What do you think?
Rate this book
Întâmplări în irealitatea imediată; Inimi cicatrizate
Colectia Clasici ai literaturii romane se imbogateste cu o noua capodopera a fictiunii Intamplari dintr-o irealitate imediata. Inimi cicatrizate de Max Blecher. „Inceputul Intamplarilor... este cel mai proustian din intregul nostru roman. [...] Cautarea timpului pierdut este, de altfel, una din temele Intamplarilor..., laolalta cu criza de identitate consumata intre peretii de pluta ai camerei in care protagonistul, mai bolnav decat Proust, isi petrece mare parte din viata. E curios ca nu s-a remarcat faptul ca Intamplarile... sunt Amintirile din copilarie mutate in secolul urmator si rescrise intr-o cheie care nu mai este aceea general-umana si realista de la Creanga [...], ci una strict individuala, atipica si schizoida, amestecand realul cu visul si imaginatia.” NICOLAE MANOLESCU
272 pages, Paperback
Published November 9, 2016
10 people are currently reading
391 people want to read
About the author
Max Blecher
19 books142 followersBlecher's father was a successful Jewish merchant and the owner of a porcelain shop. Blecher attended primary and secondary school in Roman, Romania. After receiving his baccalaureat, Blecher left for Paris to study medicine. Shortly thereafter, in 1928, he was diagnosed with spinal tuberculosis (Pott's disease) and forced to abandon his studies. He sought treatment at various sanatoriums: Berck-sur-Mer in France, Leysin in Switzerland and Tekirghiol in Romania.
For the remaining ten years of his life, he was confined to his bed and practically immobilized by the disease. Despite his illness, he wrote and published his first piece in 1930, a short story called "Herrant" in Tudor Arghezi's literary magazine Bilete de papagal. He contributed to André Breton's literary review Le Surréalisme au service de la révolution and carried on an intense correspondence with the foremost writers and philosophers of his day such as André Breton, André Gide, Martin Heidegger, Illarie Voronca, Geo Bogza, Mihail Sebastian, and Saşa Pană.
In 1934 he published Corp transparent, a volume of poetry. In 1935, Blecher's parents moved him to a house on the outskirts of Roman where he continued to write until his death in 1938. During his lifetime he published two other major works, Întâmplări în irealitate imediată (Adventures in Immediate Unreality) and Inimi cicatrizate (Scarred Hearts), as well as a number of short prose pieces, articles and translations. Vizuina luminată: Jurnal de sanatoriu (The Lit Up Burrow: Sanatorium Journal) was published posthumously in part in 1947 and in full in 1971.
For the remaining ten years of his life, he was confined to his bed and practically immobilized by the disease. Despite his illness, he wrote and published his first piece in 1930, a short story called "Herrant" in Tudor Arghezi's literary magazine Bilete de papagal. He contributed to André Breton's literary review Le Surréalisme au service de la révolution and carried on an intense correspondence with the foremost writers and philosophers of his day such as André Breton, André Gide, Martin Heidegger, Illarie Voronca, Geo Bogza, Mihail Sebastian, and Saşa Pană.
In 1934 he published Corp transparent, a volume of poetry. In 1935, Blecher's parents moved him to a house on the outskirts of Roman where he continued to write until his death in 1938. During his lifetime he published two other major works, Întâmplări în irealitate imediată (Adventures in Immediate Unreality) and Inimi cicatrizate (Scarred Hearts), as well as a number of short prose pieces, articles and translations. Vizuina luminată: Jurnal de sanatoriu (The Lit Up Burrow: Sanatorium Journal) was published posthumously in part in 1947 and in full in 1971.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 23 of 23 reviews
November 8, 2015
Suntem prea rar constienti de fragilitatea vietii, de faptul ca, probabil, posesiunea noastra cea mai de pret este tocmai acest trup pe care-l repudiem, impotriva caruia ne revoltam. Max Blecher traieste atat in trupul suferind si purulent, cat si in exteriorul viu, purtator de esente. Vremea se manifesta cand insorita, cu un cer albastru, cand cenusie, sub greutatea unor nori de plumb. O carte survenita din intimitatea bolii, scrisa totusi cu demnitate si talent. Nu bolnavul vorbeste acolo, ci un martor detasat al tragediei umane.
November 29, 2019
"Случки в близката нереалност" е бавна, сетивна книга, която не разлистваш трескаво с цел да проследиш развитието на фабулата до края. Като че ли Макс Блехер изчаква читателят да си поеме дъх, за да може да продължи да го следва в ритъма на разказване, кара го да спира, да осмисля и чувства прочетеното. Стилът на румънския писател е сериозна провокация както към въображението, така и към мисълта.
Ако трябва да обобщя в три думи кое е това, което ме впечатли най-много в тази книга, те ще са: език, поезия и философия. Поезията като философия на живеене, изразена чрез обилна словесност, необичайна метафоричност и вглеждане в детайла.
Макс Блехер изгражда и ни приобщава към своя свят на хиперреализъм - свят без граници между реалност, измислица, въображаемо, преживяно, сънувано и измечтано. Тук е мястото да изразя възхищението си от ювелирния превод на Лора Ненковска, без който нямаше да се докоснем до гения на Блехер. Опитът на Ненковска в превода на поезия ѝ е помогнал изключително много да се справи с нелеката задача да предаде специфичния Блехеров език в цялата му палитра и красота.
Докато търсих допълнителни статии за творчеството на румънския писател модернист, случайно попаднах на една много любопитна информация, която е поредното доказателство за значимостта на Блехер в световната литература на ХХ век. Неговият преводач на английски език Майкъл Хенри Хейм - човек с изключителна ерудиция и няколко езика, научава румънски, вдъхновен от идеята да преведе Блехер. Ето и това прави голямата литература!
За открояване са и стилистичните похвати, с които си служи Блехер особено в първия роман, чието заглавие носи книгата. (Книгата обединява единствените два завършени приживе от Блехер романи.) "Случки в близката нереалност" е фрагментарен роман, в който липсва конкретно сюжетно разгръщане и линейна структура.
През цялото време се наблюдава едно диалогизиране между два на пръв поглед контрастни подхода - на опредметяване и одушевяване. Абстрактни понятия като душевни състояния и емоции (тъга, самота, безнадеждност) се свеждат примерно до четирите стени на стая. Същевременно същите тези стаи оживяват, изведнъж се изпълват "със злост" или "изпадат в транс" още преди нечия поява в тях.
В първия роман се наблюдава едно своеобразно отдаване на почит на предметите и вещите като убежища за човешката памет. Човекът с неговата мимолетност и ограниченост във времето просто преминава, а предметите в стаята "помнят".
Не на последно място "Случки в близката нереалност" е и философска книга. Още в ранна възраст, на 19 год., Макс Блехер е диагностициран с особено тежко заболяване - туберкулоза на гръбначния стълб, поради което прекарва 10 години на легло. Именно тези свои преживявания във френски санаториум той описва във втория роман от изданието на Жанет 45 - "Белязани сърца".
