What do you think?
Rate this book
Другата
Можеш да скриеш една омраза, но не можеш да скриеш една любов.
Бюрото на Стефан е по средата. Вляво седи жена му Магда. Вдясно – колежката им Емилия. До вчера сякаш всичко е било нормално – Стефан и Магда живеят спокойно, гледат детето си, нищо не им липсва, но и нищо не им предстои. След толкова години съпрузите се превръщат в сътрудници, защото животът е жесток, а още по-жесток би бил, ако го живеят сами. Не знаят, но върховните изпитания им предстоят. Някои от тях именно защото не са сами.
Стефан се влюбва в Емилия. Едно увлечение прераства в любов, която ще промени и тримата. Страстта и скръбта, щастието и вината, предаността и предателството… „Другата” е блестящ роман за разликата между любов и обич. Кое чувство е по-силно? Кое ще надделее и за да надделее то, трябва ли другото да умре? Роман за невъзможността да обичаме, без да нараняваме.
Защото където пламне страст, гори всичко.
Бюрото на Стефан е по средата. Вляво седи жена му Магда. Вдясно – колежката им Емилия. До вчера сякаш всичко е било нормално – Стефан и Магда живеят спокойно, гледат детето си, нищо не им липсва, но и нищо не им предстои. След толкова години съпрузите се превръщат в сътрудници, защото животът е жесток, а още по-жесток би бил, ако го живеят сами. Не знаят, но върховните изпитания им предстоят. Някои от тях именно защото не са сами.
Стефан се влюбва в Емилия. Едно увлечение прераства в любов, която ще промени и тримата. Страстта и скръбта, щастието и вината, предаността и предателството… „Другата” е блестящ роман за разликата между любов и обич. Кое чувство е по-силно? Кое ще надделее и за да надделее то, трябва ли другото да умре? Роман за невъзможността да обичаме, без да нараняваме.
Защото където пламне страст, гори всичко.
248 pages, Paperback
Published March 31, 2018
7 people are currently reading
130 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 36 reviews
April 5, 2018
„Като сме заговорили за черни дробове — обади се еднорогата. — Истинската магия не се създава, като жертваш нечий чужд дроб. Трябва да изтръгнеш своя и да не очакваш да си го получиш обратно. Истинските вещици знаят това.“
Казват, че и в истинската любов било така.
Когато затворих „Другата“ на Васил Панайотов за първи път от много, много прочетени книги насам имах чувството, че не мога да се побера в кожата си, която усещах едва придържаше емоциите в тялото ми, за да не ме разпаднат на парчета.
И от някъде дълбоко, много дълбоко, от мястото, от което трябва да е може би сърцето, а дали не и черният дроб, не можех да спра желанието си да крещя: „Защо“?
ЗАЩО?
Защо? Защо, по дяволите, защо, защо, защо???
И в крайна сметка кожата ми се пропука и ме разпиля.
Има такива книги, като пролетната стихия на планинска вода, които те отнасят, повличат, задавят, докато не можеш да си поемеш повече дъх от силата на чувствата и случващото се в тях.
И се давиш, разбира се. Давиш.
Има книги, подобни на планински реки, които няма да ти позволят да стигнеш до тихия пристан на спокойното море, а ще те унищожат с чудовищния си финал.
Ще ви кажат, че това е роман за разликата между обич и любов; за избора между тях и за невъзможността да се живее с него; за силата на тихата привързаност и стихията на страстта. Ще видите написано, че е история за един мъж и две жени – обикновена, тиха, всекидневна, в която всеки би могъл да се разпознае, защото всеки я живее, я играе.
Ще ви излъжат! Ще са прави....
Вътре е разказът на един мъж, който твърде дълго още ще обича една жена и твърде дълго вече не е влюбен в нея.
Там е и старата обич, която изглежда е забравила вече как да бъде жена, твърде дълго бидейки първо майка и съпруга.
Там е и новата жена, чиито очи твърде дълго съдържат страх, парчета счупена любов и черен прах.
И дотук свършва познатото ви клише.
Васил Панайотов е използвал богат, силен език и разсъжденията на един мъж, които предизвикват бури в душата със своята искреност и жестокост. Персонажите са някак дори размити, не съвсем видими, застанали крачка встрани, на сянка, спрямо този поток на чиста концентрация на ума. Имаш желание да ги видиш малко повече, да ги наблюдаваш на ярко, лятно слънце, но стилът и силата на автора не са в образа на плътта, а в образа на думата, на словото, на стила. Това е българска история, която се развива ей-там, в съседния ви квартал, но географските индикации са толкова малко, че би могло да бъде всеки един град на света. И всяко едно работно място, но от всички офиси във всички градове по света, другата ще избере да влезе точно в неговия. И така всичко ще започне; и така всичко ще свърши.
Това е книга за силните страсти, които унищожават, а не изграждат. Това е книга за това с кое най-трудно бихме могли да живеем и какво бихме пожертвали, за да го избегнем на всяка цена.
Книга за вината. За предателството. За това, че понякога нямаме избор в това дали да нараним някого, а само кой да е той.
В крайна сметка това е книга за изтръгването на един черен дроб.
Няколко песъчинки се търкулнаха от очите ми, докато я четях. Вещиците плачем така.
Казват, че и в истинската любов било така.
Когато затворих „Другата“ на Васил Панайотов за първи път от много, много прочетени книги насам имах чувството, че не мога да се побера в кожата си, която усещах едва придържаше емоциите в тялото ми, за да не ме разпаднат на парчета.
И от някъде дълбоко, много дълбоко, от мястото, от което трябва да е може би сърцето, а дали не и черният дроб, не можех да спра желанието си да крещя: „Защо“?
ЗАЩО?
Защо? Защо, по дяволите, защо, защо, защо???
И в крайна сметка кожата ми се пропука и ме разпиля.
Има такива книги, като пролетната стихия на планинска вода, които те отнасят, повличат, задавят, докато не можеш да си поемеш повече дъх от силата на чувствата и случващото се в тях.
И се давиш, разбира се. Давиш.
Има книги, подобни на планински реки, които няма да ти позволят да стигнеш до тихия пристан на спокойното море, а ще те унищожат с чудовищния си финал.
Ще ви кажат, че това е роман за разликата между обич и любов; за избора между тях и за невъзможността да се живее с него; за силата на тихата привързаност и стихията на страстта. Ще видите написано, че е история за един мъж и две жени – обикновена, тиха, всекидневна, в която всеки би могъл да се разпознае, защото всеки я живее, я играе.
Ще ви излъжат! Ще са прави....
Вътре е разказът на един мъж, който твърде дълго още ще обича една жена и твърде дълго вече не е влюбен в нея.
Там е и старата обич, която изглежда е забравила вече как да бъде жена, твърде дълго бидейки първо майка и съпруга.
Там е и новата жена, чиито очи твърде дълго съдържат страх, парчета счупена любов и черен прах.
И дотук свършва познатото ви клише.
Васил Панайотов е използвал богат, силен език и разсъжденията на един мъж, които предизвикват бури в душата със своята искреност и жестокост. Персонажите са някак дори размити, не съвсем видими, застанали крачка встрани, на сянка, спрямо този поток на чиста концентрация на ума. Имаш желание да ги видиш малко повече, да ги наблюдаваш на ярко, лятно слънце, но стилът и силата на автора не са в образа на плътта, а в образа на думата, на словото, на стила. Това е българска история, която се развива ей-там, в съседния ви квартал, но географските индикации са толкова малко, че би могло да бъде всеки един град на света. И всяко едно работно място, но от всички офиси във всички градове по света, другата ще избере да влезе точно в неговия. И така всичко ще започне; и така всичко ще свърши.
Това е книга за силните страсти, които унищожават, а не изграждат. Това е книга за това с кое най-трудно бихме могли да живеем и какво бихме пожертвали, за да го избегнем на всяка цена.
Книга за вината. За предателството. За това, че понякога нямаме избор в това дали да нараним някого, а само кой да е той.
В крайна сметка това е книга за изтръгването на един черен дроб.
Няколко песъчинки се търкулнаха от очите ми, докато я четях. Вещиците плачем така.
April 5, 2018
Другата е за обичане до смърт: http://knigolandia.info/book-review/d...
