What do you think?
Rate this book
Море на живите
Сред толкова поезия, така уподобяваща драскотина по вода, дъх върху зимно стъкло, заешки следи в сняг, глас в изпусната слушалка, в която някой говори, но другия отдавна вече си е тръгнал – та сред цялата тази така мимолетна, скрежна, топяща се без следа словестност, дори по скоро знак за словестност – държа последната стихосбирка на Александър Секулов и си мисля.
Мисля си за Поезията. За това, че тя е отказ от Смъртта, за това, че тя е апотеоз на Живота. Мисля си и за старите, мъдри, големи римски поети, които превръщаха Времето в Събеседник, Жената в Битие, а Битието обратно във Време, мисля си и за хекзаметричното стихосложение, с цезурата в средата, оставена за придихание на нас, читателите, когато изказваме високото Слово, мисля си и за това как думите следват автора според таланта му, как метафорите му са свободни, а не канарчета в кафез.
Мисля си.
Прочетете тази книга. Зная, че ще си мислите за същото...
Недялко Славов
Мисля си за Поезията. За това, че тя е отказ от Смъртта, за това, че тя е апотеоз на Живота. Мисля си и за старите, мъдри, големи римски поети, които превръщаха Времето в Събеседник, Жената в Битие, а Битието обратно във Време, мисля си и за хекзаметричното стихосложение, с цезурата в средата, оставена за придихание на нас, читателите, когато изказваме високото Слово, мисля си и за това как думите следват автора според таланта му, как метафорите му са свободни, а не канарчета в кафез.
Мисля си.
Прочетете тази книга. Зная, че ще си мислите за същото...
Недялко Славов
36 pages, Paperback
First published December 1, 2016
1 person is currently reading
31 people want to read
About the author
Александър Секулов
24 books88 followersАлександър Секулов е роден на 6 януари 1964 г. в Пловдив. Работи като драматург на Драматичен театър - Пловдив. Автор е на пиесите "Светли хотелски стаи" (2005), "Няма ток за електрическия стол" (2015), "Дебелянов и ангелите" (2018).
Два пъти е носител на националната награда "Аскеер" за съвременна драматургия (2016, 2019). Автор е на книгите със стихове "Седмо небе" (1988), "Високо, над далечината" (1997), "Карти и географии" (2010), "Море на живите" (2016), "Хроники и химни" (2018).
За книгата "Море на живите" получава националните литературни награди "Перото", "Николай Кънчев", "Христо Фотев", "Орфеев венец". Автор е на романите "Колекционер на любовни изречения", "Малката светица и портокалите", "Господ слиза в Атина", "Островът", преиздадени от Издателска къща "Хермес" (2018, 2019).
По мотиви от романа "Островът" БНТ създаде осемсериен детски игрален филм.
Два пъти е носител на националната награда "Аскеер" за съвременна драматургия (2016, 2019). Автор е на книгите със стихове "Седмо небе" (1988), "Високо, над далечината" (1997), "Карти и географии" (2010), "Море на живите" (2016), "Хроники и химни" (2018).
За книгата "Море на живите" получава националните литературни награди "Перото", "Николай Кънчев", "Христо Фотев", "Орфеев венец". Автор е на романите "Колекционер на любовни изречения", "Малката светица и портокалите", "Господ слиза в Атина", "Островът", преиздадени от Издателска къща "Хермес" (2018, 2019).
По мотиви от романа "Островът" БНТ създаде осемсериен детски игрален филм.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 8 of 8 reviews
June 19, 2018
Защо възпяваш бъдеще, което не събира - и не сега, а винаги, а винаги! -
кураж да се роди, да бъде и умре щастливо. Кое те прави тъй податлив
на лесната надежда, че хората са споделими, споделени и нетленни.
December 18, 2016
Не ти ли казах да не вярваш
в смъртта, защото тъй е лесно, тъй е съблазнително красиво? Не ти ли забраних да се отдаваш
на тъгата като единствено възможна? Не чу ли? Не прати ли вестители по свойте граници
с димящи факли и коне умиращи да съобщят, че днес империята най-сетне ще приеме радостта,
най-сетне ще отмести края и смъртта, а после най-тържествено и с пищни ритуали ще спре
да съществува в твоя чест.