За разлика от първия роман, тук Блехер следва линейно повествование, в което разказва за т.нар. от него "хоризонтален свят" - свят, в който пациентите извършват всички свои всекидневни действия, приковани към болничното легло. Те се радват, тъжат, веселят се, разхождат се до морския бряг в специални файтони с легла, влюбват се и се разделят. И парадоксалното, или може би пък психологически логично, е, че този "хоризонтален свят" се оказва дори освобождаващ, а защо не и по-щастлив?
Един от героите на Блехер казва, че като се излекува и се прибере у дома, ще се чувства длъжен да е здрав и да приеме отново рутината на всекидневието, да се влее в монотонния поток на съществуване. В този смисъл на оздравелите пациенти им е трудно да се върнат към нормалното битие. Те се оказват неприспособими, но не към живота в санаториума - живота им на болни, а към живота им като оздравели.
Телесните ограничения дават нова перспектива, достъп до различна свобода, до метафизичен свят. Наситеността на емоционалното преживяване, засилената чувствителност на възприемане на действителността се оказват компенсаторен механизъм и се превръщат в нова философия на живеене, в която няма прегради между човека и заобикалящия го свят. Острото усещане за изтичащото време променя картината, придава красота и значимост на всичко около нас.
А другите хора остават "херметично затворени в дрехите си и изолирани от тиранията на предметите. Те живееха като затворници под пардесюта и балтони, но нищо отвън не можеше да ги затормози или победи, нищо не проникваше в чудните им затвори".
Да се движиш, да живееш, за да запазиш целостта на нещата (по Марк Странд).
"И ако по време на дъжд гледах да не докосвам камъчетата по течението на водните бързейчета, го правех, за да не добавям нищо към действието на водата и да не се намесвам в упражняването на първичните ѝ сили."
"Стаята е изключително наситена в същността си, а аз - безмилостно завърнал се на повърхността на нещата: колкото по-дълбока е била вълната на неяснотата, толкова по-висок е гребенът ѝ".
И макар животът на Блехер да е бил кратък (умира едва на 28 год.) и изпълнен с болка, чрез перото си той е съумял да открие красотата и да я направи по-видима и за нас.
Ако трябва да обобщя в три думи кое е това, което ме впечатли най-много в тази книга, те ще са: език, поезия и философия. Поезията като философия на живеене, изразена чрез обилна словесност, необичайна метафоричност и вглеждане в детайла.
Макс Блехер изгражда и ни приобщава към своя свят на хиперреализъм - свят без граници между реалност, измислица, въображаемо, преживяно, сънувано и измечтано. Тук е мястото да изразя възхищението си от ювелирния превод на Лора Ненковска, без който нямаше да се докоснем до гения на Блехер. Опитът на Ненковска в превода на поезия ѝ е помогнал изключително много да се справи с нелеката задача да предаде специфичния Блехеров език в цялата му палитра и красота.
Докато търсих допълнителни статии за творчеството на румънския писател модернист, случайно попаднах на една много любопитна информация, която е поредното доказателство за значимостта на Блехер в световната литература на ХХ век. Неговият преводач на английски език Майкъл Хенри Хейм - човек с изключителна ерудиция и няколко езика, научава румънски, вдъхновен от идеята да преведе Блехер. Ето и това прави голямата литература!
За открояване са и стилистичните похвати, с които си служи Блехер особено в първия роман, чието заглавие носи книгата. (Книгата обединява единствените два завършени приживе от Блехер романи.) "Случки в близката нереалност" е фрагментарен роман, в който липсва конкретно сюжетно разгръщане и линейна структура.
През цялото време се наблюдава едно диалогизиране между два на пръв поглед контрастни подхода - на опредметяване и одушевяване. Абстрактни понятия като душевни състояния и емоции (тъга, самота, безнадеждност) се свеждат примерно до четирите стени на стая. Същевременно същите тези стаи оживяват, изведнъж се изпълват "със злост" или "изпадат в транс" още преди нечия поява в тях.
В първия роман се наблюдава едно своеобразно отдаване на почит на предметите и вещите като убежища за човешката памет. Човекът с неговата мимолетност и ограниченост във времето просто преминава, а предметите в стаята "помнят".
Не на последно място "Случки в близката нереалност" е и философска книга. Още в ранна възраст, на 19 год., Макс Блехер е диагностициран с особено тежко заболяване - туберкулоза на гръбначния стълб, поради което прекарва 10 години на легло. Именно тези свои преживявания във френски санаториум той описва във втория роман от изданието на Жанет 45 - "Белязани сърца".
За разлика от първия роман, тук Блехер следва линейно повествование, в което разказва за т.нар. от него "хоризонтален свят" - свят, в който пациентите извършват всички свои всекидневни действия, приковани към болничното легло. Те се радват, тъжат, веселят се, разхождат се до морския бряг в специални файтони с легла, влюбват се и се разделят. И парадоксалното, или може би пък психологически логично, е, че този "хоризонтален свят" се оказва дори освобождаващ, а защо не и по-щастлив?
Един от героите на Блехер казва, че като се излекува и се прибере у дома, ще се чувства длъжен да е здрав и да приеме отново рутината на всекидневието, да се влее в монотонния поток на съществуване. В този смисъл на оздравелите пациенти им е трудно да се върнат към нормалното битие. Те се оказват неприспособими, но не към живота в санаториума - живота им на болни, а към живота им като оздравели.
Телесните ограничения дават нова перспектива, достъп до различна свобода, до метафизичен свят. Наситеността на емоционалното преживяване, засилената чувствителност на възприемане на действителността се оказват компенсаторен механизъм и се превръщат в нова философия на живеене, в която няма прегради между човека и заобикалящия го свят. Острото усещане за изтичащото време променя картината, придава красота и значимост на всичко около нас.
А другите хора остават "херметично затворени в дрехите си и изолирани от тиранията на предметите. Те живееха като затворници под пардесюта и балтони, но нищо отвън не можеше да ги затормози или победи, нищо не проникваше в чудните им затвори".
Да се движиш, да живееш, за да запазиш целостта на нещата (по Марк Странд).
"И ако по време на дъжд гледах да не докосвам камъчетата по течението на водните бързейчета, го правех, за да не добавям нищо към действието на водата и да не се намесвам в упражняването на първичните ѝ сили."
"Стаята е изключително наситена в същността си, а аз - безмилостно завърнал се на повърхността на нещата: колкото по-дълбока е била вълната на неяснотата, толкова по-висок е гребенът ѝ".
И макар животът на Блехер да е бил кратък (умира едва на 28 год.) и изпълнен с болка, чрез перото си той е съумял да открие красотата и да я направи по-видима и за нас.
October 15, 2016
Inimi cicatrizate - 5 *
Întâmplări în irealitatea imediată - 4 *
Am să revin cu o recenzie.
Întâmplări în irealitatea imediată - 4 *
Am să revin cu o recenzie.
June 9, 2020
Двата романа се водят автобиографични, но са изключително различни по стил.
Първият (****) :
Случки в близката нереалност е сюрреалистичен разказ представен от момче, което постоянно е връхлитано от физически и душевни кризи. Оказва се болно от малария, с което донякъде си обяснява спохождащите го странни и свръхсетивни преживявания. Тази част е наситена с фантазия и еротика. Интересен стил, постоянно ми напомняше на "Разходката" на Роберт Валзер, но как да кажа ..., лишен от светлина. Да, често се сравнява с Бруно Шулц, но приликата е по-скоро блазнеща.
