал. И там, където е бил унищожаван.
„Когато капят кестените“ ни разказва историята на две поколения и на два живота, свързани един с друг, но протекли по коренно различен начин. От една страна се връщаме назад, през 1946 година, когато Димо Костурков се завръща в родната България, въпреки че колегите му във Франция го съветват да не го прави, не и точно в това мъчно време, в което не се знае колко тежко може да е бъдещето му. Слуховете, които са достигнали и до Франция, са, че в България „комунистите убиват без съд и присъда, и че всеки по-заможен човек е застрашен от репресии – я конфискация, я обвинение в заговор, я просто удар с тъп предмет и хайде в канавката…“. Любовта към красотите на родното обаче дърпа Димо Костурков обратно към мястото, което му е дало живот. Именно във влака към България намира своята любов – Ана, и двамата започват да градят живота си заедно. Живот, който бързо бива разрушен. Димо Костурков прекарва голяма част от живота си по затворите, в Белене, а след това е принуден да прекара 10 години от живота си в Дулово, където всеки ден трябва да се отчита. И въпреки, че цял живот е в заточение, в сърцето си Димо остава свободен и несломим, твърдо държащ на своите убеждения.
От друга страна, срещаме се с Никола Костурков в края на 1980-те години и неговата компания – всичките привидно млади непрокопсаници, но всеки с възможно прилично бъдеще, стига да получи тази възможност. Те са млади, волни и търсят своята си свобода. За Никола настоящето е особено трудно заради призраците от миналото, които го преследват. Той вирее в своята мъка, саможив е достатъчно, че да отхвърли благата на своето настояще и да не може да живее безгрижно. Никола открива любовта в лицето на Адриана, но и на него, както на баща му, не му е писано да изживее тази любов, макар и по различни причини. Заел се е да пише роман, Романът на живота му, в който се опитва да разкаже за баща си и за себе си, и за времето, в което живее и знае, че вероятно този роман никога няма да бъде публикуван, защото съдържа твърде много истини. Но също така улучва и времето на падането на комунизма и той се заема дейно с каквото може, за да подпомогне това. Любовта, личният живот, остават на заден план. Остават важни единствено романът, падането на комунизма и едно отмъщение, което го изяжда отвътре. Никола може да бъде свободен, той е все още млад и бъдещето е пред него, но в душата му има твърде много мъка, за да може да я преглътне и да продължи напред без нея.
Покрай житейските драми на баща и син проследяваме случващото се с властта, с държавата, с близките им. Докато едни погубват животите си в опит да отстояват принципите си, други ги зарязват в името на бързото издигане и забогатяване. И колкото и да са сплотени хората, накрая всеки сам трябва да извърви своя път. Път, в търсене на Щастието.
„Когато капят кестените“ е болезнен и тежък роман, но удря на правилните места. Толкова е земен и откровен, че наистина се превръща в стар приятел – от онези, които остават с теб. Това е роман за свободата, за липсата й, за любовта и за омразата, за болката и надеждата, и как всички тези неща за неизменно преплетени така, че едното не може да съществува без другото, не и тук, не и в този роман. Това е роман за нашето минало, такова, каквото го е усетил и пресъздал Стефан Коспартов. Каквото и да напиша друго, то би било просто излишно.
March 16, 2019
Романът „Когато капят кестените“ представя ситуацията в България след 9 септември 1944 г. Като човек, който не се е докоснал до тези събития и знае за тях само от прочетеното и разказите на родителите си, романът ми даде много поводи за размисъл не само за живота на хората, а и за този на литературата. Въпреки че Коспартов разказва за едни смутни времена от нашата история, книгата му се чете бързо и с лекота. Това се дължи на фантастичните елементи, които той майсторски преплита с реалните исторически събития.
Сблъсквала съм се с различни гледни точки за социализма в България. Романът определено защитава тезата, че това е един от най-страшните периоди за българския интелектуалец. Всеки, който се опълчи на властта, попада в лагер, далеч от дом и семейство. Най-доброто нещо, което може да му се случи след това, е смъртта. Коспартов залага на вече изпитан мотив в нашата литература – този за приемствеността, познат още от Възраждането. От баща на син се прехвърля чувството за достойно съществуване, за честен живот, въпреки лишенията и опасността, пред които трябва да се изправят хората на социалистическото време. Двамата мъже Костуркови са пример за това, че истински стойностен е този живот, в който отстояваш собствените си идеали.
А и накъде без любовна история… Но не блудкавата, тази с щастлив край, а напрегната, очакваща и в края – разочароваща, отново заради пустите социалистически идеали.