Историята е стара като света, универсална в основата си, но със силно съвременно звучене. Мъж и жена, Стефан и Магда, работят заедно в един офис, а животът им тече кротко и нормално, грижат се за дъщеря си, връзват двата края, поели са си хомота и го теглят през живота. На съседното бюро до тях седи Емилия, невзрачна и затворена жена, която никой не би заподозрял в действия, които биха разбили едно семейство. Но една любов припламва, разгаря се и опожарява всичко по пътя си. Васил проследява как един мъж и една жена откриват път един към друг… и как щастието за едни е трагедия за други. Но сред тази любов Васил Панайотов прави щателна дисекция на нашето време и важните неща в него – любовта, работата, истината и верността. С присъщия си стил, в който играта на думи е част от наратива, той прямо и без заобикалки дълбае в нещата, които си струва да се говорят – и ако сам открих много съвпадения с мои лични преживелици, нямам съмнение, че всички ще открият подобни за себе си.
CIELA Books
http://knigolandia.info/book-review/d...
Историята е стара като света, универсална в основата си, но със силно съвременно звучене. Мъж и жена, Стефан и Магда, работят заедно в един офис, а животът им тече кротко и нормално, грижат се за дъщеря си, връзват двата края, поели са си хомота и го теглят през живота. На съседното бюро до тях седи Емилия, невзрачна и затворена жена, която никой не би заподозрял в действия, които биха разбили едно семейство. Но една любов припламва, разгаря се и опожарява всичко по пътя си. Васил проследява как един мъж и една жена откриват път един към друг… и как щастието за едни е трагедия за други. Но сред тази любов Васил Панайотов прави щателна дисекция на нашето време и важните неща в него – любовта, работата, истината и верността. С присъщия си стил, в който играта на думи е част от наратива, той прямо и без заобикалки дълбае в нещата, които си струва да се говорят – и ако сам открих много съвпадения с мои лични преживелици, нямам съмнение, че всички ще открият подобни за себе си.
CIELA Books
http://knigolandia.info/book-review/d...
December 22, 2018
Митологичен размах в уж простичка житейска история
Романът „Другата“ на Васил Панайотов („Сиела“, 2018) – едно от събитията в българската литература
Преди точно две години се запознах с Васил Панайотов покрай неговия първи роман „Убиец“. И до днес си мисля, че Васко усърдно минава по пътя, задължителен за всеки голям майстор – през непохватните уроци на чирака, който има потенциал един ден да извае „Давид“. За Васко езикът е камък, от който се раждат словесни скулптури. И тази метафора е почти буквална.
„Убиец“ беше и един от примерите колко е важно присъствието на редактор в процеса на оформяне на една книга. Практически поради ред злощастни обстоятелства „Убиец“ беше в редакторски ръце само 10 дни преди излизането си – крайно недостатъчно време. Затова там само проблясваха мистериозно пламъчетата на този удивителен талант, които обещаваха чудеса.
И чудесата не закъсняха. Днес е факт втората книга на Васил Панайотов, отново с кратко и ударно заглавие - „Другата“.
Когато я четох за пръв път в суров вид миналото лято, усещането ми беше странно. Често ми се случва да попадам на разводнени книги, които биха спечелили от съкращаване. Романът на Васко беше точно обратното – сгъстен до есенция, толкова силна, че засяда на гърлото. Силна във всички възможни смисли. Трудно се издържа на подобна енергия, затворена в толкова малка маса. Това е като вселената минути преди Големия взрив.
Бях наясно, че никой читател не би издържал на подобен натиск върху съзнанието.
Всяка дума имаше ударната сила на цяло изречение, всяка словесна форма означаваше няколко неща едновременно, всичко беше насложено в себе си и натъпкано в цялото - напрежение, заплашващо със стремителен взрив.
Истински се уплаших от вътрешния заряд в стотината страници.
След половин година Васко обработи романа си до съвършенство. И днес в ръцете ни е една от истински големите книги на българската литература. Тази оценка обаче ще я оставя на времето, макар и този път да съм абсолютно убедена как ще отсъди то.
„Другата“ е извън всички възможни клишета, обясняващи спецификите на българската литература на прехода. Тя не изследва човека в контекста на социалното му съществуване, не го поставя във времето в обществено-политическия смисъл и не разнищва ролята му в обществото. В този смисъл това е роман за наистина вечните ценности, атавистичен и модерен едновременно.
Стефан, главният герой, е обикновен мъж. Двете жени в живота му са обикновени жени. Средностатистически живот от всяка гледна точка – ежедневен живот в чиновническите среди на София, връзка с провинцията, дребни семейни неразбирателства, семейство с дете, което е като всички други деца. Всичко е толкова обикновено и познато, че етикетът „безлично“ се натрапва от само себе си. А зад всяка табелка на всеки дом, окичен от минаващите с този етикет, се вихрят митологични по размера си страсти и събития.
Да, романът на Васил Панайотов е с посланието на митологема. При това съвсем различна от познатите. Архетипите не работят, кодовете са извън познатите и предъвкваните до болка. Жертвата не е това, което обикновено означава клишето, свързано с нея. Стереотипът е обърнат с хастара навън. Любовта е показана откъм несъвършения си профил. Всички решения на героите са едновременно ежедневни и необичайни, а резултатите от тях естествени и катастрофални почти в космически мащаб.
Да преобърнеш основните философски и психологически постулати привидно е загубена кауза. За това е нужен огромен талант, а Панайотов очевидно го има. Нито за миг читателят не губи усещането за достоверност. Всичко, което се случва в ума и душата на героя, е проследено сякаш по лабиринта на невроните, пунктуално обосновано с всички вътрешни терзания и привидна дистанцираност. Терзанията на любовта са едновременно драматични и някак ежедневни, незначителни, дребнави в обикновеността си и величави в уникалността. Васил Панайотов не е от авторите, които видимо обичат героите си. Той е едновременно свързан и отдалечен от тях, презрителен и снизходителен. Обича ги по някакъв божествен начин – без съжаление, без опрощение и снизходителност. Писателят, създателят, е скептичен към собственото си творение, защото всъщност влага в него много от себе си.
Романът напомня автобиография без да е свързан с живота на автора си, освен в някои дребни неизбежни детайли. Стефан е Васил, какъвто би могъл да бъде в една паралелна вселена, сътворена от самия него. Оттам идва безпощадността – това е вътрешната битка на Панайотов, оголената борба на подсъзнателно ниво с демоните, които населяват душата на всеки смъртен.
А читателят осъзнава, че ежедневният ужас е много по-дълбок от видимото. Че всеки ден се случват незабелижими неща, които отекват много по-дълбоко, отколкото материалният свят му позволява да усети. Читателят е покосен от невинната жестокост на автора, който му изкрещява в очите – ето това ти се случва непрекъснато, макар и да ти изглежда по друг начин. Непрекъснато, докато си жив, правиш избор между ада и рая, не след смъртта си. Всеки ден сътворяваш своя свят, с всяко решение, с всяко бездействие, с всяка рана, която нанасяш на себе си най-вече и от която страдат всички.
И всичко това е разказано с простичък непретенциозен език, наситен с характерните за Панайотов каламбури, този път много по-филигранни. Ритъмът на книгата е овладян изцяло, той е точно като пулс – равномерен и забързан в точните моменти. Сюжетът почти до самия финал не разкрива целия парадокс на живота, минава през скритите му нюанси, разчепква го, за да се преобърне изцяло в нова реалност, която предполага нови правила за добро и зло, за редно и нередно.
Васил Панайотов е истински майстор на финала. Това пролича още в „Убиец“, където финалът беше това, което спаси книгата му. В „Другата“ финалът съдържа в себе си цялата болка и терзания на човечеството и на всеки човек поотделно. Въздържам се да употребя истински високопарните думи, които ми идват наум, за да го опиша, защото вярвам, че това е нещо, което всеки трябва да усети и оцени сам за себе си. Защото няма готова мяра за тези неща, защото няма понятия, които да съберат грубо разкъсаната човещина. Няма даденост, няма рецепта, няма пътеводител. И никой, дори бог, не може да отсъди от коя страна на меча е доброто.
Искрено се надявам, че „Другата“ един ден ще бъде сред книгите, които представят съвременната българска литература пред света.