Вторият (**):
Белязани сърца
Определен от самия Блехер като "дневник на живота в санаториума". Не ми хареса. Липсваше поетичният език, звучеше лишен от нюанси и изпразнен от емоция. Тривиално повествование, облекчен от сюрреалистичните описания на първия роман, затова пък скучен.
ПП. Във втората книга е допуснат пропуск, за което издателят поднесе своите извинения, ето и липсващата част:
Краят на девета глава,
стр. 293: ... като в живите пламъци на плътска клада.
и началото на десета глава:
стр. 294:
X.
Един следобед Селина дойде във вила “Елсеньор” и донесе лоши вести от Иса. Болестта ѝ внезапно и необяснимо се беше влошила. Иса страдаше от странно заболяване, с което се беше заразила в Далечния изток. Целият ѝ десен крак беше само открити рани и фистули. Нахалост бяха дългогодишните изследвания и лечения. Плътта продължаваше да се разлага, а единственото решение – Иса да лежи обездвижена на кушетка.
В Берк идваха много страдащи от различни заболявания, които бяха там, защото се налагаше да лежат. Там в обкръжението на други болни те по-лесно понасяха продължителното си мъчение.
ПП. Книгата изисква много добра осветеност при четене, понеже шрифтът е с една идея по-малък отколкото трябва. Четенето на нощна лампа си е предизвикателство, дори за доброто зрение.
Първият (****) :
Случки в близката нереалност е сюрреалистичен разказ представен от момче, което постоянно е връхлитано от физически и душевни кризи. Оказва се болно от малария, с което донякъде си обяснява спохождащите го странни и свръхсетивни преживявания. Тази част е наситена с фантазия и еротика. Интересен стил, постоянно ми напомняше на "Разходката" на Роберт Валзер, но как да кажа ..., лишен от светлина. Да, често се сравнява с Бруно Шулц, но приликата е по-скоро блазнеща.
Вторият (**):
Белязани сърца
Определен от самия Блехер като "дневник на живота в санаториума". Не ми хареса. Липсваше поетичният език, звучеше лишен от нюанси и изпразнен от емоция. Тривиално повествование, облекчен от сюрреалистичните описания на първия роман, затова пък скучен.
ПП. Във втората книга е допуснат пропуск, за което издателят поднесе своите извинения, ето и липсващата част:
Краят на девета глава,
стр. 293: ... като в живите пламъци на плътска клада.
и началото на десета глава:
стр. 294:
X.
Един следобед Селина дойде във вила “Елсеньор” и донесе лоши вести от Иса. Болестта ѝ внезапно и необяснимо се беше влошила. Иса страдаше от странно заболяване, с което се беше заразила в Далечния изток. Целият ѝ десен крак беше само открити рани и фистули. Нахалост бяха дългогодишните изследвания и лечения. Плътта продължаваше да се разлага, а единственото решение – Иса да лежи обездвижена на кушетка.
В Берк идваха много страдащи от различни заболявания, които бяха там, защото се налагаше да лежат. Там в обкръжението на други болни те по-лесно понасяха продължителното си мъчение.
ПП. Книгата изисква много добра осветеност при четене, понеже шрифтът е с една идея по-малък отколкото трябва. Четенето на нощна лампа си е предизвикателство, дори за доброто зрение.
April 9, 2017
Nu are rost să stric surpriza celor câțiva, sigur puțini, care nu au citit cartea încă. Dar v-aș putea vorbi ore în șir despre senzațiile pe care le-am trăit în cele două-trei zile cât am citit. Și cât n-am citit, dar e evident, cred, că am trăit și dormit cu cartea-n gând, cu întrebări permanente legate de personaje, dar mai ales legate de autorul acestei minunății despre care se discută, totuși, prea puțin.
http://irrefutabilis.blogspot.ro/2017...
http://irrefutabilis.blogspot.ro/2017...
December 7, 2019
Откровение на ръба на реалността. Препоръчвам горещо.
November 5, 2019
Когато Макс Блехер си отива, той е само на 28. Тази смърт не е неочаквана, тя е резултат от десетгодишно “пребиваване” в тежка и рядка болест, приковала го дълги години на легло – състояние, което може да промени възприятието не просто за живота, но и за самата тъкан на реалността и идентичността, тяхната достоверност и смисъл: тема, която занимава краткото, но впечатляващо творчество на Блехер. (...)
Двата най-важни романа на Макс Блехер – “Случки в близката нереалност” и “Белязани сърца”, излизязоха под знака на изд. “Жанет 45” с красиво и болезнено макабрените илюстрации на Теодор Ушев и в чудесния превод на Лора Ненковска. И двата текста са откровено биографични, макар и доста различни един от друг. Единият проследява летните спомени от едно детство и юношество в малък румънски град, а вторият, по определението на самия Блехер, представлява нещо като дневник на болния за живота във френски санаториум (място, където самият Блехер се е лекувал) и нарежда книгата сред редица големи образци в тази традиция.
И болнавото и чувствително, съзерцателно и меланхолично момче с будно въображение от първия роман, и диагностицираният с костна туберкулоза румънски студент във Франция Емануел от втория гледат на света както своя автор – през призмата на болестта и слабостта, на кризите и ограничението, на непрестанната душевна бран с несигурността и неопределеността, както и с произтичащото от това усещане за (не)реалност, от която – както се пита първият герой – “кой ще ме събуди”. И двамата протагонисти сякаш са пациенти на самите себе си, когато изследват усещанията си и тялото си в дълбочина и някак “отстрани”.
Прочетете цялата рецензия за двата романа тук: https://bit.ly/2PVVvIB
Двата най-важни романа на Макс Блехер – “Случки в близката нереалност” и “Белязани сърца”, излизязоха под знака на изд. “Жанет 45” с красиво и болезнено макабрените илюстрации на Теодор Ушев и в чудесния превод на Лора Ненковска. И двата текста са откровено биографични, макар и доста различни един от друг. Единият проследява летните спомени от едно детство и юношество в малък румънски град, а вторият, по определението на самия Блехер, представлява нещо като дневник на болния за живота във френски санаториум (място, където самият Блехер се е лекувал) и нарежда книгата сред редица големи образци в тази традиция.
И болнавото и чувствително, съзерцателно и меланхолично момче с будно въображение от първия роман, и диагностицираният с костна туберкулоза румънски студент във Франция Емануел от втория гледат на света както своя автор – през призмата на болестта и слабостта, на кризите и ограничението, на непрестанната душевна бран с несигурността и неопределеността, както и с произтичащото от това усещане за (не)реалност, от която – както се пита първият герой – “кой ще ме събуди”. И двамата протагонисти сякаш са пациенти на самите себе си, когато изследват усещанията си и тялото си в дълбочина и някак “отстрани”.
Прочетете цялата рецензия за двата романа тук: https://bit.ly/2PVVvIB
June 20, 2020
След "Случки в близката нереалност" остава едно странно чувство, което в никакъв случай не е лошо - по-скоро нереално.
Книгата на Блехер докосва душата. Това е един роман, който не се побира в никакви рамки. Роман-картина, роман-поезия, роман-болка.