Сблъсквала съм се с различни гледни точки за социализма в България. Романът определено защитава тезата, че това е един от най-страшните периоди за българския интелектуалец. Всеки, който се опълчи на властта, попада в лагер, далеч от дом и семейство. Най-доброто нещо, което може да му се случи след това, е смъртта. Коспартов залага на вече изпитан мотив в нашата литература – този за приемствеността, познат още от Възраждането. От баща на син се прехвърля чувството за достойно съществуване, за честен живот, въпреки лишенията и опасността, пред които трябва да се изправят хората на социалистическото време. Двамата мъже Костуркови са пример за това, че истински стойностен е този живот, в който отстояваш собствените си идеали.
А и накъде без любовна история… Но не блудкавата, тази с щастлив край, а напрегната, очакваща и в края – разочароваща, отново заради пустите социалистически идеали.
December 10, 2018
Повече от 3.5 не мога да дам.Тази препратка към отвъдното и диалозите с хлебарки изобщо не ми се понравиха.В началото вървеше добре, но в последствие нещата рязко “изтъпяха”.
November 28, 2018
Дълбока, многопластова книга. Историята е за възхода и залеза на комунистическия режим, но може да бъде разглеждана като история за възхода и залеза на всяка една политическа система през вековете, която проправя пътя си с насилие и безкомпромисност и руши човешки съдби. От държавите в източния блок, тази история ме накара да прелетя през римските колонии и през безкрайните османски владения. Четях за Костуркови и ми се струваше, че индивидуалната съдба на това семейство е всъщност съдбата на Спартак, на Левски и всички други отчаяни герои на историята, загинали в стремежа си да постигнат една невъзможна свобода. В този смисъл смятам, че книгата ще надживее времето си, няма да е просто поредния спомен за социализма. По-различна е от купищата книги, занимаващи се с тази тема, определено. Магическите елементи в нея особено допринасят за всеобхватността на идеята, за пренасянето й в контекста на друго време, на друго пространство. Изживях много силно цялата история, не крия обаче, че ме потисна доста; накрая вече имах чувството, че се задушавам, едва я дочетох. Чудя се защо напоследък ми е толкова трудно да чета тежки книги, иска ми се щастлив финал, иска ми се щастие, лекота, оптимизъм…но няма да сваля оценката заради това, разбира се.
December 30, 2018
По-скоро 2.5*...
January 2, 2019
Коспартов и "Когато капят кестените" започнаха обещаващо с разказ за комунизма толкова наситен с фактически истини обвити в художествена измислица. Разказ за ужасите на комунизма, тежка историческа истина, такава каквато са ни разказвали. Толкова болезнена, че сърцето ти крещи от безпомощност заради онзи тоталитарен строй, който отнема интелигенцията,смазващ любовта, сеещ страх. И трябва да се помни, да не се забравя, да се преразказва на децата ни! Но кестените на Коспартов се сгромоляхаса с голяма сила, заради пропития с препратки към отвъдното, разговори с хлебарки и птици граничещи с фентъзито финал. В началото вярвах, че е естественото продължение на "Тютюн" ...донякъде да. Не можах да усетя и теразанията, страданието на Никуша от постъпката му може би, защото го нямаше катарзисът, както при Разколников. Това направи образът му непълнокръвен. И краят беше прибързан ... малко повече ми трябваше.
Радвам се, че я има тази книга и че я прочетох, та казва доста истини и те кара да не забравяш !!!
Радвам се, че я има тази книга и че я прочетох, та казва доста истини и те кара да не забравяш !!!
November 1, 2018
Истината за комунизма, разказана през историите на няколко семейства. Такава, каквато не я разказват в училище - преживяна, изстрадана, като от семейния албум. В книгата има и тъга, и хумор, само сънищата накрая ми дойдоха повече и фантастичните елементи за Входовете и чудесиите. Все пак е една от най-добрите книги, които съм чела. И смятам, че един ден е добре да се изучава и в училище.
October 10, 2019
Толкова мъка насъбрана, а никой не попита майката как е...
December 30, 2020
Основните истории са много добри, но защо, зашо, ЗАЩО трябваше да разваля романа с тази т.нар. мистика (говорещи хлебарки, духове и прочие). Бих му дала не 5 , а 10 звезди , ако не бяха тези свръхестествени фантасмагории.
December 29, 2020
"Когато капят кестените" от Стефан Коспартов, Издателство "Сиела", 2018 година.
Току-що я прочетох и направо се ядосах!
Романът започва обещаващо и се движи с добро темпо до кулминацията, след която се разводнява.
