Това не е автобиографична книга, нито е история на така и несъстоялия се преход в България. Тази книга е за трънливия път на надеждата, за изгрева и залеза на една илюзия, представена като красива истина. За коварството и лъжата. За паяжината от интриги, променила съдбите на мнозина. За възхода и падението на личности, играещи роля и в днешното управление на страната ни. За опитите да бъде заглушен гласът на тези, които имат простички житейски желания - за дом, работа, родина, за правото да носят рожденото си име. Един разказ от първо лице, който дава да се разбере, че въпреки невидимите ръце, които пренареждат шахматната дъска на историята и събитията, все още има хора, които застават с лицата си и са готгови да споделят преживяното, без да се страхуват.
Осман Ахмед Октай е политик и политически анализатор, роден на 29 август 1952 г. в село Чернолик, Силистренско. През 1972 г. завършва за фелдшер в Полувисш Медицински Институт в Хасково, а впоследствие през 2005 г. завършва „Публична администрация“ във ВСУ „Черноризец Храбър“ гр. Варна
Книгата е полезна до толкова, до колкото потвърждава някои тези, които дълги години бяха публична тайна - фактът че ДС и БСП създават ДПС, че Жельо Желев е тясно свързан с Луканов, Илия Павлов и Ахмет Доган. Потвърждава се и идеята, че събитията от Виденовата зима са вътрешнополитическа война в самото БСП, след което Първанов се опитва да се представи като герой. Черно на бяло е описана и връзката между Мултигруп и Симеон Сакскобургготски, както и други подобни интересни "познанства". Проблемът на книгата е че липсва безпристрастност, а събитията са твърде пречупени през призмата на авторовата позиция. Осман Октай се опитва да се изкара архитекта на твърде много от ходовете на ДПС и едновременно с това се опитва да се разграничи от връзките на партията с подземния свят - твърде неправдоподобно с оглед позициите, които заема.
“Крахът на една илюзия” е кратък разказ от първо лице за историята на ДПС. Той е написан по спомените на Осман Октай - основно действащо лице в тази партия от момента на създаването ѝ до 2001 г. Последователно и емоционално в книгата се описва процесът на еднолично овладяване на ДПС и на нейните структури от фигурата на Ахмед Доган и близки до него лица. Поради връзките на вечния председател на партията с българската мафия обаче, движението така и не успява да превъзмогне двойната роля, която изиграва в най-новата българска история.
От една страна Осман Октай приема, че ДПС е било необходимо в прехода към демокрация, за да представлява по либерален път интересите на турската общност в страната - тежко репресирана от асимилационната политика на късния български социализъм. Авторът клони към идеята (макар и да не го заявява експлицитно), че когато българската общност “узрее” за споделяне на управлението с лица от друг етнически произход, ДПС ще е изпълнило своята мисия. Подобно развитие би трансформирало партията в гражданско движение, защото турската общност ще бъде равноправно приета със свои представители във всички български партии.
От друга страна обаче, обслужвайки интересите на личности като Андрей Луканов и впоследствие на Илия Павлов, Ахмед Доган се превръща в топлата връзка между политиката и българската мафия. По този начин - “чрез слабостта на хората пред властта и парите” - председателят на партията успява да назначи на високи държавни и партийни длъжности безпринципни личности. Постепенно от ръководните постове в движението са изключени и повечето основатели на ДПС, които отказват да обслужват мафията. Техните семейства са подложени на репресии “чрез всички държавни, административни, общински, полицейски и съдебни власти”. По този начин според автора, ДПС става най-мразената партия от българските граждани, а анти-ДПС настроенията довеждат до създаването на крайни националистически партии.