Героите са живи колкото и ние с вас. И четейки, човек няма как да не се пренесе в близката нереалност, да не усети всяка болка, всяка усмивка, всяка сълза и всяко чувство завладяло героя.
Поетично-красивят език на Блехер контрастира на действителността в романа и на мислите и чувствата на героите.
Това е книга с много пластове, които бавно се разхръщат, разкривайки света отвъд тях. Света в близката нереалност. Книга, която не се чете лесно и, която поражда много теми за размисъл. Обичам такива книги. Книги, след които не можеш просто да седнеш и да напишеш какво усещане са оставили у теб. Книги, след които ти трябва време, за да можеш да осмислиш всичко прочетено. Книги, за които думите са малко. "Случки в близката нереалност" е книга на чувствата. За нея не се пише - тя се усеща.
Блехер ми стана любим автор и силно се надявам да можем да се насладим и на друи негови произведения!
Книгата на Блехер докосва душата. Това е един роман, който не се побира в никакви рамки. Роман-картина, роман-поезия, роман-болка.
Героите са живи колкото и ние с вас. И четейки, човек няма как да не се пренесе в близката нереалност, да не усети всяка болка, всяка усмивка, всяка сълза и всяко чувство завладяло героя.
Поетично-красивят език на Блехер контрастира на действителността в романа и на мислите и чувствата на героите.
Това е книга с много пластове, които бавно се разхръщат, разкривайки света отвъд тях. Света в близката нереалност. Книга, която не се чете лесно и, която поражда много теми за размисъл. Обичам такива книги. Книги, след които не можеш просто да седнеш и да напишеш какво усещане са оставили у теб. Книги, след които ти трябва време, за да можеш да осмислиш всичко прочетено. Книги, за които думите са малко. "Случки в близката нереалност" е книга на чувствата. За нея не се пише - тя се усеща.
Блехер ми стана любим автор и силно се надявам да можем да се насладим и на друи негови произведения!
March 11, 2019
Inimi cicatrizate-Max Blecher
Max Blecher a fost un romancier roman de origine evreiasca, nascut la Botosani in 1909. Tatăl său, Lazăr Blecher, proprietarul unei fabrici de sticlă, era destul de înstărit. Prozator și poet cu o sensibilitate maladivă, Max Blecher face parte din aceeași generație literară cu Mircea Eliade sau Anton Holban. Aspirand sa ajunga medic, la 19 ani iși întrerupe cursurile la Facultatea de medicină din Paris imediat după declanșarea bolii sale. S-a îmbolnăvit de tuberculoză osoasă (morbul lui Pott), boală incurabilă pe vremea aceea, care l-a imobilizat treptat. A fost internat în câteva sanatorii, întâi la Berck-sur-Mer, în Franța, apoi la Leysin, în Elveția, apoi a fost internat în sanatoriul de la Techirghiol. In 1938 s-a si stins din viata dupa indelunga suferinta.
Inimi cicatrizate este romanul în care descoperim începutul bolii sale care-l va doborî mult prea timpuriu. Autorul narează debutul bolii şi experienţa sa din sanatoriului din Berck-sur-Mer (Franţa) prin ochii unui personaj numit Emanuel. Asadar el (Max-Emanuel) devine pensionar al sus-menţionatului sanatoriu, unde întâlneşte numeroşi pacienţi ce suferă de aceeaşi boală.
Nici nu stiu ce sa spun despre această carte... Abia am terminat-o de lecturat si am o stare ciudata pe care nu mi-o pot explica.
Cartea este despre fragilitatea vieții, dar totodata despre puterea de acceptare si dorinta de a merge mai departe. Este o carte tristă narata la persoana a III a, ceea ce mi s-a parut foarte ciudat... fiind vorba despre un fel de autobiografie... dar cred ca tocmai asta o face diferita.
Autorul subliniaza fin faptul ca moartea există pretutindeni, ca întâlnirea cu ea este doar o chestiune de timp şi ca fiecare om se străduieşte să-şi joace, după puterile sale, cărţile pe care destinul i le-a pus în mână.
Emanuel este un neînțeles si nu pot sa pun asta pe seama vârstei lui. Cred ca desi aparent si-a acceptat boala, scrierea acestei carti este fix ca o refulare a neputintei, a deznadejdi, a mortii care traieste in el in fiecare clipa si care sta la panda.
*Imi pare bine cand ploua...spuse el intr-un sfarsit. Asta e vremea ce ne corespunde noua bolnavilor. Ploaie, cer acoperit, frig... atunci stii ca toata lumea e redusa la aceeasi odaie cu patru pereti... la aceeasi tristete.*
Relația lui cu Solange mi s-a parut un mod prin care dorea sa-si demonstreze că țintuit fiind in acel pat "umblator", viata încă își urmează cursul intr-un fel sau altul.
Cartea este destul de ciudatica, însă am citit-o pe nerăsuflate tocmai pt ca e diferita de tot ce am descoperit până astăzi. 3/5 stele i-am dat, si nu pt ca ar fi o carte prost scrisa sau de duzină (pentru ca nu este deloc), ci pt ca EU nu m-am putut conecta foarte bine cu personajul principal. Nu l-am inteles si mi-a fost practic imposibil să empatizez cu el.
Max Blecher a fost un romancier roman de origine evreiasca, nascut la Botosani in 1909. Tatăl său, Lazăr Blecher, proprietarul unei fabrici de sticlă, era destul de înstărit. Prozator și poet cu o sensibilitate maladivă, Max Blecher face parte din aceeași generație literară cu Mircea Eliade sau Anton Holban. Aspirand sa ajunga medic, la 19 ani iși întrerupe cursurile la Facultatea de medicină din Paris imediat după declanșarea bolii sale. S-a îmbolnăvit de tuberculoză osoasă (morbul lui Pott), boală incurabilă pe vremea aceea, care l-a imobilizat treptat. A fost internat în câteva sanatorii, întâi la Berck-sur-Mer, în Franța, apoi la Leysin, în Elveția, apoi a fost internat în sanatoriul de la Techirghiol. In 1938 s-a si stins din viata dupa indelunga suferinta.
Inimi cicatrizate este romanul în care descoperim începutul bolii sale care-l va doborî mult prea timpuriu. Autorul narează debutul bolii şi experienţa sa din sanatoriului din Berck-sur-Mer (Franţa) prin ochii unui personaj numit Emanuel. Asadar el (Max-Emanuel) devine pensionar al sus-menţionatului sanatoriu, unde întâlneşte numeroşi pacienţi ce suferă de aceeaşi boală.
Nici nu stiu ce sa spun despre această carte... Abia am terminat-o de lecturat si am o stare ciudata pe care nu mi-o pot explica.
Cartea este despre fragilitatea vieții, dar totodata despre puterea de acceptare si dorinta de a merge mai departe. Este o carte tristă narata la persoana a III a, ceea ce mi s-a parut foarte ciudat... fiind vorba despre un fel de autobiografie... dar cred ca tocmai asta o face diferita.
Autorul subliniaza fin faptul ca moartea există pretutindeni, ca întâlnirea cu ea este doar o chestiune de timp şi ca fiecare om se străduieşte să-şi joace, după puterile sale, cărţile pe care destinul i le-a pus în mână.