Димо Костурков, възпитаник на Сорбоната, се завръща в София през 1946 година, въпреки предупрежденията за репресии в родината. Те не закъсняват - Старозагорския затвор, лагерът "Белене", интерниране в Дулово. Така минават 30 години от живота му, изживян с достойнство и смелост. Докато мнозина не издържат на мъченията и тежкото, безперспективно ежедневие, той стоически понася всичко. Впечатлена съм от този образ, едновременно смирен и непреклонен, почтен и праволинеен до самия край. А хора като него са обречени. Държавна сигурност няма никога да ги остави на мира.
Не само животът на Димо е разрушен. Синовете му изплащат "вината" на своя баща, бивш "лагерист", пътник в буквалния и метафоричен смисъл. Георги и Никола поемат по различни пътища. Никола пише своя роман "Когато капят кестените", търси безуспешно работа и реализация, докато комунистическият "елит" се подготвя старателно за промените. В новооснованите дружества като това за Гласност и съпротива, "Екогласност" и неназованото, но подразбиращо се СДС, Държавна сигурност инфилтрира свои хора, присвояват се държавни търговски дружества. Някои от нас помнят какво се случи преди и след 10 ноември 1989 година. Събитията са пресъздадени доста точно и романът можеше да остане като свидетелство за надеждите и гаврата с две поколения българи. Можеше, но според мен някъде по средата вдъхновението е напуснало автора. Основните мотиви, любовта и смъртта постоянно се преплитат, обаче смъртта винаги взема превес. Романът все повече и повече звучи като кошмар, границите между реалност, сън и видения се размиват. Тази намеса от отвъдното, "входовете" между този и онзи свят обогатяват романа, оставят надеждата, че някои събития може да са само част от съновидение или страници от романа на Никола Костурков, влюбен и в живота и в смъртта, достоен син на баща си. Предпочитам така да тълкувам края на романа, защото буквалният прочит би обезсмислил живота на две поколения.
Оставам със смесени чувства към тази книга. Мисля, че се нуждае от съществени съкращения. Има прекалено много странични герои, които с нищо не допринасят към цялостното внушение. При толкова амбициозна и болезнена тема очакванията на читателите неизбежно са големи. Може би прибързано "съдя" недостатъците на романа.
" - Добре дошъл, момчето ми - каза Димо Костурков и го целуна. - Ето че се събрахме. Дълъг е пътят отвъд страданието.
Никола склони глава на гърдите му.
Убих го, татко! - каза той глухо. - Аз съм мръсник и убиец.
- Не е така. Ти си писател. Това е само един роман..."
Току-що я прочетох и направо се ядосах!
Романът започва обещаващо и се движи с добро темпо до кулминацията, след която се разводнява.
Димо Костурков, възпитаник на Сорбоната, се завръща в София през 1946 година, въпреки предупрежденията за репресии в родината. Те не закъсняват - Старозагорския затвор, лагерът "Белене", интерниране в Дулово. Така минават 30 години от живота му, изживян с достойнство и смелост. Докато мнозина не издържат на мъченията и тежкото, безперспективно ежедневие, той стоически понася всичко. Впечатлена съм от този образ, едновременно смирен и непреклонен, почтен и праволинеен до самия край. А хора като него са обречени. Държавна сигурност няма никога да ги остави на мира.
Не само животът на Димо е разрушен. Синовете му изплащат "вината" на своя баща, бивш "лагерист", пътник в буквалния и метафоричен смисъл. Георги и Никола поемат по различни пътища. Никола пише своя роман "Когато капят кестените", търси безуспешно работа и реализация, докато комунистическият "елит" се подготвя старателно за промените. В новооснованите дружества като това за Гласност и съпротива, "Екогласност" и неназованото, но подразбиращо се СДС, Държавна сигурност инфилтрира свои хора, присвояват се държавни търговски дружества. Някои от нас помнят какво се случи преди и след 10 ноември 1989 година. Събитията са пресъздадени доста точно и романът можеше да остане като свидетелство за надеждите и гаврата с две поколения българи. Можеше, но според мен някъде по средата вдъхновението е напуснало автора. Основните мотиви, любовта и смъртта постоянно се преплитат, обаче смъртта винаги взема превес. Романът все повече и повече звучи като кошмар, границите между реалност, сън и видения се размиват. Тази намеса от отвъдното, "входовете" между този и онзи свят обогатяват романа, оставят надеждата, че някои събития може да са само част от съновидение или страници от романа на Никола Костурков, влюбен и в живота и в смъртта, достоен син на баща си. Предпочитам така да тълкувам края на романа, защото буквалният прочит би обезсмислил живота на две поколения.
Оставам със смесени чувства към тази книга. Мисля, че се нуждае от съществени съкращения. Има прекалено много странични герои, които с нищо не допринасят към цялостното внушение. При толкова амбициозна и болезнена тема очакванията на читателите неизбежно са големи. Може би прибързано "съдя" недостатъците на романа.