Много интересен е възгледът на Осман Октай, че ДПС и националистическите партии в България са целенасочено организирани като “скачени съдове” политически субекти. Той стига до това заключение след разговор с Радослав Ненов - бивш секретар на КТ “Подкрепа” и вицепрезидент на “Мултигруп” преди регистрирането на партия “Атака” в изборите от 2005 г:
“Видяхме се в ресторант „Гроош“, близо до неговия офис на Цариградско шосе. Той ми съобщи, че три партии, близки до Съюза на българските запасни офицери, правят коалиция „Атака“ за участие в предстоящите парламентарни избори. За лидер на коалицията бил избран Волен Сидеров, който водеше предаване в тв „СКАТ“ със същото наименование. (...) Коалиция „Атака“ щяла да бъде крайна българска националистическа формация. В предизборната кампания щели да се регистрират и други български националистически партии. Целта била да се мобилизират избирателите турци и мюсюлмани „под знамената на ДПС“, плашейки ги с нов Възродителен процес, и да се осигури управление между БСП и ДПС без НДСВ. Ненов ми каза още, че той е натоварен да организира финансовото обезпечаване на проекта „Атака“. Обясни ми, че всички следят това, което правя аз в България и Турция със създаването на БДЛ като алтернатива на ДПС и Доган. Предупреди ме, че няма да бъда допуснат до изборите през юни под никаква форма – нито с Костов, нито с някой друг, нито пък самостоятелно! Бил помолен (не каза от кого – Бел. авт.) да ме предупреди „да не си губя времето и да не си навличам проблеми“! Като мой приятел още от 1990-а бил загрижен за мен и за моите последователи!”
Важно е да се каже, че като ръководител на междупартийната дейност в ДПС, Осман Октай е полагал усилия за сътрудничество с коалицията на Обединените демократични сили (ОДС) през 90-те. През 2005 г като основател на т.нар. Балканска демократична лига (БДЛ), Осман Октай опитва да реализира коалиция и с Демократи за силна България (ДСБ) на Иван Костов. Усилията му към сътрудничество и политическа интеграция с българските партии, които осъдиха Възродителния процес обаче представляват интересите на една многобройна, но изолирана фракция в Движението за права и свободи. Към 2021 г. можем да кажем със сигурност, че тя е изгубила лостовете си за влияние в партията. В този смисъл ДПС се е превърнала в основния политически субект, чрез който се гарантира съществуването на модела “КОЙ”.
Книгата на Осман Октай ще бъде полезна най-вече за политически грамотния читател. Тя е източник на “вътрешнопартийна информация”, но запълва и нуждата от специфичен поглед върху общия партиен живот в България, до който много от представителите на българската общност нямат пряк достъп. Разочарованието на автора като участник, който носи своята отговорност за част от описаните събития е ясно доловимо. Умението му да окрупни един дълъг политически период и да го представи по интересен и зрял начин през взаимоотношенията между “политическите играчи” показва рядката дарба на писател. Лично за мен интерес би представлявала и втора книга на г-н Октай, която - извън персоналните взаимодействия - да се фокусира около обяснение за политическата философия на ДПС и конкурентните ѝ възгледи в общността на българските турци.
Интересна хроника на българския преход и история на хората свързани с най-скандалната българска политическа партия. Ясно е, че авторът премълчава някои неща, защото и той си е топил човката, но книгата описва добре т. нар. задкулисие още от зората на демокрацията.
Мисля, че е задължително четиво за всеки, който: А) иска да разбере откъде идват някои политически движения като например НДСВ Б) иска да надникне зад завесата на това как се менажира една партия, какви са вътрешните борби в нея В) иска да види изобщо как работи политическия процес - сложна система от взаимоотношения, услуги и връзки.
„Тази книга е за трънливия път на надеждата, за изгрева и залеза на една илюзия, представена като красива истина. За коварството и лъжата. За паяжината от интриги, променила съдбите на мнозина. За възхода и падението на личности, играещи роля и в днешното управление на страната ни.“
Има какво да се прочете и да се разбере за близкото ни минало от книгата „Крахът на една илюзия. Истината за ДПС.“ на Осман Октай. Още повече, че авторът е пряк участник в повечето от решенията, които са се вземали в управлението на държавата ни. Колкото и субективно да е мнението на Осман Октай, все пак човек може да сравни написаното със случилото се, на което е бил свидетел или е прочел други свидетелства. Моето мнение е, че в много голяма степен е бил откровен и е описал събитията така, както ги е чувствал и разбирал в конкретния момент. Подплатени са и с много документи, които е запазил в личния си архив.