Emanuel este un neînțeles si nu pot sa pun asta pe seama vârstei lui. Cred ca desi aparent si-a acceptat boala, scrierea acestei carti este fix ca o refulare a neputintei, a deznadejdi, a mortii care traieste in el in fiecare clipa si care sta la panda.
*Imi pare bine cand ploua...spuse el intr-un sfarsit. Asta e vremea ce ne corespunde noua bolnavilor. Ploaie, cer acoperit, frig... atunci stii ca toata lumea e redusa la aceeasi odaie cu patru pereti... la aceeasi tristete.*
Relația lui cu Solange mi s-a parut un mod prin care dorea sa-si demonstreze că țintuit fiind in acel pat "umblator", viata încă își urmează cursul intr-un fel sau altul.
Cartea este destul de ciudatica, însă am citit-o pe nerăsuflate tocmai pt ca e diferita de tot ce am descoperit până astăzi. 3/5 stele i-am dat, si nu pt ca ar fi o carte prost scrisa sau de duzină (pentru ca nu este deloc), ci pt ca EU nu m-am putut conecta foarte bine cu personajul principal. Nu l-am inteles si mi-a fost practic imposibil să empatizez cu el.
February 6, 2017
Inimi cicatrizate este o carte despre boală, fragilitate, acceptare, resemnare, o carte profundă, dar și tristă în același timp.
https://floridincalimara.wordpress.co...
https://floridincalimara.wordpress.co...
April 5, 2020
Двата романа на Макс Блехер, поместени в тази книга, са твърде различни, всъщност почти нищо не ги свързва.
„Случки в близката нереалност“ (първият роман) е нещо като алтернативно светоусещане. Блехеровият герой сякаш живее в отделно измерение и напълно е премахнал бариерата между себе си и заобикалящата го среда. Всяко място и всеки предмет са пропити с дълбока, неизлечима меланхолия, а досегът до тях ангажира всичките му сетива и редовно го кара да изпада в кризи.
И въпреки това първите глави за мен бяха медитативно-терапевтични. Имах усещането, че се завръщам към някакво отдавна забравено състояние от ранното ми детство, когато самият аз съм възприемал света по подобен начин, без прегради. Лора Ненковска се е справила отлично с превода, даже няма да се учудя, ако Блехер звучи по-красиво на български, отколкото в оригинал. Рядко ми се случва проза да извиква толкова силни картини в ума ми.
Романът е тежък – не толкова заради безсюжетността си, колкото заради безумните си нива на хиперреализъм. Някои хора смятат, че е доста абстрактен, но за мен е точно обратното – твърде конкретен е. Личното ми мнение е, че почти всичко, описано от Блехеровия герой, следва да се приема в буквален смисъл.
Преобладаващо в романа е чувството на обреченост, причинено от болезненото осъзнаване, че светът всъщност е статичен, неспособен „да се промени дори и на милиметър“. Макс Блехер очевидно е заклет детерминист и немалко пъти в книгата героят се чувства приклещен от съдбата, сякаш всичко е предначертано. Тъжната равносметка е, че не можеш да бъдеш нищо повече от това, което ти е отредено – колкото и да се опитваш, колкото и силно да го искаш. И когато все пак дръзнеш да кривнеш от този път – дори само във въображението си – светът много бързо и безцеременно те връща отново в жалката си реалност. Бъдещето е също толкова обречено, колкото и миналото.
Твоят живот мина така, а не другояче", казва той [споменът], а в думите му е скрита огромната носталгия на херметически затворения в собствените си светлини и цветове свят. И на никой живот не е дадено да получи нещо повече от прецизно оформения отпечатък на баналността. Оттук извира дълбокото съжаление, че си сам и ограничен в един жалък и безплоден свят.
Вторият роман, „Белязани сърца“, всъщност е автобиографичен и описва последните години от живота на Блехер, които той прекарва обездвижен в санаториум (умира на 28 години от туберкулоза на гръбначния стълб). Тук повествованието е стандартно и линейно, някак и езикът е съвсем различен и не успя да ме развълнува толкова, колкото „Случки в близката нереалност“. Всъщност двата романа се преплитат единствено в обречеността, която струи от тях. Героите опитват да се справят с нея по различен начин, но в крайна сметка успяват да постигнат един и същ предсказуем резултат. Изв��дът във всички случаи е: бягство няма. Реалността е жестока и непроменима.
Първият роман страшно ме впечатли, никога преди не съм „виждал“ нечий герой толкова ясно. Сигурен съм, че ще препрочитам отделни пасажи от него още много пъти. Все пак е малко тъжно, че Блехер някак не си е намерил категорично място в литературата и често бива сравняван с Кафка например.
Оценка: 5/5
„Случки в близката нереалност“ (първият роман) е нещо като алтернативно светоусещане. Блехеровият герой сякаш живее в отделно измерение и напълно е премахнал бариерата между себе си и заобикалящата го среда. Всяко място и всеки предмет са пропити с дълбока, неизлечима меланхолия, а досегът до тях ангажира всичките му сетива и редовно го кара да изпада в кризи.
И въпреки това първите глави за мен бяха медитативно-терапевтични. Имах усещането, че се завръщам към някакво отдавна забравено състояние от ранното ми детство, когато самият аз съм възприемал света по подобен начин, без прегради. Лора Ненковска се е справила отлично с превода, даже няма да се учудя, ако Блехер звучи по-красиво на български, отколкото в оригинал. Рядко ми се случва проза да извиква толкова силни картини в ума ми.
Романът е тежък – не толкова заради безсюжетността си, колкото заради безумните си нива на хиперреализъм. Някои хора смятат, че е доста абстрактен, но за мен е точно обратното – твърде конкретен е. Личното ми мнение е, че почти всичко, описано от Блехеровия герой, следва да се приема в буквален смисъл.
Преобладаващо в романа е чувството на обреченост, причинено от болезненото осъзнаване, че светът всъщност е статичен, неспособен „да се промени дори и на милиметър“. Макс Блехер очевидно е заклет детерминист и немалко пъти в книгата героят се чувства приклещен от съдбата, сякаш всичко е предначертано. Тъжната равносметка е, че не можеш да бъдеш нищо повече от това, което ти е отредено – колкото и да се опитваш, колкото и силно да го искаш. И когато все пак дръзнеш да кривнеш от този път – дори само във въображението си – светът много бързо и безцеременно те връща отново в жалката си реалност. Бъдещето е също толкова обречено, колкото и миналото.
Твоят живот мина така, а не другояче", казва той [споменът], а в думите му е скрита огромната носталгия на херметически затворения в собствените си светлини и цветове свят. И на никой живот не е дадено да получи нещо повече от прецизно оформения отпечатък на баналността. Оттук извира дълбокото съжаление, че си сам и ограничен в един жалък и безплоден свят.
Вторият роман, „Белязани сърца“, всъщност е автобиографичен и описва последните години от живота на Блехер, които той прекарва обездвижен в санаториум (умира на 28 години от туберкулоза на гръбначния стълб). Тук повествованието е стандартно и линейно, някак и езикът е съвсем различен и не успя да ме развълнува толкова, колкото „Случки в близката нереалност“. Всъщност двата романа се преплитат единствено в обречеността, която струи от тях. Героите опитват да се справят с нея по различен начин, но в крайна сметка успяват да постигнат един и същ предсказуем резултат. Изв��дът във всички случаи е: бягство няма. Реалността е жестока и непроменима.