" - Добре дошъл, момчето ми - каза Димо Костурков и го целуна. - Ето че се събрахме. Дълъг е пътят отвъд страданието.
Никола склони глава на гърдите му.
Убих го, татко! - каза той глухо. - Аз съм мръсник и убиец.
- Не е така. Ти си писател. Това е само един роман..."
February 23, 2020
"Когато капят кестените" е книга по една доста експлотирана през последните години тема.
Несъмнено има своите качества и обезателно трябва да се прочете.
Мисля си, че в повествованието има прекалена редакторска намеса, тъй като на моменти то изцяло изглежда, че е писано от двама различни автори. Ще ми се да вярвам, че стилът на писане на авторът е този, където той не ти поднася всичко наготово, а те оставя в напрежение и те кара да се замислиш върху историята, да създадеш своята гледна точка, преди да чуеш неговото мнение. Ценното на книгата е, че задава въпроси и отговаря на тях, но не веднага. Точно това в определени части е пренебрегнато, за което споменах в самото начало. Иначе книгата е хубава и определено бих я препоръчал на всеки!
Несъмнено има своите качества и обезателно трябва да се прочете.
Мисля си, че в повествованието има прекалена редакторска намеса, тъй като на моменти то изцяло изглежда, че е писано от двама различни автори. Ще ми се да вярвам, че стилът на писане на авторът е този, където той не ти поднася всичко наготово, а те оставя в напрежение и те кара да се замислиш върху историята, да създадеш своята гледна точка, преди да чуеш неговото мнение. Ценното на книгата е, че задава въпроси и отговаря на тях, но не веднага. Точно това в определени части е пренебрегнато, за което споменах в самото начало. Иначе книгата е хубава и определено бих я препоръчал на всеки!
March 15, 2019
Започна много обещаващо, но след първата част за мен сюжета се разводни прекалено много...
March 22, 2019
И аз не успях да я завърша, а книгата започна доста добре, но от втората половина нататък, просто не става.
March 24, 2019
"Не съди книгата по корицата."
Обещаваща корица не означава непременно обещаваща книга. Запомни това и си го повтори следващия път, когато влезеш в някоя книжарница.
Купих книгата с очаквания, които не се оправдаха. Очаквах студената брутална истина за комунизма пречупена през житейската призма на едно българско семейство.
Отчасти романът е именно това. Тежко житие изпълнено с мъка, изпитания, страх, несправедливост и псевдо-спокойствие. Но именно другата част от повествованието ме отблъсна.
Магическият реализъм е особен литературен похват. Не е по вкуса на всеки, но не и всеки автор умее да го пише. Затваряйки "Когато капят кестените" се почувствах по-скоро ядосана, защото за мен и моите лични възприятия, потокът на събитията напълно загуби смисъл след средата. Четейки романа усещах, че тази история може да бъде разказана по друг начин, да се наблегне на други похвати, вместо разговори с хлебарки и търсене на "Входове", и да се достигне до сходен край. Харесвам магическия реализъм, но с него трябва да се внимава, той е като подправките в едно ястие. Когато се прекали, манджата се пресолява и край.
"Когато капят кесните" за мен е един пресолен роман. Прекалено много мистика и абстракции, чиято цел аз не разбрах. Толкова сънища, които не намират паралел и препратка в реалността. Когато чета нещо (и особено роман като този, който е над 500 страници), очаквам всяка дума, случка, сън и т.н. да е препратка към нещо, да се завърти и да се върне обратно в композицията или да върви успоредно с нещо друго (да, почитател съм на кръговите композиции и паралелите). Това ми липсваше в този роман, а според мен имаше мегдан за нещо подобно и дори на моменти "лъжеше", че прави именно това.
Второстепенните герои нямаха определен път и техните сюжетни линии бяха завършени много нескопосано, колкото да бъдат завършени. Коста, Валентина, Искра, треньорът по тенис (трябваше да прелистя книгата, за да видя, че се казваше Чуки)... Не изпитах ни най-малка потребност да разбера какво ще се случи с тях. Да, една история има нужда и от второстепенни герои; такива, които обогатяват повествованието. Тук, по-скоро го натоварваха и на мен лично ми беше адски безинтересно да ги чета. Само Симеон Димитров-Бъза ми беше интересен, но до един момент. Щеше да е много по-съдържателно сюжетната му линия отново да го върне сред старите му приятели и там тя да намери логичния си край по един или друг начин (дори само морален). Единствените двама герои, които имаха многопластност бяха Тасев и Димо Костурков. Димо, със своята изстрадала съдба, беше централната фигура в романа и аз наистина успях да се привържа към него и да страдам заедно с него. Дори Никола за мен беше напълно еднопластов герой, мотивите му не бяха ясни на самия него, пък камо ли на читателя. За мен Никола нямаше представа за какво се бори и какво иска да постигне. Да свали комунизма? Да отмъсти баща си? Да намери себе си? Да съхрани връзката си с Адриана? Да се пребори за романа си? Не само не ми стана ясно какво иска героят, но и не ми стана ясно какво постигна накрая все пак, от морална, житейска, реалистична гледна точка?