в смъртта, защото тъй е лесно, тъй е съблазнително красиво? Не ти ли забраних да се отдаваш
на тъгата като единствено възможна? Не чу ли? Не прати ли вестители по свойте граници
с димящи факли и коне умиращи да съобщят, че днес империята най-сетне ще приеме радостта,
най-сетне ще отмести края и смъртта, а после най-тържествено и с пищни ритуали ще спре
да съществува в твоя чест.
April 3, 2017
Ах, как обичам да се потапям в изящния изказ на Секулов, да следвам нишката на безконечното му въображение, да наблюдавам как умело жонглира с думите. Всяка негова творба, която съм чела досега, е била неподправено удоволствие - такова беше и "Море на живите".
Знам раните, които ще си причиним, знам раната, в която ще живеем
//
море на живите, следете ритъма, не изоставайте, не изоставайте, макар да е тъй явен краят,
но още удар със веслата, но още дъх, но още дух, но още ритъм, макар да е съмнително,
че има смисъл, но само ритъм, удар с весло, вълна, море на живите, което се обръща -
огромно - върху нас - с останки на предишни светове, с мълчание непоносимо, но с тъй
необяснима прелъстителност, море на живите, вълна подир вълна, дорде станем
мида, водорасло, пясък, люспа, пяна, море на живите дордето се превърнем
//
Защо не вярваш в собствените предсказания,
защо си глух за песента на празнотата, която те изпълва и спасява,
защо подхвърляш в шапката на случая видея на хора, които няма
да се случат, а вече тъй отдавна са се случили във теб
//
Това е сън с отворени очи: вълна и сол, движение и бяг. Без бряг, без цел, без смърт
Знам раните, които ще си причиним, знам раната, в която ще живеем
//
море на живите, следете ритъма, не изоставайте, не изоставайте, макар да е тъй явен краят,
но още удар със веслата, но още дъх, но още дух, но още ритъм, макар да е съмнително,
че има смисъл, но само ритъм, удар с весло, вълна, море на живите, което се обръща -
огромно - върху нас - с останки на предишни светове, с мълчание непоносимо, но с тъй
необяснима прелъстителност, море на живите, вълна подир вълна, дорде станем
мида, водорасло, пясък, люспа, пяна, море на живите дордето се превърнем
//
Защо не вярваш в собствените предсказания,
защо си глух за песента на празнотата, която те изпълва и спасява,
защо подхвърляш в шапката на случая видея на хора, които няма
да се случат, а вече тъй отдавна са се случили във теб
//
Това е сън с отворени очи: вълна и сол, движение и бяг. Без бряг, без цел, без смърт
March 3, 2019
Отдавна не съм харесала поезия толкова.
December 31, 2016
Над тях са клони в синкав лед. И облаци - останки в светлината.
Пълзят един към друг, към другия пълзят сред тишина.
Премахнати са всичките свидетели, замлъкнали навярно
с избодени очи, с изтръгнати езици, с мъчително скопени гласове,
превърнати във мъх и лишеи, невидими за жълтото око, с което
луната знае всичко. Мълчи и тя. Мълчи и тя, докато в снега оставят диря
телата им - на мъж, на вълк и на сянката след тях.
Но ние за свидетели не сме готови. Единствено за зрители,
и то с ръце пред устните, с ръце пред взора, с ръце върху гърлата,
готови да прекъснат всеки вик, на място да го стъпчат и убият.
Пълзи мъжът, пълзи вълкът, пълзи и сянката. Но скоро, скоро
сянката ще стане вълк, и мъж ще стане, ще падне върху тях,
защото всяка сянка е от слама и щом вълка погълне,
и щом мъжа погълне, ще се запали като факла, ще освети тъй
празния олтар на дървесата, под ледените небеса надвиснал.
И този огнен вълк, и този пламтящ мъж, и тази сянка с мириса на сяра
ще сблъскат своите гръбнаци, гърди, бедра и мускули опънати,
ще преизпълнят мрака с викове внезапни под луната.
Сега са в своята вихрушка, сега са стълб от вяра, звяр, затвор и мрак,
и само падащи звезди им правят път в далечното пространство.
Пустее празната гора. Мъж вълк и сянка се напускат -
сираци, скитници и самци - и празната гора остава тиха,
и сламата е само слама, и огънят е само пепел,
осъден да догаря и разказва.
Пълзят един към друг, към другия пълзят сред тишина.
Премахнати са всичките свидетели, замлъкнали навярно
с избодени очи, с изтръгнати езици, с мъчително скопени гласове,
превърнати във мъх и лишеи, невидими за жълтото око, с което
луната знае всичко. Мълчи и тя. Мълчи и тя, докато в снега оставят диря
телата им - на мъж, на вълк и на сянката след тях.