Първият роман страшно ме впечатли, никога преди не съм „виждал“ нечий герой толкова ясно. Сигурен съм, че ще препрочитам отделни пасажи от него още много пъти. Все пак е малко тъжно, че Блехер някак не си е намерил категорично място в литературата и често бива сравняван с Кафка например.
Оценка: 5/5
October 6, 2024
Малко страшна, но откровена история за живота, болестите, любовта и смисъла да сме тук и сега. Не бях попадала на този автор досега, но много ми допадна! Препоръчвам горещо! Една изповед за реалност и нашият поглед върху нея.
Read
December 7, 2016“În golful acela, oceanul retrăgându-se, lăsa în urma lui mii de şanţuri pline de apă, adânc săpate în nisip.
Crepusculul le incendia cu roşeaţa lui şi atunci pe toată întinderea apăreau ca o reţea de sânge şi de foc. S-ar fi zis că în locul acela pîmântul ar fi fost jupuit, pentru a lăsa să se vadă circulaţia lui intimă, arterele arzătoare şi teribile prin care se scurgea în el aur şi purpură incendiată. Era o clipă de înspăimântătoare grandoare care tăia scurt respiraţia.
În fund, soarele scufundându-se încet, vărsa ultimele şuvoaie de sânge. Tot aerul se întuneca brusc ca o soluţie ce devine mai concentrată, iar în albastrul lui adânc, reţeaua străluctioare căpăta fineţea şi precizia unei construcţii de oţel, întinsă până departe ca un bizar şi enorm plan metalic.”
Crepusculul le incendia cu roşeaţa lui şi atunci pe toată întinderea apăreau ca o reţea de sânge şi de foc. S-ar fi zis că în locul acela pîmântul ar fi fost jupuit, pentru a lăsa să se vadă circulaţia lui intimă, arterele arzătoare şi teribile prin care se scurgea în el aur şi purpură incendiată. Era o clipă de înspăimântătoare grandoare care tăia scurt respiraţia.
În fund, soarele scufundându-se încet, vărsa ultimele şuvoaie de sânge. Tot aerul se întuneca brusc ca o soluţie ce devine mai concentrată, iar în albastrul lui adânc, reţeaua străluctioare căpăta fineţea şi precizia unei construcţii de oţel, întinsă până departe ca un bizar şi enorm plan metalic.”
April 2, 2015
Salutara inițiativă a pionierului cineast, Radu Jude, de a transpune pe pânză, prin filtrul său critic, „inimile cicatrizate” ale lui Max Blecher, m-a trimis tocmai la rădăcina livrescă prin care se hrănea acest proiect cinematografic. Romanul „Inimi cicatrizate”(sursa de inspirație a cineastului), a cărui amprentă puternică va fi proiectată pe marile ecrane, cel mai probabil în 2016, a cunoscut lumina tiparului în 1937, într-o perioadă de forfotă literară, iar reacțiile critice ale vremii nu s-au încadrat într-un registru elogios.
Vezi recenzia completă pe Bookhub.ro
Vezi recenzia completă pe Bookhub.ro
August 8, 2019
Întâmplări in irealitatea imediată -5, Inimi cicatrizate - 4. Un autor surprinzător, dar prea puțin cunoscut. Interesanta pare atenția acordată obiectelor și senzațiilor in "detrimentul" personajelor - ființe umane.
March 9, 2022
Când privesc mult timp un punct fix pe perete mi se întâmplă câteodată să nu mai știu nici cine sunt, nici unde mă aflu. Simt atunci lipsa identității mele de departe ca și cum aș fi devenit, o clipă, o persoană cu totul străină.
Acest personagiu abstract și persoana mea reală îmi dispută convingerea cu forțe egale. În clipa următoare identitatea mea se regăsește, ca în acele vederi stereoscopice unde cele două imagini se
separă uneori din eroare și numai când operatorul le pune la punct, suprapunându-le, dau deodată iluzia reliefului. Odaia îmi apare atunci de o prospețime ce n-a avut-o mai înainte. Ea revine la consistența ei anterioară iar obiectele din ea se depun la locurile lor, așa cum într-o sticlă cu apă un bulgăr de pământ sfărâmat, se așează în straturi de elemente diferite, bine definite și de culori variate. Elementele odăii se stratifică în propriul lor contur și în coloritul vechii amintiri ce o am despre ele. Senzația de depărtare și singurătate în momentele când persoana mea cotidiană s-a dizolvat în inconsistență, e diferită de orice alte senzații. Când durează mai mult, ea devine o frică, o spaimă de a nu mă putea regăsi niciodată, în depărtare, persistă din mine o siluetă nesigură, înconjurată de o mare luminozitate așa cum apar unele obiecte în ceață.
Teribila întrebare „cine anume sunt" trăiește atunci în mine ca un corp în întregime nou, crescut în mine cu o piele și niște organe ce-mi sunt complet necunoscute. Rezolvarea ei este cerută de o luciditate mai profundă și mai esențială decât a creierului. Tot ce e capabil să se agite în corpul meu, se agită, se zbate și se revoltă mai puternic și mai elementar decât în viața cotidiană. Totul imploră o soluție. De câteva ori, regăsesc odaia așa cum o cunosc, ca și cum aș închide și aș deschide ochii; de fiecare dată odaia e mai clară, - așa cum apare un peisagiu în lunetă, din ce în ce mai bine organizat, pe măsură ce, potrivind distanțele, străbatem toate voalurile de imagini intermediare.
Într-un sfârșit mă recunosc pe mine însumi și regăsesc odaia. E o senzație de ușoară beție. Odaia e extraordinar de condensată în materia ei, și eu implacabil revenit la suprafața lucrurilor: pe cât de adânc a fost valul de nelămurire, pe atât de înaltă este culmea lui; niciodată și în nici o împrejurare nu mi se pare mai evident, decât în acele momente, că fiecare obiect trebuie să ocupe locul pe care îl ocupă și că eu trebuie să fiu cel care sunt. Zbaterea mea în nesiguranță nu mai are atunci nici un nume; e un simplu regret că n-am găsit nimic în adâncul ei. Mă surprinde doar faptul că o lipsă totală de semnificație a putut fi legată atât de profund de materia mea intimă. Acum când m-am regăsit și caut să-mi exprim senzația ea îmi apare cu totul impersonală: o simplă exagerare a identității mei crescută ca un cancer din propria-i substanță. Un picior al meduzei care s-a întins peste măsură și a căutat exasperat prin valuri până ce într-un sfârșit a revenit sub gelatina ventuzei. În câteva clipe de neliniște, am parcurs astfel toate certitudinile și incertitudinile existenței mele, pentru a reveni definitiv și dureros în solitudinea mea.