Романът „Другата“ на Васил Панайотов („Сиела“, 2018) – едно от събитията в българската литература
Преди точно две години се запознах с Васил Панайотов покрай неговия първи роман „Убиец“. И до днес си мисля, че Васко усърдно минава по пътя, задължителен за всеки голям майстор – през непохватните уроци на чирака, който има потенциал един ден да извае „Давид“. За Васко езикът е камък, от който се раждат словесни скулптури. И тази метафора е почти буквална.
„Убиец“ беше и един от примерите колко е важно присъствието на редактор в процеса на оформяне на една книга. Практически поради ред злощастни обстоятелства „Убиец“ беше в редакторски ръце само 10 дни преди излизането си – крайно недостатъчно време. Затова там само проблясваха мистериозно пламъчетата на този удивителен талант, които обещаваха чудеса.
И чудесата не закъсняха. Днес е факт втората книга на Васил Панайотов, отново с кратко и ударно заглавие - „Другата“.
Когато я четох за пръв път в суров вид миналото лято, усещането ми беше странно. Често ми се случва да попадам на разводнени книги, които биха спечелили от съкращаване. Романът на Васко беше точно обратното – сгъстен до есенция, толкова силна, че засяда на гърлото. Силна във всички възможни смисли. Трудно се издържа на подобна енергия, затворена в толкова малка маса. Това е като вселената минути преди Големия взрив.
Бях наясно, че никой читател не би издържал на подобен натиск върху съзнанието.
Всяка дума имаше ударната сила на цяло изречение, всяка словесна форма означаваше няколко неща едновременно, всичко беше насложено в себе си и натъпкано в цялото - напрежение, заплашващо със стремителен взрив.
Истински се уплаших от вътрешния заряд в стотината страници.
След половин година Васко обработи романа си до съвършенство. И днес в ръцете ни е една от истински големите книги на българската литература. Тази оценка обаче ще я оставя на времето, макар и този път да съм абсолютно убедена как ще отсъди то.
„Другата“ е извън всички възможни клишета, обясняващи спецификите на българската литература на прехода. Тя не изследва човека в контекста на социалното му съществуване, не го поставя във времето в обществено-политическия смисъл и не разнищва ролята му в обществото. В този смисъл това е роман за наистина вечните ценности, атавистичен и модерен едновременно.
Стефан, главният герой, е обикновен мъж. Двете жени в живота му са обикновени жени. Средностатистически живот от всяка гледна точка – ежедневен живот в чиновническите среди на София, връзка с провинцията, дребни семейни неразбирателства, семейство с дете, което е като всички други деца. Всичко е толкова обикновено и познато, че етикетът „безлично“ се натрапва от само себе си. А зад всяка табелка на всеки дом, окичен от минаващите с този етикет, се вихрят митологични по размера си страсти и събития.
Да, романът на Васил Панайотов е с посланието на митологема. При това съвсем различна от познатите. Архетипите не работят, кодовете са извън познатите и предъвкваните до болка. Жертвата не е това, което обикновено означава клишето, свързано с нея. Стереотипът е обърнат с хастара навън. Любовта е показана откъм несъвършения си профил. Всички решения на героите са едновременно ежедневни и необичайни, а резултатите от тях естествени и катастрофални почти в космически мащаб.
Да преобърнеш основните философски и психологически постулати привидно е загубена кауза. За това е нужен огромен талант, а Панайотов очевидно го има. Нито за миг читателят не губи усещането за достоверност. Всичко, което се случва в ума и душата на героя, е проследено сякаш по лабиринта на невроните, пунктуално обосновано с всички вътрешни терзания и привидна дистанцираност. Терзанията на любовта са едновременно драматични и някак ежедневни, незначителни, дребнави в обикновеността си и величави в уникалността. Васил Панайотов не е от авторите, които видимо обичат героите си. Той е едновременно свързан и отдалечен от тях, презрителен и снизходителен. Обича ги по някакъв божествен начин – без съжаление, без опрощение и снизходителност. Писателят, създателят, е скептичен към собственото си творение, защото всъщност влага в него много от себе си.
Романът напомня автобиография без да е свързан с живота на автора си, освен в някои дребни неизбежни детайли. Стефан е Васил, какъвто би могъл да бъде в една паралелна вселена, сътворена от самия него. Оттам идва безпощадността – това е вътрешната битка на Панайотов, оголената борба на подсъзнателно ниво с демоните, които населяват душата на всеки смъртен.
А читателят осъзнава, че ежедневният ужас е много по-дълбок от видимото. Че всеки ден се случват незабелижими неща, които отекват много по-дълбоко, отколкото материалният свят му позволява да усети. Читателят е покосен от невинната жестокост на автора, който му изкрещява в очите – ето това ти се случва непрекъснато, макар и да ти изглежда по друг начин. Непрекъснато, докато си жив, правиш избор между ада и рая, не след смъртта си. Всеки ден сътворяваш своя свят, с всяко решение, с всяко бездействие, с всяка рана, която нанасяш на себе си най-вече и от която страдат всички.
И всичко това е разказано с простичък непретенциозен език, наситен с характерните за Панайотов каламбури, този път много по-филигранни. Ритъмът на книгата е овладян изцяло, той е точно като пулс – равномерен и забързан в точните моменти. Сюжетът почти до самия финал не разкрива целия парадокс на живота, минава през скритите му нюанси, разчепква го, за да се преобърне изцяло в нова реалност, която предполага нови правила за добро и зло, за редно и нередно.
Васил Панайотов е истински майстор на финала. Това пролича още в „Убиец“, където финалът беше това, което спаси книгата му. В „Другата“ финалът съдържа в себе си цялата болка и терзания на човечеството и на всеки човек поотделно. Въздържам се да употребя истински високопарните думи, които ми идват наум, за да го опиша, защото вярвам, че това е нещо, което всеки трябва да усети и оцени сам за себе си. Защото няма готова мяра за тези неща, защото няма понятия, които да съберат грубо разкъсаната човещина. Няма даденост, няма рецепта, няма пътеводител. И никой, дори бог, не може да отсъди от коя страна на меча е доброто.
Искрено се надявам, че „Другата“ един ден ще бъде сред книгите, които представят съвременната българска литература пред света.
November 25, 2018
Съжалявам, но не ми хареса и то не заради края на книгата. Всъщност е описал как се чувства един страхлив мъж в акава ситуация. Много е далеч от душевното и любовта и към двете жени.
Няма да цитирам, как описва щастието от това да имаш дете, когато сменя памперса на дъщеря си, защото е отвратително. Изгубих ценно време като отделих за четенето на тази книга.
Няма да цитирам, как описва щастието от това да имаш дете, когато сменя памперса на дъщеря си, защото е отвратително. Изгубих ценно време като отделих за четенето на тази книга.
This entire review has been hidden because of spoilers.
May 17, 2018
Луда работа...
December 6, 2018
"Другата" на Васил Панайотов е може би единият роман, който съм чел в продължение на шест месеца, въпреки че чел не е точно описание за последните няколко от тях. Началото на романът си е леко тегаво, Панайотов пише огромни абзаци, които ме карат да си спомням за есетата, които пишех в единайсети клас, а именно -- сухи, предълги и пълни с някакви глупости, които и аз самия като автор трудно бих си обяснил. Главно заради това стигах до осемдесета страница и оставях книгата за по-късно, което се превръщаше в толкова късно, че забравях въобще какво се е случило и отново стигах само до осемдесета страница, започвайки от началото.
Евентуално обаче седнах и се измъчих със сухите части на романа, защото си знаех, че краят трябва да си заслужава, все пак предишното творение на автора -- "Убиец", имаше доста ефектен финал, но с липсата на добър build up, а тук явно нещо се градеше, абзац тухла по абзац тухла.
Темата за разликата между любовта и обичта е интересна и не мисля, че съм чел друга книга, която толкова директно да се захваща с нея, едно нещо обаче усещах през целия роман и затова оставам с мисълта, че щеше да работи много по-добре от първо лице -- Стефан не е честен със себе си и това Васил Панайотов доста добре заковава като факт във финала, романът се разказва за разликата между любовта и обичта, но за мен Стефан по-скоро се губи измежду егоизма и непукизма, между садизма и наглостта, между каквото и да било други и трето, но не и между любовта и обичта. Стефан обвива своите намерения с този по-висш плащ на борбата между любов и обич, но в своето така студено сърце нищо не се променя, той си остава едно гадно копеле, което е готово да направи всичко, за да постигне своето щастие и само своето щастие.
