Митологичен размах в уж простичка житейска история
Романът „Другата“ на Васил Панайотов („Сиела“, 2018) – едно от събитията в българската литература
Преди точно две години се запознах с Васил Панайотов покрай неговия първи роман „Убиец“. И до днес си мисля, че Васко усърдно минава по пътя, задължителен за всеки голям майстор – през непохватните уроци на чирака, който има потенциал един ден да извае „Давид“. За Васко езикът е камък, от който се раждат словесни скулптури. И тази метафора е почти буквална.
„Убиец“ беше и един от примерите колко е важно присъствието на редактор в процеса на оформяне на една книга. Практически поради ред злощастни обстоятелства „Убиец“ беше в редакторски ръце само 10 дни преди излизането си – крайно недостатъчно време. Затова там само проблясваха мистериозно пламъчетата на този удивителен талант, които обещаваха чудеса.
И чудесата не закъсняха. Днес е факт втората книга на Васил Панайотов, отново с кратко и ударно заглавие - „Другата“.
Когато я четох за пръв път в суров вид миналото лято, усещането ми беше странно. Често ми се случва да попадам на разводнени книги, които биха спечелили от съкращаване. Романът на Васко беше точно обратното – сгъстен до есенция, толкова силна, че засяда на гърлото. Силна във всички възможни смисли. Трудно се издържа на подобна енергия, затворена в толкова малка маса. Това е като вселената минути преди Големия взрив.
Бях наясно, че никой читател не би издържал на подобен натиск върху съзнанието.
Всяка дума имаше ударната сила на цяло изречение, всяка словесна форма означаваше няколко неща едновременно, всичко беше насложено в себе си и натъпкано в цялото - напрежение, заплашващо със стремителен взрив.
Истински се уплаших от вътрешния заряд в стотината страници.
След половин година Васко обработи романа си до съвършенство. И днес в ръцете ни е една от истински големите книги на българската литература. Тази оценка обаче ще я оставя на времето, макар и този път да съм абсолютно убедена как ще отсъди то.
„Другата“ е извън всички възможни клишета, обясняващи спецификите на българската литература на прехода. Тя не изследва човека в контекста на социалното му съществуване, не го поставя във времето в обществено-политическия смисъл и не разнищва ролята му в обществото. В този смисъл това е роман за наистина вечните ценности, атавистичен и модерен едновременно.
Стефан, главният герой, е обикновен мъж. Двете жени в живота му са обикновени жени. Средностатистически живот от всяка гледна точка – ежедневен живот в чиновническите среди на София, връзка с провинцията, дребни семейни неразбирателства, семейство с дете, което е като всички други деца. Всичко е толкова обикновено и познато, че етикетът „безлично“ се натрапва от само себе си. А зад всяка табелка на всеки дом, окичен от минаващите с този етикет, се вихрят митологични по размера си страсти и събития.
Да, романът на Васил Панайотов е с посланието на митологема. При това съвсем различна от познатите. Архетипите не работят, кодовете са извън познатите и предъвкваните до болка. Жертвата не е това, което обикновено означава клишето, свързано с нея. Стереотипът е обърнат с хастара навън. Любовта е показана откъм несъвършения си профил. Всички решения на героите са едновременно ежедневни и необичайни, а резултатите от тях естествени и катастрофални почти в космически мащаб.
Да преобърнеш основните философски и психологически постулати привидно е загубена кауза. За това е нужен огромен талант, а Панайотов очевидно го има. Нито за миг читателят не губи усещането за достоверност. Всичко, което се случва в ума и душата на героя, е проследено сякаш по лабиринта на невроните, пунктуално обосновано с всички вътрешни терзания и привидна дистанцираност. Терзанията на любовта са едновременно драматични и някак ежедневни, незначителни, дребнави в обикновеността си и величави в уникалността. Васил Панайотов не е от авторите, които видимо обичат героите си. Той е едновременно свързан и отдалечен от тях, презрителен и снизходителен. Обича ги по някакъв божествен начин – без съжаление, без опрощение и снизходителност. Писателят, създателят, е скептичен към собственото си творение, защото всъщност влага в него много от себе си.
Романът напомня автобиография без да е свързан с живота на автора си, освен в някои дребни неизбежни детайли. Стефан е Васил, какъвто би могъл да бъде в една паралелна вселена, сътворена от самия него. Оттам идва безпощадността – това е вътрешната битка на Панайотов, оголената борба на подсъзнателно ниво с демоните, които населяват душата на всеки смъртен.
А читателят осъзнава, че ежедневният ужас е много по-дълбок от видимото. Че всеки ден се случват незабелижими неща, които отекват много по-дълбоко, отколкото материалният свят му позволява да усети. Читателят е покосен от невинната жестокост на автора, който му изкрещява в очите – ето това ти се случва непрекъснато, макар и да ти изглежда по друг начин. Непрекъснато, докато си жив, правиш избор между ада и рая, не след смъртта си. Всеки ден сътворяваш своя свят, с всяко решение, с всяко бездействие, с всяка рана, която нанасяш на себе си най-вече и от която страдат всички.
И всичко това е разказано с простичък непретенциозен език, наситен с характерните за Панайотов каламбури, този път много по-филигранни. Ритъмът на книгата е овладян изцяло, той е точно като пулс – равномерен и забързан в точните моменти. Сюжетът почти до самия финал не разкрива целия парадокс на живота, минава през скритите му нюанси, разчепква го, за да се преобърне изцяло в нова реалност, която предполага нови правила за добро и зло, за редно и нередно.
Васил Панайотов е истински майстор на финала. Това пролича още в „Убиец“, където финалът беше това, което спаси книгата му. В „Другата“ финалът съдържа в себе си цялата болка и терзания на човечеството и на всеки човек поотделно. Въздържам се да употребя истински високопарните думи, които ми идват наум, за да го опиша, защото вярвам, че това е нещо, което всеки трябва да усети и оцени сам за себе си. Защото няма готова мяра за тези неща, защото няма понятия, които да съберат грубо разкъсаната човещина. Няма даденост, няма рецепта, няма пътеводител. И никой, дори бог, не може да отсъди от коя страна на меча е доброто.
Искрено се надявам, че „Другата“ един ден ще бъде сред книгите, които представят съвременната българска литература пред света.