За какво разказва този роман? За времето, за безвъзвратността на минаващото време.. за робството, а не е ли и за разцвета на Османската империя; за първата жена в историята на тази могъща сила, която успява да достигне до властта, да управлява редом до султана? Може би, но не така задълбочено, защото авторът не е нито философ, нито поет или историк, а просто писател. Писателите разгадават и изследват човешката душа, страстите, неволите; създават настроения..
Освен да ни връща към далечната 1520 година и да ни пренася във "втория Рим", т.е Стамбул, Загребелни се опитва да вдъхне живот на Роксолана, която допреди написването на историческия роман, е живяла главно в преданията и легендите. Роксолана, тази гордост за украинците, тази непозната, но паметна жена! Изграден е душевен и физически портрет на една от най-великите жени в историята на империята. За мен беше учудващо, даже плашещо как изведнъж в бавно развиващата се история на младостта на героинята, се намесва времето, във втората част на книгата изведнъж започваме да препускаме през годините на живота й, събития са пропускани, после добавяни отново чрез ретроспекции, информацията се трупа и не можем да си дадем сметка, че в рамките на по-малко от 100 страници вече сме преминали от младостта в зрелостта; плашещо беше това рязко преминаване през живота, сякаш един човешки живот- а това са толкова години!- може да бъде събран в 800 страници... Не е ли някаква ирония, надсмешка над всички радости, тъги, надежди, очаквания, желания, мечти, несполуки?...
Някои ще кажат, че книгата е твърде дълга, сякаш авторът "разтяга локуми", но в действителност не е така. Няма почти никакви излишни думи, всичко е умерено- от описанията до диалозите, всичко до последно точно, за да въздейства и същевременно да не отегчава, в това се убедих в процеса на четене.
Сега малко повече за самите герои и тяхната същност, макар и четивото да ми бе по-интересно от историческа гледна точка, тъй като поне на историята може да вярваме повече, отколкото на сведенията (или предположенията?) за мислите и чувствата на Роксолана и Сюлейман. Както се опитах да изясня още в началото на тази рецензия, авторът се опитва да обособи ярко личността на героите. Ще ми се да вярвам по-скоро, че неточностите от тази гледна точка са повече от достоверните факти, тъй като вместо да ме впечатли, султанката все повече ме разочароваше с напредването на сюжета. В началото бях истински удивена, даже се прекланях пред несломимата вяра и жаждата на живот на едно току-що поробено 15 годишно момиче. Винаги съм се възхищавала на силата на духа и не съм се съмнявала в човешката издръжливост и способност сам да помагаш на себе си или съответно да се погубваш. Именно заради това веселата чужденка, робиня, младата Настася, контрастираща с всички други жени- робини и одалиски- потънали в тъга и отчаяние, ме предразположи към себе си. Вярвам, че надеждата, но най-вече самата любов към живота, са единсвтената мотивация, подкрепа, единственото упование както в добро, така и в лошо, затова бях изненадана от неочаквания развой на събитията. Благодарение на чара, ловкостта и острия си ум, новодошлата другоземка напредва и съвсем неочаквано печели благоразположението на султана, който е очарован от това, че девойката е различна от другите- достойна, умна, красива, весела. Издигайки се все повече до висота, на която всички други завиждат и за която се съравновават, Роксолана става все по-тъжна, озлобена. Става съпруга на владетеля на безмерни земи, получава неговите искрени любов и внимание, лесно извоюва нечувана дотогава свобода, неусетно влиза под кожата на всемогъщия Сюлейман, влизайки с това и в държавните дела. И тя пак е нещастна. Започнах да се убеждавам, че султанката (първата в историята на младата империя!) е мономан. Обсебена от идилията за родната земя, отдавна погубена, изгубена, и от идеята да живее за децата си, тя не се радва нито за миг на...е, на дребните неща- живее охолно във време, когато освен всевъзможни болести, нищетата доминира, спечелила е не само благоволението, ами и искрените чувства на този, за чието внимание одалиските биха се избили, постепенно побеждава враговете си, затваря устата на недоброжелателите, мненията й са изслушвани, макар и не винаги зачитани.. Вярно: чувството, че постоянно има някой около теб, който те наблюдава, чувството на неведение относно съдбата на родното ти, на семейството и приятелите ти, чувството да си обграден от зли езици и омраза, чувството....все чувства, които тровят и малкото красота, която имаш в живота, но не е ли Роксолана същата тази Настася, малката украинка, която посрещна най-трудното с усмивка, песни и достойнство? А когато си преборил по-голямото зло, запазвайки силата на духа си, тогава защо се сломяваш под ударите на по-малкото? Но стига, може и аз да не см права, все пак съдя от гледната точка на съвременен, относително свободен човек. И все пак.. Роксолана, която ми служеше за пример за няколкото дни, в които бях във възторг от нея, да се замени с тази друга окаяна, подтисната и безнадеждна жена..
Малко за султан Сюлейман. Истината е, че романът хвърли светлина върху някои деликатни въпроси, някакси цялата жестокост, извършена от турците не поражда в мен омраза към тях, а напротив, аз успявам да видя, че тези свирепи убийци, лицемери, раболепни отвратителни слуги на висшестоящите са също така хора, като всички останали, защото аз вярвам, че всички за равни! Те също се страхуват, обичат, мразят, надяват се, и са това, което са, заради живота, който трябва да живеят, или защото.. така се чувстват по-силни в този свят, където или си от хората на султана и съществуваш относитешно човешки, или си от простолюдието, обречено на презрение, немотия, без капка надежда. С една дума въпреки всичко, те са хора, като всички други. Какъвто и живот да водим, началото ни е едно.. оттам се разделяме, винаги трябва да разделяме и назоваваме всичко! Религия, народност, принадлежност към различни политически партии, секти, каквото и да било! Различни и въпреки всичко еднакви, там, дълбоко в примитивната ни същност, в първичното....
Книгата ме накара да се замисля по някои въпроси, по които дори си позволих да поразсъждавам по-подробно в тази рецензия, също така ме обогати с доста интересни нови факти, а като човек, почитател на Ориента, това ми беше безкрайно интересно. Единственото разочароващо в романа беше неочаквания тъжен и отчаян тон, който разказа придоби от един момент нататък. Една хубава книга трябва да бъде поощряваща, оптимистична, да те кара да мечтаеш и да вярваш! Някои ще ми кажат- но трябва да бъде и истинска! А нима това не е истинското? Това е реалността, стига да погледем дълбоко в сърцата си..