В моите така млади очи, любовта е желанието на чуждото щастие, бидейки готов да бъдеш инструментът за неговото постигане, happiness by proxy. Обичта, от друга страна, е да знаеш, че друг е въплъщението на твоето щастие, което пак може да се сложи в тази рамка на happiness by proxy, но разликата между знанието и желанието е важна. В Стефан обаче не се вижда това, Стефан иска своето щастие и само своето щастие, happiness via happiness, Стефан използва Емилия като инструмент за да го постигне, но когато нещата се обръщат и човекът, който би трябвало да е щастието на Стефан, именно Магда, трябва да бъде спасен, Стефан не се превръща в инструмент на любовта, защото Стефан не жертва себе си, Стефан може би жертва човечеството си, но любовта и обичта са саможертви through and through, както се казва, точно затова твърдението, че Стефан е влюбен в себе си най-много, е една лъжа, една измама, която отравя всичко, което той върши, защото Стефан не е готов да жертва дори себе си, за да се спаси.
П.П.
Не знам защо, но начинът, по който Панайотов форматира диалозите си с кавички за край и начало ми е по-приятен от приетите тирета. Може би защото ми е по-близък до английските романчета.
Евентуално обаче седнах и се измъчих със сухите части на романа, защото си знаех, че краят трябва да си заслужава, все пак предишното творение на автора -- "Убиец", имаше доста ефектен финал, но с липсата на добър build up, а тук явно нещо се градеше, абзац тухла по абзац тухла.
Темата за разликата между любовта и обичта е интересна и не мисля, че съм чел друга книга, която толкова директно да се захваща с нея, едно нещо обаче усещах през целия роман и затова оставам с мисълта, че щеше да работи много по-добре от първо лице -- Стефан не е честен със себе си и това Васил Панайотов доста добре заковава като факт във финала, романът се разказва за разликата между любовта и обичта, но за мен Стефан по-скоро се губи измежду егоизма и непукизма, между садизма и наглостта, между каквото и да било други и трето, но не и между любовта и обичта. Стефан обвива своите намерения с този по-висш плащ на борбата между любов и обич, но в своето така студено сърце нищо не се променя, той си остава едно гадно копеле, което е готово да направи всичко, за да постигне своето щастие и само своето щастие.
В моите така млади очи, любовта е желанието на чуждото щастие, бидейки готов да бъдеш инструментът за неговото постигане, happiness by proxy. Обичта, от друга страна, е да знаеш, че друг е въплъщението на твоето щастие, което пак може да се сложи в тази рамка на happiness by proxy, но разликата между знанието и желанието е важна. В Стефан обаче не се вижда това, Стефан иска своето щастие и само своето щастие, happiness via happiness, Стефан използва Емилия като инструмент за да го постигне, но когато нещата се обръщат и човекът, който би трябвало да е щастието на Стефан, именно Магда, трябва да бъде спасен, Стефан не се превръща в инструмент на любовта, защото Стефан не жертва себе си, Стефан може би жертва човечеството си, но любовта и обичта са саможертви through and through, както се казва, точно затова твърдението, че Стефан е влюбен в себе си най-много, е една лъжа, една измама, която отравя всичко, което той върши, защото Стефан не е готов да жертва дори себе си, за да се спаси.
П.П.
Не знам защо, но начинът, по който Панайотов форматира диалозите си с кавички за край и начало ми е по-приятен от приетите тирета. Може би защото ми е по-близък до английските романчета.
April 14, 2021
Току-що завърших "Другата" от Васил Панайотов и не мога да повярвам какво прочетох. Взех тази книга с идеята да е леко и разтоварващо четиво, а то съвсем ми преобърна представите.
Някъде около средата мислех, че вече съм предвидила финала, а тази книга не спря да ме изненадва до последните редове.
Дори не знам как да я опиша и с какво да започна, така че да не издам нищо от сюжета, защото си заслужава да се прочете и да се изживее.
Стефан е обикновен безделник, който благодарение на уменията на жена си Магда работи заедно с нея в една фирма и дори в един офис. Двамата споделят стаята с Емилия, която е на пръв поглед безчувствена и хладнокръвна професионалистка. Какво може да причини на дългогодишния брак онази обречена заедност - в работата, вкъщи, после пак в работата и така 24/7? Скуката в семейството, а и липсата на работни задължения толкова натежават в един момент, че благодарение на ефекта на пеперудата повличат след себе си бедствие след бедствие? Къде е краят и докъде стигат човешките скрупули пред предизвикателствата, които живот ни предлага?
От първите страници мразя Стефан, не съм срещала в литературния, а и в реалния живот толкова егоцентрична личност - готов да прескочи абсолютно всички граници, за да е добре на собственото му четирибуквие. И другите две не са ми кой знае колко симпатични. В един момент на едната започвам да й съчувствам и да я съжалявам, другата - по-скоро да я разбирам. Но съдбата им, взета като едно общо цяло, е просто разтърсваща. Дали е възможно егоистът да се промени? Дали родителската любов е нещо, което е дадено по дефиниция, дали се придобива и възможно ли е всъщност никога да не я усетиш, а липсата й да тегне върху теб като едно досадно задължение? Колко лица има саможертвата и жертвата и колко гледни точки... Би ли убил някого - духовно, емоционално, физически, за да спасиш себе си, и докъде би стигнал, за да изкупиш вината си?
Много въпроси постави пред мен тази книга и за мен е доказателство, че българската литература и българските автори (някои от тях) могат да бъдат на световно ниво. Очаквах нещо по-скоро глупаво и лежерно, а се сблъсках със (смея ли да кажа?) шедьовър.
Някъде около средата мислех, че вече съм предвидила финала, а тази книга не спря да ме изненадва до последните редове.
Дори не знам как да я опиша и с какво да започна, така че да не издам нищо от сюжета, защото си заслужава да се прочете и да се изживее.
Стефан е обикновен безделник, който благодарение на уменията на жена си Магда работи заедно с нея в една фирма и дори в един офис. Двамата споделят стаята с Емилия, която е на пръв поглед безчувствена и хладнокръвна професионалистка. Какво може да причини на дългогодишния брак онази обречена заедност - в работата, вкъщи, после пак в работата и така 24/7? Скуката в семейството, а и липсата на работни задължения толкова натежават в един момент, че благодарение на ефекта на пеперудата повличат след себе си бедствие след бедствие? Къде е краят и докъде стигат човешките скрупули пред предизвикателствата, които живот ни предлага?
От първите страници мразя Стефан, не съм срещала в литературния, а и в реалния живот толкова егоцентрична личност - готов да прескочи абсолютно всички граници, за да е добре на собственото му четирибуквие. И другите две не са ми кой знае колко симпатични. В един момент на едната започвам да й съчувствам и да я съжалявам, другата - по-скоро да я разбирам. Но съдбата им, взета като едно общо цяло, е просто разтърсваща. Дали е възможно егоистът да се промени? Дали родителската любов е нещо, което е дадено по дефиниция, дали се придобива и възможно ли е всъщност никога да не я усетиш, а липсата й да тегне върху теб като едно досадно задължение? Колко лица има саможертвата и жертвата и колко гледни точки... Би ли убил някого - духовно, емоционално, физически, за да спасиш себе си, и докъде би стигнал, за да изкупиш вината си?
Много въпроси постави пред мен тази книга и за мен е доказателство, че българската литература и българските автори (някои от тях) могат да бъдат на световно ниво. Очаквах нещо по-скоро глупаво и лежерно, а се сблъсках със (смея ли да кажа?) шедьовър.
April 24, 2020
Не ме грабна особено, но краят е шокиращ и неочакван.