Но ние за свидетели не сме готови. Единствено за зрители,
и то с ръце пред устните, с ръце пред взора, с ръце върху гърлата,
готови да прекъснат всеки вик, на място да го стъпчат и убият.
Пълзи мъжът, пълзи вълкът, пълзи и сянката. Но скоро, скоро
сянката ще стане вълк, и мъж ще стане, ще падне върху тях,
защото всяка сянка е от слама и щом вълка погълне,
и щом мъжа погълне, ще се запали като факла, ще освети тъй
празния олтар на дървесата, под ледените небеса надвиснал.
И този огнен вълк, и този пламтящ мъж, и тази сянка с мириса на сяра
ще сблъскат своите гръбнаци, гърди, бедра и мускули опънати,
ще преизпълнят мрака с викове внезапни под луната.
Сега са в своята вихрушка, сега са стълб от вяра, звяр, затвор и мрак,
и само падащи звезди им правят път в далечното пространство.
Пустее празната гора. Мъж вълк и сянка се напускат -
сираци, скитници и самци - и празната гора остава тиха,
и сламата е само слама, и огънят е само пепел,
осъден да догаря и разказва.
Read
May 19, 2024„Море на живите” е книга, притежаваща собствена архитектоника, в която съдържанието видимо диктува формата (а и формАта на книжното тяло – изящен широк правоъгълник, който да побира епическата дължина на строфите).
Езикът на тази поезия директно отпраща към метрическото стихосложение на „Илиада” и „Одисея”, към мита за вечното говорене, към хекзаметъра – като културен код, но и като възможен ход да се строи отново и отново Империята на светлината. По особен, бих казала „висок” начин Александър Секулов обговаря темите, с които са пронизани всичките му текстове досега (и есеистиката, и романите му, и трите предишни поетични книги). Морето, пътят, високите каменни хълмове, бащите и синовете, обичта, времето на човечеството и безвремието на средиземноморския свят, любовта, менливата природа на изкуството – това са все отстоявани територии на светлината. „Море на живите” обаче ги превръща в топоси.
„Разказът” на „Море на живите” стартира с „Песен за сянка и вълк”- екстатичен опит да се улови човешката дихотомия, доброто и злото, плътта и душата, но не непременно като противостоене, а като две равнопоставени начала. Метафорично тази тема е разгърната и в следващите четири стихотворения. Борбата на егото, кръвта („банална”, „карта на глада”) достига до „сега са стълб от вяра – звяр, затвор и мрак”. Достига до две метафори в две прости, едносъставни, безглаголни изречения в края на една строфа – „Утроба. Гроб.” Стихотворението неслучайно завършва с „И сбогом вълк, здравей, човек -/безмислена победа сред пустата гора, сред празната гора и след кръвта.”
Цялата стихосбирка е пронизана от задъхани повторения, от анжамбмани, прехвърлящи смисъла не просто от ред на ред формално, а и символично. Не е изненадващо, че следва текст със заглавие „Възпяване на името”. Понеже именуването от старозаветни времена е опит да се дадат граници на света, но и да се вдъхне на материята друг живот – „гълъб, облак, сън”.
Оттук нататък „Море на живите” е метатекст, изтласкан към пределите на светлината. Трамплинът на високото очакване, на митологиите, на солта - бялото и нетрайното („Дъждът е кратък. Империите - също” постулира лирическият говорител и отвъд иронията читателят няма как да не забележи нуждата от афористично изразяване; не като ефект, а като похват).
Матрицата на тези стихотворения е „каменно здание на хълма подобно черупката на охлюв,/ от която времето е изпълзяло”, за да се настани вечността.
(не бих искала да се впускам в лесни асоциации с великолепния Христо Фотев и неговото „морето само живите обича”, защото поетическите търсения при Александър Секулов са в друга посока - „разговорът” на тази книга е с образци на гръцката поезия от ранга на Елитис и Кавафис)
Поезията на Александър Секулов отбягва почтителността, но не и почитта. „Море на живите” може да бъде четена и като опит да се съхрани човешката доблест, да се пре(одо)лее инициационната „ягодова кръв”, да се открие любовта като отказ от смърт и като възможност за прераждане, да се превърне човечеството в часовник, „през чието гърло боговете пускат времето на златни люспи”.
