„Олав X. Хауге не може да бъде пренебрегнат от никого, който иска да научи нещо за норвежката поезия.“ Ян Ерик Волд, поет „Един от малкото следвоенни норвежки поети с голямо значение за световната литература.“ Ойстейн Ротем, литературовед „Правото на чувствата е страстно подчертано. Вселената се възприема като одушевена и органична, светогледът е монистичен или пантеистичен. Природата и външната действителност са видени като отражение на същинската, духовната действителност и често символизират тази скрита реалност.“ Асбьорн Орнес, литературовед „Лирическият Аз, който изговаря и изпява словата на пейзажа, разбира себе си в мащабно съзвучие с всичко, което го заобикаля. Така стихотворенията са населени с хора, приказни създания, духове и всевъзможни животни; обрасли са с цветя, папрат, дървета; вездесъщи са времето, вятърът, снегът, дъждът, белязаните от тях сезони, зимният мрак и лятната светлина.“ „Вадите Цайтунг“
Olav Håkonson Hauge was a Norwegian poet. He was born in Ulvik and lived his whole life there, working as a gardener in his own orchard.
Aside from writing his own poems, he was internationally oriented, and translated poems by Alfred Tennyson, William Butler Yeats, Robert Browning, Stéphane Mallarmé, Arthur Rimbaud, Stephen Crane, Friedrich Hölderlin, Georg Trakl, Paul Celan, Bertolt Brecht and Robert Bly to Norwegian.
He was also inspired by classical Chinese poetry, e.g. in his poem "T`ao Ch`ien" in the collection Spør vinden (Ask the wind).
Hauge's first poems were published in 1946, all in a traditional form. He later wrote modernist poetry and in particular concrete poetry that inspired other, younger Norwegian poets, such as Jan Erik Vold.
Отнасям се в мечти тук, сред природата, в гъсталака от девесил и папрат. Край сребристите туфи трева кръжат пеперуди, по-красиви от райски птици, отново съм дете и далеч от всичко, ведно с дъхавата трева и плаващите облаци... Докато суров порив на вятъра разлюлее стрък орлова папрат като самотен бор и под дрехите ми пропълзят мравки.
*** И ти влизаш в своя ритъм и се надпреварваш със самия себе си. Повече от това никой не може да стори.
Не носи цялата истина, не носи океана, за да утоли жаждата ми, не носи небето, когато моля за светлина, донеси един проблясък, една капка роса, една прашинка, както птиците носят капки от водата, в която са плували, а вятърът – зрънце сол.
и
Онзи мъж
Старият ми пуловер на гвоздей в бараката, износени обувки, познавам онзи мъж. Премествам го на друг гвоздей, в друг ъгъл, пречи ми. Сърце не ми дава и да го изхвърля.
Другите повечето ми бяха малко... предсказуеми и повторяеми. Ето например едно, което до преди последните четири стиха по ми харесва отколкото след тях:
Унес
Нека се потопим в унеса, в спокойния сън, нека се потопим – две топки тесто, в приятната фурна, наречена нощ. И на сутринта да се събудим два златисти пшенични самуна!
(а и тези "в"-та самички на края на стиховете не съм сигурна, че са редни)
Благодарности на издателство "Да" и на Мария Николова за превода и че ни запознаха с този "Олав Х. Хауге [, който] не може да бъде пернебрегнат от никого, който иска да научи нещо за норвежката поезия."
"Вече не ме привличат планините. Достатъчно дълго съм живял сред мразовити ледници. Още си проправям път през горите, вслушвам се в есенния вятър, отдъхвам край езерцата, следвам реките. Дори до късна есен там се намират боровинки. Ако искаш да стигнеш далеч, трябва да превалиш планината. Нека върховете стоят на местата си."
Не носи цялата истина, не носи океана, за да утоли жаждата ми, не носи небето, когато моля за светлина, донеси един проблясък, една капка роса, една прашинка, както птиците носят капки от водата, в която са плували, а вятърът – зрънце сол.
***
Аз съм лодка без вятър. Ти беше вятърът. Този курс ли трябваше да поема? Кой пита за курса, когато има такъв вятър.
***
Една дума – един камък в студена река. Още един камък. Ще ми трябват още много, ако искам да премина на другия бряг.
***
В края на краищата толкова малко ти трябва, това сърцето винаги е знаело...