December 31, 2020
Рядко давам под 4 звезди на книга, която съм прочела просто защото ако не ме грабне, не дочитам. Тази започна обещаващо, но я изслушах с досада накрая. Особено щом видях накъде отиват нещата. Тази история можеше да се развие по толкова възможни и невъзможни начини, но авторът я тласна към възможно най-абсурдния финал. Стефан, който през цялото време мислех за мухльо, който е неориентиран в живота и любовта...който през цялото време търси нещо, което няма и щом го получава, вече не го иска....този Стефан накрая потъна още повече в очите ми. Героичното му дело е най-отвратителното в книгата. Възползва се по отвратителен начин от всички замесени, беше човек без морал и ценности, а сега и без съвест. Харесах обаче много авторовия език, изказа, метафорите. Поуките. Макар че в края всички те са заплюти. Краят няма поука, нито положителна промяна. Има егоистичен човек, който прави грешка след грешка и погубва хората, които са се излъгали да го обичат. И заради този абсурден и неразбран от мен финал давам ниска оценка.
June 2, 2018
Книга за колебанието, душевните терзания, разликата между любов и обич. Книга за изборите в живота и последствията от тези избори, за смелостта да преследваш щастието и обратите в живота. Кара те да си задаваш въпроси, да препрочиташ изречения, абзаци по няколко пъти, за да ги осмислиш. Езикът, който е използвал авторът, е толкова земен, реален, леко циничен, че чак ти загорчава и ти засяда в гърлото. А краят ... толкова неочакван. Дори героите са толкова обикновени, колкото е клиширана историята.
"Аз често го правя - казва тя. - Излизам рано, докато част от мене още спи, и паля цигара, без да отварям очи. Първото дръпване е силно, от него ми се завива свят, тогава ги отварям и за няколко кратки мига мога да приема този свят, без да се налага да го понасям. За всички останали мигове ми трябваш ти."
"Аз често го правя - казва тя. - Излизам рано, докато част от мене още спи, и паля цигара, без да отварям очи. Първото дръпване е силно, от него ми се завива свят, тогава ги отварям и за няколко кратки мига мога да приема този свят, без да се налага да го понасям. За всички останали мигове ми трябваш ти."
April 30, 2018
"Другата" - Васил Панайотов
Книга, която те докосва поне веднъж през всички страници.Намираш някой истини изисани от някой друг...
Харева ми психологическото проникване в главите им. Разказът на всички гледни точни в една ситуация. Описанията на чувствата им, на мислите им...
С доста съвременен, откровен стил, вулгарен на места, но пък някакъв естествен.
Сюжетът е на пръв поглед банален - любовен триъгълник в офис - казах си "скука". Обаче с напредване на страниците започвах да опознавам тия клети, жалки душици, да виждам тъжната им съдба. Един на пръв поглед обикновен сюжет е поднесен по много интересен за мен начин. Обичта и влюбването... даваш си сметка колко са слаби хората, осъждаш ги за действията им, ядосваш им се, може би някой им се радва.
Не го харесах Стефан - дребна душа, слаб, наивен, незрял, лекомислен, Егоист, лицемер.... Лъже и мами едната, за да има другата, после обратното. Трябваше да има по-жестока съдба за него.
Тъжната съдба на Емилия - един тъжен жалък и самотен живот. Терзанията и мислите са тъжни, меланхолични. Съдбата й е жалка, без любов и щастие.
Магда - борбена жена, успешна, обичаща, силна, не губи контрол, не изпада в драми, бори се и продължава! Но пак самотна. Някак не се докоснах много до нея, остана ми недоразкрита, малко внимание й се обърна. Но обикновено на силните хората не се обръща внимание, винаги слабите са на пиадестал.
Впечетлена съм от края на тази драма. Браво! За разлика от други българки автори има вложена драма, мистерия, КРАЙ на историята! Напоследък все попадам на романи без край и често казвам, че искам да знам какви решения взимат героите, какво им дава или взима съдбата, за да мога да ги обикна, намразя, да ги припозная или осъдя...
Чудя се дали това е обичта? Толкова силна ли е? Или това е безсилието и безхарактерността на един човек?
Както много пъти съм казвала, сигурно съм го и писала - Ако една книга породи поне един въпрос за размисъл в мен, ми е харесала!
"Той осъзнава, че преследването е пагубно. Че ако искаш да повикаш някого, е достатъчно да му прошепнеш, а после да се отдалечиш. Той сам трябва да дойде...."
"Любовта не се обяснява, не се преследва. Не може да бъде изисквана, аргументирана или склонена. Тя или идва естествено, или не идва хич. Невъзможно е да убедиш някого да се влюби в теб, ако не е."
"В свят, в който се пее, че всичко, от което се нуждаем, е любов, в свят, в който през повечето време някой е необичан, а друг, докато умре, никога повече няма да бъде, в свят, в който най-модерната болест е самота, съществува дума за прекаляване с любов. Истината е, че любовта между хората е ограничено количество, тя е толкова малко и така недостига, че който я изпитва по-продължително време, потенциално я отнема от някой друг."
Книга, която те докосва поне веднъж през всички страници.Намираш някой истини изисани от някой друг...
Харева ми психологическото проникване в главите им. Разказът на всички гледни точни в една ситуация. Описанията на чувствата им, на мислите им...
С доста съвременен, откровен стил, вулгарен на места, но пък някакъв естествен.
Сюжетът е на пръв поглед банален - любовен триъгълник в офис - казах си "скука". Обаче с напредване на страниците започвах да опознавам тия клети, жалки душици, да виждам тъжната им съдба. Един на пръв поглед обикновен сюжет е поднесен по много интересен за мен начин. Обичта и влюбването... даваш си сметка колко са слаби хората, осъждаш ги за действията им, ядосваш им се, може би някой им се радва.
Не го харесах Стефан - дребна душа, слаб, наивен, незрял, лекомислен, Егоист, лицемер.... Лъже и мами едната, за да има другата, после обратното. Трябваше да има по-жестока съдба за него.
Тъжната съдба на Емилия - един тъжен жалък и самотен живот. Терзанията и мислите са тъжни, меланхолични. Съдбата й е жалка, без любов и щастие.
Магда - борбена жена, успешна, обичаща, силна, не губи контрол, не изпада в драми, бори се и продължава! Но пак самотна. Някак не се докоснах много до нея, остана ми недоразкрита, малко внимание й се обърна. Но обикновено на силните хората не се обръща внимание, винаги слабите са на пиадестал.
Впечетлена съм от края на тази драма. Браво! За разлика от други българки автори има вложена драма, мистерия, КРАЙ на историята! Напоследък все попадам на романи без край и често казвам, че искам да знам какви решения взимат героите, какво им дава или взима съдбата, за да мога да ги обикна, намразя, да ги припозная или осъдя...
Чудя се дали това е обичта? Толкова силна ли е? Или това е безсилието и безхарактерността на един човек?
Както много пъти съм казвала, сигурно съм го и писала - Ако една книга породи поне един въпрос за размисъл в мен, ми е харесала!
"Той осъзнава, че преследването е пагубно. Че ако искаш да повикаш някого, е достатъчно да му прошепнеш, а после да се отдалечиш. Той сам трябва да дойде...."
"Любовта не се обяснява, не се преследва. Не може да бъде изисквана, аргументирана или склонена. Тя или идва естествено, или не идва хич. Невъзможно е да убедиш някого да се влюби в теб, ако не е."
"В свят, в който се пее, че всичко, от което се нуждаем, е любов, в свят, в който през повечето време някой е необичан, а друг, докато умре, никога повече няма да бъде, в свят, в който най-модерната болест е самота, съществува дума за прекаляване с любов. Истината е, че любовта между хората е ограничено количество, тя е толкова малко и така недостига, че който я изпитва по-продължително време, потенциално я отнема от някой друг."