Идеята за времето в поезията на Секулов всъщност е опит да се стигне до живеене отвъд времето. До морето на живите – тези, които оцеляват и които движат света. Морето от мишци и воля, човешкото упорство, митологичната картина на напрегнати тела, на усърдието, с което се отстоява живота, „макар да е съмнително, /че има смисъл.”
Цялата книга сякаш е разпната върху това усилие – между високата нота на екстатичните търсения и тежката материя, плътта на прозорливите, на отегчените, на обезверените. Единственият изход е светлината. И „Море на живите” безпогрешно я улавя. Светлината на Егея, вятърът и солта са надредни знаци, „буквите на Господ” и започват да се п(р)оявяват точно след стихотворението „Да говориш на сина си”.
Защото надеждата е един от винаги възможните изходи (неслучайно точно тя остава в кутията на Пандора, ако си спомним прозорливата старогръцка митология). След споменаването на „сина” (и асоциирането му с разгърната в романите на Александър Секулов библейска метафора за човечеството като сбор от господни синове) текстовете в „Море на живите” се оттласкват все по-силно от материята и се устремяват към семантиката на прозирността, към виденията, за които ние т��ябва да „бъдем дом, баща, родина, никой”.
Вярвам и чета този ред като градация, каквато тази поезия може да си позволи. Защото я защитава.
Широкият размах на дългите строфи с цезура (вероятно за поемане на дъх) в средата, струпването на съществителни, чиято тежест цели да постигне синонимичност с красотата, търсенето на архетипи постигат чисто материално усещане за възможното съществуване на тази Империя на светлината. Парадоксалната, постижима плътност на прозирното.
В този смисъл „Море на живите” успява да въплъти метафорично търсенията в романите на Александър Секулов – поетичната книга успява да (при)даде плът и безсмъртие на светлината. Дори когато „небесата също са паднали в немилост”, непреодолимият копнеж по вечността е възможен, отвъд „отвратителния смисъл на властта”.
И ако поетите са (милостиво) изгонени от идеалната държава на Платон, то в паноптикума на Александър Секулов читателят е приканен да достигне до идеята, че няма „правилна наредба” в изкуството. В света. Защото всичко е менливо.
Какъв по-рафиниран образ на светлата вечност?
публикувано в сп. Страница (2016)
Езикът на тази поезия директно отпраща към метрическото стихосложение на „Илиада” и „Одисея”, към мита за вечното говорене, към хекзаметъра – като културен код, но и като възможен ход да се строи отново и отново Империята на светлината. По особен, бих казала „висок” начин Александър Секулов обговаря темите, с които са пронизани всичките му текстове досега (и есеистиката, и романите му, и трите предишни поетични книги). Морето, пътят, високите каменни хълмове, бащите и синовете, обичта, времето на човечеството и безвремието на средиземноморския свят, любовта, менливата природа на изкуството – това са все отстоявани територии на светлината. „Море на живите” обаче ги превръща в топоси.
„Разказът” на „Море на живите” стартира с „Песен за сянка и вълк”- екстатичен опит да се улови човешката дихотомия, доброто и злото, плътта и душата, но не непременно като противостоене, а като две равнопоставени начала. Метафорично тази тема е разгърната и в следващите четири стихотворения. Борбата на егото, кръвта („банална”, „карта на глада”) достига до „сега са стълб от вяра – звяр, затвор и мрак”. Достига до две метафори в две прости, едносъставни, безглаголни изречения в края на една строфа – „Утроба. Гроб.” Стихотворението неслучайно завършва с „И сбогом вълк, здравей, човек -/безмислена победа сред пустата гора, сред празната гора и след кръвта.”
Цялата стихосбирка е пронизана от задъхани повторения, от анжамбмани, прехвърлящи смисъла не просто от ред на ред формално, а и символично. Не е изненадващо, че следва текст със заглавие „Възпяване на името”. Понеже именуването от старозаветни времена е опит да се дадат граници на света, но и да се вдъхне на материята друг живот – „гълъб, облак, сън”.
Оттук нататък „Море на живите” е метатекст, изтласкан към пределите на светлината. Трамплинът на високото очакване, на митологиите, на солта - бялото и нетрайното („Дъждът е кратък. Империите - също” постулира лирическият говорител и отвъд иронията читателят няма как да не забележи нуждата от афористично изразяване; не като ефект, а като похват).
Матрицата на тези стихотворения е „каменно здание на хълма подобно черупката на охлюв,/ от която времето е изпълзяло”, за да се настани вечността.