Вулгарният език бих могла да приема, макар че ми дойде в повече, но да кажем, че такава е действителността на описваните герои. Но намирам за напълно недопустимо, издателство с претенциите на Сиела да допуне два пъти грешката "сам" вместо "съм" (плюс още няколко печатни грешки тук-там, които наистина бодат очите).
Имам чувството, че съм станала прекалено критична към книгите, които чета, въпреки че за повечето неща в живота успявам да си напасна очакванията. Може би не чета правилните книги. Защото избирам по корицата.
Обещаваща корица не означава непременно обещаваща книга. Запомни това и си го повтори следващия път, когато влезеш в някоя книжарница.
Купих книгата с очаквания, които не се оправдаха. Очаквах студената брутална истина за комунизма пречупена през житейската призма на едно българско семейство.
Отчасти романът е именно това. Тежко житие изпълнено с мъка, изпитания, страх, несправедливост и псевдо-спокойствие. Но именно другата част от повествованието ме отблъсна.
Магическият реализъм е особен литературен похват. Не е по вкуса на всеки, но не и всеки автор умее да го пише. Затваряйки "Когато капят кестените" се почувствах по-скоро ядосана, защото за мен и моите лични възприятия, потокът на събитията напълно загуби смисъл след средата. Четейки романа усещах, че тази история може да бъде разказана по друг начин, да се наблегне на други похвати, вместо разговори с хлебарки и търсене на "Входове", и да се достигне до сходен край. Харесвам магическия реализъм, но с него трябва да се внимава, той е като подправките в едно ястие. Когато се прекали, манджата се пресолява и край.
"Когато капят кесните" за мен е един пресолен роман. Прекалено много мистика и абстракции, чиято цел аз не разбрах. Толкова сънища, които не намират паралел и препратка в реалността. Когато чета нещо (и особено роман като този, който е над 500 страници), очаквам всяка дума, случка, сън и т.н. да е препратка към нещо, да се завърти и да се върне обратно в композицията или да върви успоредно с нещо друго (да, почитател съм на кръговите композиции и паралелите). Това ми липсваше в този роман, а според мен имаше мегдан за нещо подобно и дори на моменти "лъжеше", че прави именно това.
Второстепенните герои нямаха определен път и техните сюжетни линии бяха завършени много нескопосано, колкото да бъдат завършени. Коста, Валентина, Искра, треньорът по тенис (трябваше да прелистя книгата, за да видя, че се казваше Чуки)... Не изпитах ни най-малка потребност да разбера какво ще се случи с тях. Да, една история има нужда и от второстепенни герои; такива, които обогатяват повествованието. Тук, по-скоро го натоварваха и на мен лично ми беше адски безинтересно да ги чета. Само Симеон Димитров-Бъза ми беше интересен, но до един момент. Щеше да е много по-съдържателно сюжетната му линия отново да го върне сред старите му приятели и там тя да намери логичния си край по един или друг начин (дори само морален). Единствените двама герои, които имаха многопластност бяха Тасев и Димо Костурков. Димо, със своята изстрадала съдба, беше централната фигура в романа и аз наистина успях да се привържа към него и да страдам заедно с него. Дори Никола за мен беше напълно еднопластов герой, мотивите му не бяха ясни на самия него, пък камо ли на читателя. За мен Никола нямаше представа за какво се бори и какво иска да постигне. Да свали комунизма? Да отмъсти баща си? Да намери себе си? Да съхрани връзката си с Адриана? Да се пребори за романа си? Не само не ми стана ясно какво иска героят, но и не ми стана ясно какво постигна накрая все пак, от морална, житейска, реалистична гледна точка?
Вулгарният език бих могла да приема, макар че ми дойде в повече, но да кажем, че такава е действителността на описваните герои. Но намирам за напълно недопустимо, издателство с претенциите на Сиела да допуне два пъти грешката "сам" вместо "съм" (плюс още няколко печатни грешки тук-там, които наистина бодат очите).
Имам чувството, че съм станала прекалено критична към книгите, които чета, въпреки че за повечето неща в живота успявам да си напасна очакванията. Може би не чета правилните книги. Защото избирам по корицата.
April 17, 2021
"Когато капят кестените" е бавна и трудна книга за четене. Най-вече е трудно да четеш за толкова страдание и тъга.