May 22, 2018
Прочетох „Другата”, но я четох бавно, като учебник, стараейки се да наблегна на „качеството на прочита”. „Книгата много ми хареса” е клише, но напълно точно отразява впечатлението ми от нея. Може да е банално, но е факт и част от реалността. А това, което отличава „Другата” от останалите книги е стилът на писане и най-вече на мислене на автора. Може да се опричличи на Уелбек, частично. А аз Уелбек чета за удоволствие, защото не ме дразни с инфантилизъм, но тази книга е твърде различна. Четеш и едновременно си в очите, сърцето и мислите на главния герой почти през цялото време. До 50 страница нямах нито една забележка, но там някъде се сблъсках с първата техническа грешка като държа да подчертая, че може би в романа са няколко (като няколко варира от 3 до 10). Езикът е така натуралистичен и брутален, че за мен четенето се превърна в искрено забавление. Радвам се, че авторът е решил да напише така тази книга, че героят му да се осмели да изкаже мисли и сподели чувства без особени скрупули или с други думи без много, много да се съобразява с общественото мнение или въпреки това мнение. Препредадените емоции и мисли са рязко отличаващи се от тези, които масово са изследвани и щедро описани в художествената литература. И тук не става въпрос за някаква уникалност или гениалност у героя, а по-скоро за една доста живо описана личност, която отстрани е завършен егоист, но от негова гледна точка – жертва на терзания и любов, която търси изкупление. Това не означава, че съм съгласна с всички ментални формулировки на героя, защото съм от тези, които обичат шопска салата, но не я обожавам или харесвам. Не мога да разбера и каква точно е мотивацията на Емилия, като и някои други моменти като последната сцена, но това няма никакво значение и по никакъв начин не намалява стойността на написаното. В книгата героят говори през цялото време за себе си. Но повечето жени не виждат тази мъжка гледна точка, която така пространно е разкрита. Не изказвам твърдението, че е задължително един мъж да е това, което е главният герой, но в повечето случаи е така. Тази реалност трудно се приема или въобще не се приема, и жените не искат да си помислят, че има и такива мъже – т.е. повечето и тук това е кристално ясно описано, като езикът, който е ползван засилва усещането за преминаване на границата. Книгата е добре да се прочете. Тя е като предупреждение за това, с което може да се сблъска човек в реалността и което не е само плод на въображение, а споделено наблюдение, направено детайлно и с финес. Според мен книгата е открояваща се по структура, същност и начин на изразяване т.е. оригинална, съвременна и нямаща нищо общо с типа на писане на съвременните бг автори.
January 10, 2020
Книга, която се чете на един дъх, но и те кара да се замисляш над всяко изречение и да искаш да я прочетеш втори път – с ясното (съ)знание какъв е финалът и с желанието да осмислиш наново всичко в нея, да влезеш в обувките на всеки от героите и да оправдаеш (или не съвсем) постъпките и плановете им. Няма да издавам финала, но той е единственото нещо, за което бих искала да поговоря с автора и да чуя неговите идеи за алтернативна развръзка – имало ли е такива и какви са били.
Прочитът създава илюзията, че гледаш филм – почти липсват второстепенни / епизодични герои, но за сметка на това главните герои са до такава степен развити и се разгръщат в пълнота пред теб, че не можеш поне в някакви моменти да не разпознаеш себе си или свои близки в случващото се. Успяваш да ги харесаш, да ги намразиш, да искаш да ги посъветваш, да ти домъчнее за тях, да им съчувстваш. Книга, в която „знаех си“ и „о, не – наистина ли?!“ следват в разбъркан ред. Книга, в която накрая, когато затвориш последната страница, разбираш, че това не е историята на Стефан, Магда и Емилия, а историята на живота въобще.
Що се отнася до стил, изказ, структура на фабулата и прочее, ще сравня Васил Панайотов с трима мои любимци: Фредрик Бакман, Уилям Уортън и Харуки Мураками. Блестящо пресъздаване на мислите, чувствата, плановете и действията на героите. Умело ползване на този похват, в който авторът загатва нещо, читателят си казва – аха, досещам се какво следва – и накрая се оказва нещо съвсем друго. Дългите изречения създават първоначално усещане за сложност (дори превзетост) и звучат като идеални послания за късметче към кафето. Има и лека реминисценция към доскоро популярните анимирани клипчета тип: „Жоро е умен. Жоро отива на работа с градския транспорт и не замърсява въздуха с вредните емисии от автомобила си. Бъди като Жоро“. Но това е по-скоро като закачка и в никакъв случай не го казвам като критика – дори ме забавлява.
Препоръчвам в графата – задължително четиво за годеници преди сключване на брак. Ей така – за размисъл. Ако след сериозен прочит на творбата все още са убедени в желанието си, нека се вземат младите.
Прочитът създава илюзията, че гледаш филм – почти липсват второстепенни / епизодични герои, но за сметка на това главните герои са до такава степен развити и се разгръщат в пълнота пред теб, че не можеш поне в някакви моменти да не разпознаеш себе си или свои близки в случващото се. Успяваш да ги харесаш, да ги намразиш, да искаш да ги посъветваш, да ти домъчнее за тях, да им съчувстваш. Книга, в която „знаех си“ и „о, не – наистина ли?!“ следват в разбъркан ред. Книга, в която накрая, когато затвориш последната страница, разбираш, че това не е историята на Стефан, Магда и Емилия, а историята на живота въобще.
Що се отнася до стил, изказ, структура на фабулата и прочее, ще сравня Васил Панайотов с трима мои любимци: Фредрик Бакман, Уилям Уортън и Харуки Мураками. Блестящо пресъздаване на мислите, чувствата, плановете и действията на героите. Умело ползване на този похват, в който авторът загатва нещо, читателят си казва – аха, досещам се какво следва – и накрая се оказва нещо съвсем друго. Дългите изречения създават първоначално усещане за сложност (дори превзетост) и звучат като идеални послания за късметче към кафето. Има и лека реминисценция към доскоро популярните анимирани клипчета тип: „Жоро е умен. Жоро отива на работа с градския транспорт и не замърсява въздуха с вредните емисии от автомобила си. Бъди като Жоро“. Но това е по-скоро като закачка и в никакъв случай не го казвам като критика – дори ме забавлява.
Препоръчвам в графата – задължително четиво за годеници преди сключване на брак. Ей така – за размисъл. Ако след сериозен прочит на творбата все още са убедени в желанието си, нека се вземат младите.
October 13, 2018
Брей, тази "Другата" на Васил Панайотов наистина се оказа много друга и изненадваща и в крайна сметка много добра!
Признавам си, че започнах да чета с много скептика заради негативните намеци и лека надсмешка на хора, с подобен литературен вкус.
Пък и авторът хич не ми помагаше с тези татуировки, автомобили и щанги..... ей, даже срам ме хвана сега за тези ми предразсъдъци. 😂
Явно съм станала пълна консерва, добре че все пак започнах и прочетох тази книга. Защото този странен Васил Панайотов наистина може да пише! Отдавна не съм попадала на книга, която да поддържа зашеметяващото си бързо темпо от първата до последната страница.
Много често ми се налагаше да се връщам ред назад или страница назад, за да се опитам да осъзная всички нива на разказа и още не съм убедена, че съм успяла. Тази книга беше литературно и интелектуално предизвикателство за мен в най-добрия смисъл, мисля че ще я прочета отново след време и съм сигурна, че ще открия нещо ново.
Браво, Васил Панайотов за всичко и за таланта и за имиджа! Чакам нови книги!
П.С. Сиела, страхотна корица, но книгата ми се разпадна преди да я завърша. Не би трябвало!
Sent from my iPad
— with Христо Блажев and Васил Панайотов.
Признавам си, че започнах да чета с много скептика заради негативните намеци и лека надсмешка на хора, с подобен литературен вкус.
Пък и авторът хич не ми помагаше с тези татуировки, автомобили и щанги..... ей, даже срам ме хвана сега за тези ми предразсъдъци. 😂
Явно съм станала пълна консерва, добре че все пак започнах и прочетох тази книга. Защото този странен Васил Панайотов наистина може да пише! Отдавна не съм попадала на книга, която да поддържа зашеметяващото си бързо темпо от първата до последната страница.
Много често ми се налагаше да се връщам ред назад или страница назад, за да се опитам да осъзная всички нива на разказа и още не съм убедена, че съм успяла. Тази книга беше литературно и интелектуално предизвикателство за мен в най-добрия смисъл, мисля че ще я прочета отново след време и съм сигурна, че ще открия нещо ново.
Браво, Васил Панайотов за всичко и за таланта и за имиджа! Чакам нови книги!
П.С. Сиела, страхотна корица, но книгата ми се разпадна преди да я завърша. Не би трябвало!
Sent from my iPad
— with Христо Блажев and Васил Панайотов.