Acest personagiu abstract și persoana mea reală îmi dispută convingerea cu forțe egale. În clipa următoare identitatea mea se regăsește, ca în acele vederi stereoscopice unde cele două imagini se
separă uneori din eroare și numai când operatorul le pune la punct, suprapunându-le, dau deodată iluzia reliefului. Odaia îmi apare atunci de o prospețime ce n-a avut-o mai înainte. Ea revine la consistența ei anterioară iar obiectele din ea se depun la locurile lor, așa cum într-o sticlă cu apă un bulgăr de pământ sfărâmat, se așează în straturi de elemente diferite, bine definite și de culori variate. Elementele odăii se stratifică în propriul lor contur și în coloritul vechii amintiri ce o am despre ele. Senzația de depărtare și singurătate în momentele când persoana mea cotidiană s-a dizolvat în inconsistență, e diferită de orice alte senzații. Când durează mai mult, ea devine o frică, o spaimă de a nu mă putea regăsi niciodată, în depărtare, persistă din mine o siluetă nesigură, înconjurată de o mare luminozitate așa cum apar unele obiecte în ceață.
Teribila întrebare „cine anume sunt" trăiește atunci în mine ca un corp în întregime nou, crescut în mine cu o piele și niște organe ce-mi sunt complet necunoscute. Rezolvarea ei este cerută de o luciditate mai profundă și mai esențială decât a creierului. Tot ce e capabil să se agite în corpul meu, se agită, se zbate și se revoltă mai puternic și mai elementar decât în viața cotidiană. Totul imploră o soluție. De câteva ori, regăsesc odaia așa cum o cunosc, ca și cum aș închide și aș deschide ochii; de fiecare dată odaia e mai clară, - așa cum apare un peisagiu în lunetă, din ce în ce mai bine organizat, pe măsură ce, potrivind distanțele, străbatem toate voalurile de imagini intermediare.
Într-un sfârșit mă recunosc pe mine însumi și regăsesc odaia. E o senzație de ușoară beție. Odaia e extraordinar de condensată în materia ei, și eu implacabil revenit la suprafața lucrurilor: pe cât de adânc a fost valul de nelămurire, pe atât de înaltă este culmea lui; niciodată și în nici o împrejurare nu mi se pare mai evident, decât în acele momente, că fiecare obiect trebuie să ocupe locul pe care îl ocupă și că eu trebuie să fiu cel care sunt. Zbaterea mea în nesiguranță nu mai are atunci nici un nume; e un simplu regret că n-am găsit nimic în adâncul ei. Mă surprinde doar faptul că o lipsă totală de semnificație a putut fi legată atât de profund de materia mea intimă. Acum când m-am regăsit și caut să-mi exprim senzația ea îmi apare cu totul impersonală: o simplă exagerare a identității mei crescută ca un cancer din propria-i substanță. Un picior al meduzei care s-a întins peste măsură și a căutat exasperat prin valuri până ce într-un sfârșit a revenit sub gelatina ventuzei. În câteva clipe de neliniște, am parcurs astfel toate certitudinile și incertitudinile existenței mele, pentru a reveni definitiv și dureros în solitudinea mea.
Read
December 15, 2020Лицето на Блехер, което заснето наднича от задната корица, поразително прилича на Килиън Мърфи и иконичната му идентичност. Не съм гледала ”Peaky Blinders”. Бирмингам, какъвто е през 20-те години на XX век, орнаментно и сценографски сигурно се доближава някак до изписаното нереално градско (и неподготвеният поглед би го забелязал). Както всяка нереалност и тази има свое визуално място.
„Понеже знам че времето е време винаги
И мястото е винаги и само място
И което е реално е реално само в едно време
И на едно място
Аз се радвам че нещата са каквито са
И отхвърлям осветеното лице“ („Пепелната сряда“, Томас Стърнс Елиът).
Езикът е велик измамник и омайник: пророчица Касандра, която е обречена право да казва, но никой да не ѝ вярва. „Имаме корени“ твърдим, а разполагаме единствено с крака. Когато те са вдървени или отсечени от умора метафорите ги накокилват повторно. „Не се дръж като дърво“ казват. Вътрешният огън не се подклажда с цепеници, кладата на страстта другояче се разпалва. Дървени философи не са нужни никому обаче. Надървени мъже с вдървените си стойки хоризонтално прииждат. Искат някой да ги обича.
Кой би могъл да отстоява, че онова, което се казва, е нереално. Или за другото, стоящо в задната стая, да се настоява, че го няма, след като някой го преживява. Блехер това прави – съживява и съгрява метафориката на езика и с ум, и с тяло. Всичко изглежда до болка реално, тоест съвсем в реда на нещата. „Как да я накарам да разбере, например, че съм дърво?“ (Блехер 2019: 132). Вариантите се разклоняват.
Всички интимни тайни безпокойства имат названия, които на първо чуване са странни. Но не за всяка неизречена странност има лекарство. „Беше ми невъзможно да разбера как те, болните пространства, могат да бъдат излекувани с хинина, който пия аз“ (Блехер 2019: 25). Онзи, който е избрал да лекува, е прикован към лечителския талант на другите. Гипсираният опознава болката не учебникарски, а в същината на инертното си тяло (допълнително парализирано от прецизирано въображение). Странно ли е, че докато друг страда изпитваме наслада. Редно ли е историята за нечия разкъсваща болка да ни допада. „Сякаш цялата сдържаност, която го владееше до преди малко, бе чакала да бъде изречена дума, за да се превърне в бъбривост. Здравата скала на мълчанието получи една-едничка пукнатина. И то цялото изтече напълно през нея“ (Блехер 2019: 277). Езикът изтича през пукнатина на гнойния цирей и реченото разчупва гипса на така нареченото нереално.
„Понеже знам че времето е време винаги
И мястото е винаги и само място
И което е реално е реално само в едно време
И на едно място
Аз се радвам че нещата са каквито са
И отхвърлям осветеното лице“ („Пепелната сряда“, Томас Стърнс Елиът).
Езикът е велик измамник и омайник: пророчица Касандра, която е обречена право да казва, но никой да не ѝ вярва. „Имаме корени“ твърдим, а разполагаме единствено с крака. Когато те са вдървени или отсечени от умора метафорите ги накокилват повторно. „Не се дръж като дърво“ казват. Вътрешният огън не се подклажда с цепеници, кладата на страстта другояче се разпалва. Дървени философи не са нужни никому обаче. Надървени мъже с вдървените си стойки хоризонтално прииждат. Искат някой да ги обича.
Кой би могъл да отстоява, че онова, което се казва, е нереално. Или за другото, стоящо в задната стая, да се настоява, че го няма, след като някой го преживява. Блехер това прави – съживява и съгрява метафориката на езика и с ум, и с тяло. Всичко изглежда до болка реално, тоест съвсем в реда на нещата. „Как да я накарам да разбере, например, че съм дърво?“ (Блехер 2019: 132). Вариантите се разклоняват.
Всички интимни тайни безпокойства имат названия, които на първо чуване са странни. Но не за всяка неизречена странност има лекарство. „Беше ми невъзможно да разбера как те, болните пространства, могат да бъдат излекувани с хинина, който пия аз“ (Блехер 2019: 25). Онзи, който е избрал да лекува, е прикован към лечителския талант на другите. Гипсираният опознава болката не учебникарски, а в същината на инертното си тяло (допълнително парализирано от прецизирано въображение). Странно ли е, че докато друг страда изпитваме наслада. Редно ли е историята за нечия разкъсваща болка да ни допада. „Сякаш цялата сдържаност, която го владееше до преди малко, бе чакала да бъде изречена дума, за да се превърне в бъбривост. Здравата скала на мълчанието получи една-едничка пукнатина. И то цялото изтече напълно през нея“ (Блехер 2019: 277). Езикът изтича през пукнатина на гнойния цирей и реченото разчупва гипса на така нареченото нереално.