Семейство Костуркови е едно от стотиците семейства, чийто живот се влошава все повече и повече след Девети септември - възгледите на Димо Костурков не са приятни на властимащите. Затвори, бой, страх, това е ежедневието на Костуркови години наред. Защо? Защото да искаш да бъдеш свободен е грях според Партията.
Почти трийсет години по-късно Никола, синът на Димо, се насочва стремглаво по същата пътека. Разкъсван между романа си, търсенето на любовта и безкрайната тъга, извираща от съществото му, объркват младия мъж и неусетно в ежедневието му се появява един стар познайник на баща му - началникът на ДС Людмил Тасев.
Романът не е изцяло на политическа тема, макар това да се крие в основата му. С изненада открих, че се увличам заедно с Никола за красивата Адриана, потъвам в спомените на Димо и страдам, страдам ли, страдам.
Тъгата и болката са на всяка страница, но не за да ни обезсърчат, а да ни покажат, че макар днес някой да се е опитал да ти отнеме всичко, утре ще се събудиш с най-важните неща - достойнство, надежда и хъс за промяна.
Препоръчвам горещо... И не се подмамвайте, когато прочетете за Кох - още познат като агент Делчев. Тази книга си заслужава.
Семейство Костуркови е едно от стотиците семейства, чийто живот се влошава все повече и повече след Девети септември - възгледите на Димо Костурков не са приятни на властимащите. Затвори, бой, страх, това е ежедневието на Костуркови години наред. Защо? Защото да искаш да бъдеш свободен е грях според Партията.
Почти трийсет години по-късно Никола, синът на Димо, се насочва стремглаво по същата пътека. Разкъсван между романа си, търсенето на любовта и безкрайната тъга, извираща от съществото му, объркват младия мъж и неусетно в ежедневието му се появява един стар познайник на баща му - началникът на ДС Людмил Тасев.
Романът не е изцяло на политическа тема, макар това да се крие в основата му. С изненада открих, че се увличам заедно с Никола за красивата Адриана, потъвам в спомените на Димо и страдам, страдам ли, страдам.
Тъгата и болката са на всяка страница, но не за да ни обезсърчат, а да ни покажат, че макар днес някой да се е опитал да ти отнеме всичко, утре ще се събудиш с най-важните неща - достойнство, надежда и хъс за промяна.
Препоръчвам горещо... И не се подмамвайте, когато прочетете за Кох - още познат като агент Делчев. Тази книга си заслужава.
August 6, 2021
Времето, което не беше сън
(Цялото ревю е тук: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)
Казват, че книги като тази разказват все една и съща история – за време, което потъва в мъглата на отрицанието или сантименталните спомени. В един момент всичко това сякаш втръсва и идва период да се пренастроим, да помислим за днешните проблеми, които май сами сме създали, без намесата на голямото чудовище, излязло от нездравите мисли на някой диктатор. Аз си спомням, че бях щастливо дете, без досег до тази натрапчива реалност, която някои са носили като дамга на челата си. Има неща, които никой не може да отмени просто така и те ще продължат да живеят в поколенията. За да напишеш такъв роман, ти трябват не само спомените и фактите, а и разбирането, онова усещане, което не само осъжда, но и държи на перспективата, дълбочината на проблема. „Когато капят кестените“ („Сиела“, 2018) не е изградена само от мрачните символи на онова време, а поглежда към избора, към човека и неговата променлива природа, загадката зад съзнателното подтисничество, един двубой за цената на бъдещето. Смъртта на невинните трябва да има смисъл, да учи и облагородява, да носи надеждата, че промяната е възможна и дори неизбежна. Тази книга не съдържа само история от времето на комунизма, тя е литературен хълм, който читателят изкачва по най-трудната пътека, осмисляйки всички нюанси на живата връзка с предните поколения, съградили настоящето.
(Продължава в блога: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)
(Цялото ревю е тук: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)
Казват, че книги като тази разказват все една и съща история – за време, което потъва в мъглата на отрицанието или сантименталните спомени. В един момент всичко това сякаш втръсва и идва период да се пренастроим, да помислим за днешните проблеми, които май сами сме създали, без намесата на голямото чудовище, излязло от нездравите мисли на някой диктатор. Аз си спомням, че бях щастливо дете, без досег до тази натрапчива реалност, която някои са носили като дамга на челата си. Има неща, които никой не може да отмени просто така и те ще продължат да живеят в поколенията. За да напишеш такъв роман, ти трябват не само спомените и фактите, а и разбирането, онова усещане, което не само осъжда, но и държи на перспективата, дълбочината на проблема. „Когато капят кестените“ („Сиела“, 2018) не е изградена само от мрачните символи на онова време, а поглежда към избора, към човека и неговата променлива природа, загадката зад съзнателното подтисничество, един двубой за цената на бъдещето. Смъртта на невинните трябва да има смисъл, да учи и облагородява, да носи надеждата, че промяната е възможна и дори неизбежна. Тази книга не съдържа само история от времето на комунизма, тя е литературен хълм, който читателят изкачва по най-трудната пътека, осмисляйки всички нюанси на живата връзка с предните поколения, съградили настоящето.