February 23, 2023
От доста време "Другата" ме "вика" от лавиците на българската библиотека на острова ни. Дойде ѝ момента. В началото си мислех, че история с около 250 страници ще я отметна за два дни, ще се разтоваря с любов и още нещо, и толкова. По средата на историята усещах как не си владея нервите, че едва напредвам заради постоянните философски размишления на разказвача, но от инат продължавах да чета без да очаквам нищо. Във втората половина на историята /колко пъти споменах тази дума?/ вече схванах идеята на автора /браво на мен!/ и се възхитих, че точно мъж описва така добре мъжкият егоизъм! Обичам историите с неочакван край, но този е потресаващ! Реално много жени, точно както Магда и Емилия, живеят с егоистични типове и страдат цял живот заради тях, но никоя жена не заслужава същество като Стефан до себе си! Финалът е логичен предвид какъв е главният герой, но точно той преобърна изцяло представата ми както за историята, така и за автора и творческите му похвати. Впечатлена съм от идеята, която на пръв поглед изглежда обикновена!
April 20, 2018
Въпреки бруталния и неочакван край на книгата, сърце не ми дава да дам повече от три звезди.
July 19, 2018
Това се казва любов. Убийствена, неподправена, страшна.
Такава, каквато я усещаш не само вкарал се в релсите на семейния живот, а и на нуждата да си нужен, дори когато си сгафил, прецакал живота на половинката и извършил куп щуротии, защото така си ги усетил.
Пожелавам успех на книгата и извън страната ни. Определено заслужава да бъде четена бавничко, с наслада и хиляди собствени въпроси: “дали, ако бях аз, а защо не, това ли е любовта, а обичта...?”
Такава, каквато я усещаш не само вкарал се в релсите на семейния живот, а и на нуждата да си нужен, дори когато си сгафил, прецакал живота на половинката и извършил куп щуротии, защото така си ги усетил.
Пожелавам успех на книгата и извън страната ни. Определено заслужава да бъде четена бавничко, с наслада и хиляди собствени въпроси: “дали, ако бях аз, а защо не, това ли е любовта, а обичта...?”
July 7, 2019
История за един мъж, който обича една жена, но вече не е влюбен в нея и е влюбен в друга, която не обича. Разказана е семпло и обективно, без излишен драматизъм и помпозност в изказа. Затова пък се чете бавно- с всяко следващо изречение буцата в гърлото ми се преглъщаше по-трудно и мъчително, защото това са истините за живота и любовта.
June 15, 2023
Разтърсващ финал. Необясним - каквато е и силата на любовта/обичта/жертвоготовността към/за едно човешко същество.
February 17, 2024
You know that feeling when you get a new book, open it, and very quickly find out that this isn't your book? That was the case with me.
I expected a story of three people who suffer, cry, laugh, experience love, fall out of love, go through emotional roller coaster rides. I expected to follow the emotions they feel, to try to understand their reasonings, to be showed just what goes on in their heads while committing the wrongs they do. In a way, I got that, not exactly as I had imagined it though.
The way this book was written wasn't for me. A book where the story is narrated mainly from the author, in third pov, with little to no dialogue isn't my kind of thing. This is what made me realize this won't be my book few pages after I was into it.
Another thing that was off putting was the way the book leaned more on the philosophical side of things. I am sure many people love this - not me though. Similarly to "11 minutes", I just couldn't get into this kind of writing. Sometimes I even got annoyed at Stefan for always dissolving words into their literal and not literal meanings, going into details how one word which means generally one thing, he considers it to have a whole another meaning. If it happened once or twice it would have been fine, but he kept on constantly doing this which was annoying me a little.
Another reason why I couldn't quite enjoy this book was because I couldn't grow to like the main character, Stefan. Going into this book, I expected him to be flawed - it is a book about an emotional infidelity after all, I didn't expect to LOVE him. However, I couldn't get past his mindset. He was extremely selfish, at times ignorant, and it was most evident in the way he was perceiving his daughter - as something responsible of the falling apart of his marriage, in how he seemed to have that internal hatred towards her, how he never visited her after the divorce, how he even kept on leaving a 3 years old girl alone just to go to the woman he was starting to have an affair with. It was too much for me and it reminded me of how so many men like Stefan exist in real life, men who look down upon their wives and daughters, who would abandon them after the first encounter with another woman they feel something towards - whether it's mere attraction or something more.
Another thing I didn't like was how by the end, Marga seemed to completely forget the pain her ex caused her by claiming she was grateful to him for everything - it felt like the author tried to justify Stefan's actions by claiming if that the betrayed woman made peace with him, so should we!
Truth is, Stefan is egocentric and very unlikeable in every possible way. He ruined 3 lives, and all of those 3 lives are of the ones he claimed to love - Marga, Emilia and Ava. We see it in the end - the woman whom he was telling that he would kill anyone else for her ended up finding her own death by his own hands. Why? Because he wanted to save his ex wife. And why? Because Emilia could become a donor to Marga. Why? Because if Marga died, he would be stuck taking care of Ava. Because that's a responsibility he didn't want. Because while Marga was telling him she was dying, his first thoughts were about how his own life was over due to having to look after his daughter. So he decided to save his ex wife instead - not by he himself becoming a donor, but by killing Emilia so she could make that sacrifice instead of him.
It was horrible. In the end, everyone Stefan touched was broken.
The plot twist in the end really made me gasp. It's the reason I consider this book to be 2.5 stars instead of 2. I can't rate it more than that because I didn't enjoy reading it and I kept waiting for it to be over. Again, I think that I am just not made for that kind of books - they disturb me and I don't have fun reading them.
Anyways, bottom line is, I still enjoyed some parts of this book, I just wish the story was written differently. I am not the author though and every author has the right to tell their own stories the way they wish to.
I expected a story of three people who suffer, cry, laugh, experience love, fall out of love, go through emotional roller coaster rides. I expected to follow the emotions they feel, to try to understand their reasonings, to be showed just what goes on in their heads while committing the wrongs they do. In a way, I got that, not exactly as I had imagined it though.
The way this book was written wasn't for me. A book where the story is narrated mainly from the author, in third pov, with little to no dialogue isn't my kind of thing. This is what made me realize this won't be my book few pages after I was into it.
Another thing that was off putting was the way the book leaned more on the philosophical side of things. I am sure many people love this - not me though. Similarly to "11 minutes", I just couldn't get into this kind of writing. Sometimes I even got annoyed at Stefan for always dissolving words into their literal and not literal meanings, going into details how one word which means generally one thing, he considers it to have a whole another meaning. If it happened once or twice it would have been fine, but he kept on constantly doing this which was annoying me a little.
Another reason why I couldn't quite enjoy this book was because I couldn't grow to like the main character, Stefan. Going into this book, I expected him to be flawed - it is a book about an emotional infidelity after all, I didn't expect to LOVE him. However, I couldn't get past his mindset. He was extremely selfish, at times ignorant, and it was most evident in the way he was perceiving his daughter - as something responsible of the falling apart of his marriage, in how he seemed to have that internal hatred towards her, how he never visited her after the divorce, how he even kept on leaving a 3 years old girl alone just to go to the woman he was starting to have an affair with. It was too much for me and it reminded me of how so many men like Stefan exist in real life, men who look down upon their wives and daughters, who would abandon them after the first encounter with another woman they feel something towards - whether it's mere attraction or something more.
Another thing I didn't like was how by the end, Marga seemed to completely forget the pain her ex caused her by claiming she was grateful to him for everything - it felt like the author tried to justify Stefan's actions by claiming if that the betrayed woman made peace with him, so should we!
Truth is, Stefan is egocentric and very unlikeable in every possible way. He ruined 3 lives, and all of those 3 lives are of the ones he claimed to love - Marga, Emilia and Ava. We see it in the end - the woman whom he was telling that he would kill anyone else for her ended up finding her own death by his own hands. Why? Because he wanted to save his ex wife. And why? Because Emilia could become a donor to Marga. Why? Because if Marga died, he would be stuck taking care of Ava. Because that's a responsibility he didn't want. Because while Marga was telling him she was dying, his first thoughts were about how his own life was over due to having to look after his daughter. So he decided to save his ex wife instead - not by he himself becoming a donor, but by killing Emilia so she could make that sacrifice instead of him.
It was horrible. In the end, everyone Stefan touched was broken.
The plot twist in the end really made me gasp. It's the reason I consider this book to be 2.5 stars instead of 2. I can't rate it more than that because I didn't enjoy reading it and I kept waiting for it to be over. Again, I think that I am just not made for that kind of books - they disturb me and I don't have fun reading them.