Обяснява за най-успешния задкулисен модел на службите за сигурност в България и защо задкулисието все още държи Доган и го използва, въпреки че от напрежението в политиката, понякога се изпуска и казва истината с репликите си, че той управлява управляващите, че е инструментът на властта, който разпределя порциите в държавата. И за да не говори много и да не се издава, че е човек на задкулисието, те го скриват от явната политика като почетен председател на ДПС, въпреки че се дърпа. Затова го унизяват с газовия пистолет по време на речта му на националната к��нференция на ДПС през януари 2013 година.
Но това не означава, че са приключили с него. Той им е необходим все още, защото още от голямата заблуда през Кръглата маса, състояла се между 3 януари и 15 ма�� 1990 година, до днес са останали двата мастодонта БКП (БСП) и ДПС, които изпълняват поръчките на задкулисието. За да залъгват очакванията на така наречените десни избиратели, от време на време на хоризонта се допускат СДС, НДСВ, ОДС, ГЕРБ и други заблуждаващи политически проекти, които вкарват разнообразие в политиката на заблудения избирател и изпълняват поръчките на задкулисието. Или чрез Доган кадрува задкулисието през „сараите“ - символ на властта през тези 30 години, заради което той получава съответните дивиденти в милиони, че и повече. А иначе желаещи кукли като Доган, колкото искаш, кукловодите решават всичко.
Ето мнението му за ДПС:
„Създаването на партия на етническа основа ще бъде грешка и излишно ще капсулира турското и мюсюлманското население в страната. Единодушно беше и мнението, че е най-добре турците в България да работят заедно с другите демократични политически формации в рамките на СДС.“
Или за събитията от началото на 1997 година:
„Много и различни коментари има за връщането на мандата от Георги Първанов и Николай Добрев. Версията на двамата е, че са го направили, за да не допуснат ескалиране на напрежението в страната и проливането на кръв. Версията на Петър Стоянов е, че на ръба да наруши конституцията отказал да подпише указ за успешно изпълнен проучвателен мандат с посочен състав на министерски съвет. Моята информация е следната: не протестите и събитията от улицата принудиха Николай Добрев и Георги Първанов да върнат мандата на 4 февруари 1997 г. Те по-скоро не можаха да постигнат съгласие с Чавдар Кюранов и групата от 23-ма народни представители от ОСД (Обединение за социална демокрация) да подкрепят правителство начело с Николай Добрев, когото обвиняваха с Георги Първанов за преврата срещу Жан Виденов след убийството на Андрей Луканов. Без тяхната подкрепа и подкрепата на ПГ на БББ на Жорж Ганчев те можеха да разчитат само на 102-ма народни представители от БСП. Затова върнаха мандата. След това Георги Първанов и Николай Добрев изолираха хората на ОСД и Чавдар Кюранов от ръководните структури на БСП и от парламента. Те не бяха номинирани в листите на БСП за народни представители.“
Интересно четиво, което потвърждава истинността на това, което сме чували и знаем за най-значимите събития от прехода (които по някаква причина все още не са обект на сериозни исторически изследвания). В същото време г-н Октай премълчава или замита под килима много неща. Накрая имаме една полу-книга с полу-истини, сред които трябва да откриваме фактите и да гадаем за отношенията на автора с Доган, Мутафчийски, ДС, турското разузнаване и кой ли още не и за мотивите му при исторически решения.
Да си призная започнах да чета книгата с голямо недоверие и скептицизъм. Но в крайна сметка, след като се интересувам от политика и процеси в политиката, не е зле да знам повече гледни точки. Колко е достоверна и колко не книгата, не мога да кажа. Едно е сигурно написана е на изключително достъпен стил, въпреки че разказва сложни политически процеси, увлекателна е и се чете за две-три вечери.
Хубава книга с интересни сведения. Една много важна, миниатюрна частица от катастрофалното положение, в което се намира България. Благодарение най-вече на влиянието на руските тайни служби гаврейки си с живота и съдбата на хората.
Insightful, factual, brief & very useful read if one would like to begin to understand politics in the 90s in Bulgaria. Well-written, comprehendible & surprisingly direct.