(Продължава в блога: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)
February 11, 2020
Имах големи очаквания, но цялата мистика и говорещи хлебарки ми дойдоха в повече.
January 4, 2019
Всичко в тази книга ми се стори в повече. Излишните описания, особено към края, станаха нетърпими за мен.
Смесването на история от лагерите с хлебарки и проходи пресоляваше манджата.
Огромното количество герои ме объркваше почти до края.
Оценявам отделни моменти от книгата, затова я довърших, но беше истинско изпитание.
Смесването на история от лагерите с хлебарки и проходи пресоляваше манджата.
Огромното количество герои ме объркваше почти до края.
Оценявам отделни моменти от книгата, затова я довърших, но беше истинско изпитание.
September 11, 2019
Започвам с уговорката, че бях на премиерата и се влюбих в автора - чудесен, скромен, интелигентен човек, който силно ни разчуства с думите си - прочувствено обръщение към своя баща. Не напълно с книгата обаче, очакванията за която бяха крайно вдигнати. Едно от тях беше, че за този период по този начин все още не е разказвано в българската литература. И донякъде може би е така, заради гледната точка. Но все пак имаме най-малкото втората част от трилогията на Владимир Зарев, имаме “Лице” на Блага Димитрова, дори Георги Томов с “Розариум” или Илия Троянов, и още.
Признавам, че линията на бащата Костурков и неговите митарства по лагерите лично за мен беше много по-силна, емоционална, стегната, завършена и истинска, отколкото повествователната линията на сина Костурков. Тя приличаше много повече на нещо съчинено по статии и конспиративни теории, по неща, които всички сме чували и сме си говорили на маса за близкото минало. Накрая тази линия съвсем се отплесна в някакъв сюрреализъм а ла “Майстора и Маргарита”, а краят й бе съвсем разлят, разтегнат и отнесен, с много моменти, затормозени от странични и ненужни герои...
Виж цялото ревю тук: https://bit.ly/2kgzCpW
Признавам, че линията на бащата Костурков и неговите митарства по лагерите лично за мен беше много по-силна, емоционална, стегната, завършена и истинска, отколкото повествователната линията на сина Костурков. Тя приличаше много повече на нещо съчинено по статии и конспиративни теории, по неща, които всички сме чували и сме си говорили на маса за близкото минало. Накрая тази линия съвсем се отплесна в някакъв сюрреализъм а ла “Майстора и Маргарита”, а краят й бе съвсем разлят, разтегнат и отнесен, с много моменти, затормозени от странични и ненужни герои...
Виж цялото ревю тук: https://bit.ly/2kgzCpW
December 12, 2018
Има едно нещо в българската култура и то е склонността да се прекалява. Тази книга е чудесна и много красиво написана. Завладяваща и създаваща нов свят, основан на стария. Но излишно за мен е дългия, мъчителен край. Сякаш у нас не знаем кога да спрем напрежението.
October 15, 2021
Началото беше добро, но говорещите хлебарки агенти на ДС ми дойдоха в повече. След събитията от 89та година на практика нямаше нищо повече...само празни думи. Ако на някой му се чете роман за живота през комунизма препоръчвам с две ръце "Ангелски езици". Тази може съвсем спокойно да я пропуснете.
November 19, 2019
Книга, която можеше да каже много повече с близо два пъти по-малко текст.
June 15, 2020
Прехвалена книга за Прехода, която прекалено набляга на техниките на разказване, отколкото на самото разказване - https://reginamortua.blogspot.com/202...
May 16, 2021
Трудно ми е да чета тази книга!
January 10, 2026
4/5
„Когато капят кестените“ от Стефан Коспартов е книга, която определено ми хареса, но и на моменти ме остави объркана и раздвоена. Историята е силна, атмосферна и има какво да каже, но начинът, по който е разказана, не винаги беше лесен за възприемане.
Едно от първите неща, които ми направиха впечатление, е огромният брой герои. Постоянно се появяват нови и нови, а това за мен направи проследяването на сюжета трудно. В един момент започнах да се губя кой кой е и каква е ролята му в историята. Имаше и персонажи, за които честно казано така и не разбрах защо изобщо присъстват - не допринасяха осезаемо нито за действието, нито за развитието на темите.