Anyways, bottom line is, I still enjoyed some parts of this book, I just wish the story was written differently. I am not the author though and every author has the right to tell their own stories the way they wish to.
This entire review has been hidden because of spoilers.
August 3, 2020
Почвам отзад напред- изобщо не очаквах такъв финал! ...
А вчера ревнах някъде между страниците-и не заради старата, колкото света история- Аз търся тебе, ти търсиш друг, той пък търси друга...ти пък си боклук!
Ревнах, щото не ми издържаха нервите на съвпадъците- няколко пъти си чета мои мисли, казани от мъжка уста. Не претендирам за изключителност, но ако ги бях чула навремето от устата, която ме вълнуваше тогава, сега щях да съм на различна честота и вероятно нямаше да ревна.
Драмата е описана прекрасно-аз съм я изслушвала/а един път бях и главен герой/ доста пъти, предлагайки приятелско рамо, но все от женска страна. Тук я чух от мъжка.
Няма виновни, само неизбежно наранени – и изоставените и изоставящите.
Няма да се упражнявам на тема любови, разлъки, разводи/и тука съм плюс 1/, щото това е толкова лично и Панайотов толкова честно е казал всичко, че моите думи са излишни.
И цитати няма да слагам, толкова неща трябва да изпиша, че вече усещам как скролвате.
Не знам може ли да обичаш някого, а да си влюбен в друг, очевидно Стефан може. Като си обичал някого толкова и е свършило, или не е, но просто вече си с друг, а то онова никога няма да свърши. И ще го обичаш въпреки преминаващите парашутисти и все така, няма да сте заедно, щото...Щото хората много пъти не се разделят от липса на чувства, ами от глупост, гордост, обида..инат/аз, аз.../
После пък осъзнаваш как си осрал пейзажа, но не може да признаеш грешка, щото нали ти си над нещата и съзнавайки, че някоя е била обичана повече от теб, а ти си есента след бурното лято, натоварваш с очаквания една връзка, която по рождение е саката.
Оф, много неща исках да кажа, но неизменно ще се връщам към моите си идиотщини, та няма да ви ги причинявам :)
Прочетеното успя да ме върне години и километри назад, благодаря, имам нужда понякога от отрезвителен шамар.
Много, много добра книга!
А вчера ревнах някъде между страниците-и не заради старата, колкото света история- Аз търся тебе, ти търсиш друг, той пък търси друга...ти пък си боклук!
Ревнах, щото не ми издържаха нервите на съвпадъците- няколко пъти си чета мои мисли, казани от мъжка уста. Не претендирам за изключителност, но ако ги бях чула навремето от устата, която ме вълнуваше тогава, сега щях да съм на различна честота и вероятно нямаше да ревна.
Драмата е описана прекрасно-аз съм я изслушвала/а един път бях и главен герой/ доста пъти, предлагайки приятелско рамо, но все от женска страна. Тук я чух от мъжка.
Няма виновни, само неизбежно наранени – и изоставените и изоставящите.
Няма да се упражнявам на тема любови, разлъки, разводи/и тука съм плюс 1/, щото това е толкова лично и Панайотов толкова честно е казал всичко, че моите думи са излишни.
И цитати няма да слагам, толкова неща трябва да изпиша, че вече усещам как скролвате.
Не знам може ли да обичаш някого, а да си влюбен в друг, очевидно Стефан може. Като си обичал някого толкова и е свършило, или не е, но просто вече си с друг, а то онова никога няма да свърши. И ще го обичаш въпреки преминаващите парашутисти и все така, няма да сте заедно, щото...Щото хората много пъти не се разделят от липса на чувства, ами от глупост, гордост, обида..инат/аз, аз.../
После пък осъзнаваш как си осрал пейзажа, но не може да признаеш грешка, щото нали ти си над нещата и съзнавайки, че някоя е била обичана повече от теб, а ти си есента след бурното лято, натоварваш с очаквания една връзка, която по рождение е саката.
Оф, много неща исках да кажа, но неизменно ще се връщам към моите си идиотщини, та няма да ви ги причинявам :)
Прочетеното успя да ме върне години и километри назад, благодаря, имам нужда понякога от отрезвителен шамар.
Много, много добра книга!
July 13, 2018
Нямах търпение да прочета книгата, от момента в който прочетох за нея и какъв неочакван край има. В началото ми вървеше трудно. Липсата на пряка реч определено затрудни четенето ми и ми се стори, че върви доста тромаво. Имах чувството, че се движа по дълъг коридор със заключени врати и само тук таме намирах по някой ключ, но не всички пасваха на ключалките. Докато авторът разкриваше образите, ми се стори, че чета история за типичния любовен триъгълник, в който наситилият се на жена си мъж, търси приключения навън. Но именно постоянното разграничаване на любов и обич, ми подшушваше, че нещата няма да са толкомва прости. Спокойно мога да кажа, че романът ми се стори много меланхоличен в началото. Но и съм убедена, че именно това е бил търсеният ефет, за да ни изненада или не - направо да ни шокира накрая.
Не трябва да се пропуска и чудесният стил и изказ на автора - определено ме впечатлиха и неминуемо допринесоха доста историята да достигне да този финал и да предизвика тази реакция - реакцията УАУ!!!
Не трябва да се пропуска и чудесният стил и изказ на автора - определено ме впечатлиха и неминуемо допринесоха доста историята да достигне да този финал и да предизвика тази реакция - реакцията УАУ!!!
November 5, 2018
Един много различен текст. Надявам се повече хора да му обърнат внимание. Смятам, че всеки един може да припознае нещо от себе си в даден момент от книгата. Провокира много емоции - гневях се на героите и се опитвах да ги разбера. Противоположни емоции се преплитат и у героите и у четящия. Много има какво да даде тази книга. Ще си призная без бой, че неведнъж, докато четях, се гневях на героите и ги осъждах. Но текстът много ме провокира и в крайна сметка и страшно много ме изненада. Майсторство на автора, каквото рядко се среща. Непремено трябва да се прочете, за да разберете за какво говоря.
December 24, 2022
Книгата изследва човешкия навик да идеализираме фантазии за бъдещето за сметка на настоящето и реалността, без да осъзнаваме последствията от действията си. Служи си с историята на младо семейство с дете, за да разкрие как ежедневието и задълженията - родителски, съпружески и други - често прояждат гръбнака на една зряла връзка и водят до чувство за пренебрежение на личните нужди. Това събужда егоцентризма и жаждата за откъсване от това ежедневие, чрез преследването на нещо ново, непознато и вълнуващо, без да осъзнаваме, че то също носи свой собствен набор от проблеми, компромиси и жертви. Финалът е силен, шокиращ и болезнено връща читателя в суровата реалност.
August 22, 2025
Най-интересно ми е, че масово коментарите обясняват колко ги е шокирал краят на книгата. За мен беше доста предсказуем, особено от един момент нататък.
И тримата главни герои са ми неприятни и жалки, всеки по свой начин, но Стефан без съмнение взима първенството. Българските автори имат специално място в сърцето ми, що се отнася до писане на отблъскващи герои.
И тримата главни герои са ми неприятни и жалки, всеки по свой начин, но Стефан без съмнение взима първенството. Българските автори имат специално място в сърцето ми, що се отнася до писане на отблъскващи герои.
June 15, 2018
Първата ми книга без пряка реч, която чета! А не усетих да е било трудно или тежко...Книга, която ако не си на определена възраст, може би няма да разбереш достатъчно добре. Определено ми хареса, а краят на историята ...за него все още продължавам да мисля и анализирам.
May 15, 2018
Разтърсваща, но само за тези, които са в подходящото душевно състояние, за да я прочетат. А краят е убийствен. Буквално :)
August 12, 2018
привидна и предвидима на пръв поглед история, която в края си, те оставя без думи
December 9, 2018
Такъв край не очаквах честно.
August 14, 2019
** 4.3 **
Идея/Изпълнение 4.2
Tемпо 4.2
Емоция 4.0
Стил-за-жанра 4.6
/storytel/
Идея/Изпълнение 4.2
Tемпо 4.2
Емоция 4.0
Стил-за-жанра 4.6
/storytel/
Displaying 1 - 30 of 36 reviews