(не бих искала да се впускам в лесни асоциации с великолепния Христо Фотев и неговото „морето само живите обича”, защото поетическите търсения при Александър Секулов са в друга посока - „разговорът” на тази книга е с образци на гръцката поезия от ранга на Елитис и Кавафис)
Поезията на Александър Секулов отбягва почтителността, но не и почитта. „Море на живите” може да бъде четена и като опит да се съхрани човешката доблест, да се пре(одо)лее инициационната „ягодова кръв”, да се открие любовта като отказ от смърт и като възможност за прераждане, да се превърне човечеството в часовник, „през чието гърло боговете пускат времето на златни люспи”.
Идеята за времето в поезията на Секулов всъщност е опит да се стигне до живеене отвъд времето. До морето на живите – тези, които оцеляват и които движат света. Морето от мишци и воля, човешкото упорство, митологичната картина на напрегнати тела, на усърдието, с което се отстоява живота, „макар да е съмнително, /че има смисъл.”
Цялата книга сякаш е разпната върху това усилие – между високата нота на екстатичните търсения и тежката материя, плътта на прозорливите, на отегчените, на обезверените. Единственият изход е светлината. И „Море на живите” безпогрешно я улавя. Светлината на Егея, вятърът и солта са надредни знаци, „буквите на Господ” и започват да се п(р)оявяват точно след стихотворението „Да говориш на сина си”.
Защото надеждата е един от винаги възможните изходи (неслучайно точно тя остава в кутията на Пандора, ако си спомним прозорливата старогръцка митология). След споменаването на „сина” (и асоциирането му с разгърната в романите на Александър Секулов библейска метафора за човечеството като сбор от господни синове) текстовете в „Море на живите” се оттласкват все по-силно от материята и се устремяват към семантиката на прозирността, към виденията, за които ние т��ябва да „бъдем дом, баща, родина, никой”.
Вярвам и чета този ред като градация, каквато тази поезия може да си позволи. Защото я защитава.
Широкият размах на дългите строфи с цезура (вероятно за поемане на дъх) в средата, струпването на съществителни, чиято тежест цели да постигне синонимичност с красотата, търсенето на архетипи постигат чисто материално усещане за възможното съществуване на тази Империя на светлината. Парадоксалната, постижима плътност на прозирното.
В този смисъл „Море на живите” успява да въплъти метафорично търсенията в романите на Александър Секулов – поетичната книга успява да (при)даде плът и безсмъртие на светлината. Дори когато „небесата също са паднали в немилост”, непреодолимият копнеж по вечността е възможен, отвъд „отвратителния смисъл на властта”.
И ако поетите са (милостиво) изгонени от идеалната държава на Платон, то в паноптикума на Александър Секулов читателят е приканен да достигне до идеята, че няма „правилна наредба” в изкуството. В света. Защото всичко е менливо.
Какъв по-рафиниран образ на светлата вечност?
публикувано в сп. Страница (2016)
December 27, 2018
В ИЗВЕСТЕН СМИСЪЛ
Менливо – като дюна сред пустиня – е нашето изкуство, в миг го няма,
щом за секунда си помислиш, че си съзрял из пясъците гърбица
на смисъла и гордо обявиш на своите другари, а те ти върнат
смях и присмех, глъч и врява, защото пак си бил вестител на напразното,
усърден глашатай на нищото, подведен от очите си, без никой
да удостовери видяното от теб единствено... О, глад за достоверност –
ирония, присъща на бедняка, подпрян на патерици в края на всеки ред,
на всеки стих, на всяко слово!
Александър Секулов, благодаря!
От Омир насам не бях чела толкова красива, епична, поетична и наистина мъдра поезия!
Менливо – като дюна сред пустиня – е нашето изкуство, в миг го няма,
щом за секунда си помислиш, че си съзрял из пясъците гърбица
на смисъла и гордо обявиш на своите другари, а те ти върнат
смях и присмех, глъч и врява, защото пак си бил вестител на напразното,
усърден глашатай на нищото, подведен от очите си, без никой
да удостовери видяното от теб единствено... О, глад за достоверност –
ирония, присъща на бедняка, подпрян на патерици в края на всеки ред,
на всеки стих, на всяко слово!
Александър Секулов, благодаря!
От Омир насам не бях чела толкова красива, епична, поетична и наистина мъдра поезия!
January 17, 2017
Заглавията, сами за себе си, са чудесно намерени и въздействащи!
Displaying 1 - 8 of 8 reviews