November 2, 2021
Pomalu plynoucí, nikam se neženoucí, zastavené v okamžiku asi jako moskyt v jantaru, plné obrazů, jež vyvolávají, nemaje zdání proč, nepříjemný pocit. Jde o velmi těžkou literaturu, do které se ale paradoxně jste schopni v okamžiku začíst. Celou dobu jako bych cítil, že Max Blecher se chce vypsat ze své nemoci, která ho držela na lůžku a která mu nakonec způsobila smrt. Cítil jsem s ním. Část páteře zasažená infekcí, co vám rozežírá kost... a Max hovoří o banálních věcech, vzpomínkách, detailech, dodávající bolestný rozměr. Ale hlavně ten pocit, ten přetrvává, je to jako se jednou dotknout a ono už to ve vás zůstane. (13.10.2011) Definitivně si myslím, že jeho další zmíněné práce by stály za objevování (ale je dost možné, že se jich nedočkáme), srovnání s Kafkou a jemu podobnými je trochu mimo mísu, možná v momentech, v nuancích. Příhody, méně autobiografické, ke mně mluvily hlouběji, než Zjizvená srdce, definitivně zajímavý představitel meziválečné rumunské literatury a že z téhle oblasti pocházela v té době řada pozoruhodných spisovatelů Pokud se v podobných dílech rádi ztrácíte, nikam se to nežene, což je výhodou pro ty, kteří se naladí, stejně jako problémem pro ty s netrpělivou myslí.
February 13, 2021
Доста впечатляващи са и двата романа.
February 11, 2016
Fiecare dintre noi trăim într-o lume unică, o lume doar a noastră, creată chiar de noi înșine, sau, dimpotrivă, în cea universală, lumea tuturor. Lumea noastră este cea în care ne recunoaștem, un fel de oglindă a umanului. Cu toții suntem actori pe scena vieții, interpretând diferite personaje, primind anumite roluri și jucând numeroase spectacole. Încă din vremuri îndepărtate, omul are impresia că viața lui se aseamănă cu un spectacol. Fiecare dintre noi e un personaj pe marea scenă a lumii și oricine într-un anumit punct al vieții îndeplinește un rol al său, propriu și original. Iar atunci când destinul intervine, ne putem lăsa purtați de el, ori facem tot ce ne stă în putință pentru a-l depăși.
Max Blecher a fost un astfel de actor al vieții. Boala care l-a doborât înainte de vreme îi oferă mereu spectacole de neuitat. Scene din viața lui sunt transformate, sau nu, în ficțiune și redate prin intermediul scrierilor sale, nu multe, însă destul de semnificative. Autorul Întâmplărilor în irealitatea imediată (1936), al Inimilor cicatrizate (1937)și al Vizuinei luminate, la fel ca personajele sale, a suferit de boala ce i-a pricinuit moartea, morbul lui Pott. Nu putem să citim cuvintele prin care autorul ne prezintă soarta tânărului Emanuel din romanul Inimi cicatrizate, fără să ni-l imaginăm ca fiind însuși autorul său. Cu toate acestea, Nicolae Manolescu menționează faptul că lui Max Blecher „scena nu i se mai pare a fi aceea obișnuită a vieții: el se simte în permanență pe o scenă de teatru, între decoruri sau mulaje de ceară, în inima unui panopticum grandios, artificial și grotesc.” Asemănând, astfel, opera tânărului scriitor cu Manechinele lui Bruno Schulz.
Chiar dacă nu e nouă în literatura română problema bolii și a existenței umane în fața acesteia (un exemplu în acest fel sunt romanele Hortensiei Papadat-Bengescu), Max Blecher aduce în scenă experiențe tragice, experiențe pe care le străbat și trăiesc personajele sale, nu doar ca martori, ca simpli spectatori, ci actori obligați să joace tragicul spectacol. Iar experiența personală a autorului dă o și mai profundă verosimilitate textelor, o profunzime și un suflu ce-l fac pe cititor să trăiască și să sufere la un loc cu personajele redate. Să participe la o aventură în descoperirea propriei individualități, dusă până la cele mai extreme piscuri, în fața limitelor vitale fundamentale.
http://violetamarinescu.blogspot.ro/2...
Max Blecher a fost un astfel de actor al vieții. Boala care l-a doborât înainte de vreme îi oferă mereu spectacole de neuitat. Scene din viața lui sunt transformate, sau nu, în ficțiune și redate prin intermediul scrierilor sale, nu multe, însă destul de semnificative. Autorul Întâmplărilor în irealitatea imediată (1936), al Inimilor cicatrizate (1937)și al Vizuinei luminate, la fel ca personajele sale, a suferit de boala ce i-a pricinuit moartea, morbul lui Pott. Nu putem să citim cuvintele prin care autorul ne prezintă soarta tânărului Emanuel din romanul Inimi cicatrizate, fără să ni-l imaginăm ca fiind însuși autorul său. Cu toate acestea, Nicolae Manolescu menționează faptul că lui Max Blecher „scena nu i se mai pare a fi aceea obișnuită a vieții: el se simte în permanență pe o scenă de teatru, între decoruri sau mulaje de ceară, în inima unui panopticum grandios, artificial și grotesc.” Asemănând, astfel, opera tânărului scriitor cu Manechinele lui Bruno Schulz.
Chiar dacă nu e nouă în literatura română problema bolii și a existenței umane în fața acesteia (un exemplu în acest fel sunt romanele Hortensiei Papadat-Bengescu), Max Blecher aduce în scenă experiențe tragice, experiențe pe care le străbat și trăiesc personajele sale, nu doar ca martori, ca simpli spectatori, ci actori obligați să joace tragicul spectacol. Iar experiența personală a autorului dă o și mai profundă verosimilitate textelor, o profunzime și un suflu ce-l fac pe cititor să trăiască și să sufere la un loc cu personajele redate. Să participe la o aventură în descoperirea propriei individualități, dusă până la cele mai extreme piscuri, în fața limitelor vitale fundamentale.
http://violetamarinescu.blogspot.ro/2...
August 27, 2025
În cele două microromane îl urmărim pe autor în etape diferite ale vieții. În primul, suntem purtați în copilărie, unde planurile realului și ale imaginarului se suprapun, iar viziunea schizoidă a personajului-narator iese pregnant în evidență. În cel de-al doilea, naratorul-personaj descoperă că are o boală incurabilă și este condamnat să trăiască pentru tot restul vieții în ghips. Cu toate acestea, el continuă să trăiască și să iubească, să se supere și să părăsească, să facă tot ceea ce ar face un om normal—însă la intensități mult mai ridicate.
July 23, 2016
A fost o adevărată plăcere să citesc această carte şi am adăugat-o cu uşurință printre preferate.
February 14, 2021
Inimi cicatrizate - 2,5
Întâmplări în irealitatea imediată - 4
Întâmplări în irealitatea imediată - 4
Displaying 1 - 23 of 23 reviews