В същото време много ми допадна структурата на книгата. Главите са кратки, стегнати и се четат бързо, което прави четенето леко и увлекателно, дори когато съдържанието е тежко. Това определено е плюс, особено при по-сложни и наситени истории като тази.
Обаче бях неприятно изненадана от честата употреба на вулгарен език и наличието на 18+ сцени. Не ги очаквах и всеки път, когато се появяваха, усещах как „излизам“ от историята. Ставаше ми странно и донякъде неудобно, защото те рязко променяха тона на книгата. Очаквах по-сериозни, по-сдържани герои и диалози, а не толкова грубо и натуралистично представяне.
В началото историята много ми допадаше - беше интересна, обещаваща и ангажираща. В един момент обаче се появиха елементи като хлебарките и различни мистични и сюрреалистични мотиви, които сякаш отведоха разказа твърде далеч от основната линия. Това ме накара да се чудя какво точно чета - българска книга за комунизма и неговите последствия или някакъв мрачен, депресиращ роман в стил руска или японска литература. Тази смяна на усещането беше рязка и не винаги убедителна.
Интересен, но и противоречив за мен момент беше наличието на две паралелни истории - тази на Димо Костурков и тази на сина му Никола Костурков. По принцип не съм голям фен на книги, в които се редуват минало и настояще, защото според мен е изключително трудно това да се направи добре и равностойно. В този случай бих казала, че авторът се е справил сравнително успешно. Историята на Никола ми беше особено интересна - той е странен, сложен и определено предразполага към анализ герой.
Все пак ми се искаше да видя повече развитие на някои от женските персонажи. Те присъстват, но често остават на заден план, което според мен е пропусната възможност, предвид богатия свят, който романът изгражда.
Въпреки всички тези забележки, не мога да отрека, че „Когато капят кестените“ е добра и въздействаща книга. Забавлявах се, докато я четях, и тя определено ме накара да мисля, дори когато бях объркана или несигурна как да възприема случващото се. Това е роман, който не е лесен за четене, но определено оставя следа у читателя - и може би точно в това се крие силата му.
„Когато капят кестените“ от Стефан Коспартов е книга, която определено ми хареса, но и на моменти ме остави объркана и раздвоена. Историята е силна, атмосферна и има какво да каже, но начинът, по който е разказана, не винаги беше лесен за възприемане.
Едно от първите неща, които ми направиха впечатление, е огромният брой герои. Постоянно се появяват нови и нови, а това за мен направи проследяването на сюжета трудно. В един момент започнах да се губя кой кой е и каква е ролята му в историята. Имаше и персонажи, за които честно казано така и не разбрах защо изобщо присъстват - не допринасяха осезаемо нито за действието, нито за развитието на темите.
В същото време много ми допадна структурата на книгата. Главите са кратки, стегнати и се четат бързо, което прави четенето леко и увлекателно, дори когато съдържанието е тежко. Това определено е плюс, особено при по-сложни и наситени истории като тази.
Обаче бях неприятно изненадана от честата употреба на вулгарен език и наличието на 18+ сцени. Не ги очаквах и всеки път, когато се появяваха, усещах как „излизам“ от историята. Ставаше ми странно и донякъде неудобно, защото те рязко променяха тона на книгата. Очаквах по-сериозни, по-сдържани герои и диалози, а не толкова грубо и натуралистично представяне.
В началото историята много ми допадаше - беше интересна, обещаваща и ангажираща. В един момент обаче се появиха елементи като хлебарките и различни мистични и сюрреалистични мотиви, които сякаш отведоха разказа твърде далеч от основната линия. Това ме накара да се чудя какво точно чета - българска книга за комунизма и неговите последствия или някакъв мрачен, депресиращ роман в стил руска или японска литература. Тази смяна на усещането беше рязка и не винаги убедителна.
Интересен, но и противоречив за мен момент беше наличието на две паралелни истории - тази на Димо Костурков и тази на сина му Никола Костурков. По принцип не съм голям фен на книги, в които се редуват минало и настояще, защото според мен е изключително трудно това да се направи добре и равностойно. В този случай бих казала, че авторът се е справил сравнително успешно. Историята на Никола ми беше особено интересна - той е странен, сложен и определено предразполага към анализ герой.
Все пак ми се искаше да видя повече развитие на някои от женските персонажи. Те присъстват, но често остават на заден план, което според мен е пропусната възможност, предвид богатия свят, който романът изгражда.
Въпреки всички тези забележки, не мога да отрека, че „Когато капят кестените“ е добра и въздействаща книга. Забавлявах се, докато я четях, и тя определено ме накара да мисля, дори когато бях объркана или несигурна как да възприема случващото се. Това е роман, който не е лесен за четене, но определено оставя следа у читателя - и може би точно в това се крие силата му.
Displaying 1 - 30 of 38 reviews