What do you think?
Rate this book
Милост към езика
"Милост към езика" е надсловът на малкото на брой, но изключително стойностни стихотворения във втората книга на Боряна Кацарска. Вярвам, че появата ѝ няма да остане незабелязана от ценителите на високата поезия!
Боряна Кацарска има памет към езика на предците си (биологични или литературни), но и когато се обръща към стиховетена други автори, с които усеща "родство по избор", нейните стихове говорят на свой език и с особено внимание към поетическата форма.
~ Иван Цанев
Боряна Кацарска има памет към езика на предците си (биологични или литературни), но и когато се обръща към стиховетена други автори, с които усеща "родство по избор", нейните стихове говорят на свой език и с особено внимание към поетическата форма.
~ Иван Цанев
- GenresPoetry
34 pages, Mass Market Paperback
Published January 1, 2016
1 person is currently reading
18 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 8 of 8 reviews
April 23, 2016
Когато разтворих стихосбирката тази сутрин, определено не очаквах, че ще е толкова прекрасна. Няма я типичната слабост за българските поетични книги половината от творбите да са напълно ненужни и включени сякаш единствено за обем - "Милост към езика" доказва, че 30 странички са напълно достатъчни читателят да изпита интелектуално удоволствие. Ерудирана и плътна е поезията на Боряна Кацарска, до посланието на стихотворенията ѝ се достига без шиканиране и празнословене, което аз ценя изключително много в поезията.
"Отсъствията хвърлят дълги сенки
и все по-настъпателно мълчат.
От май до май голямата година
описва хипнотичния си кръг.
Прииждат лястовиците
и с писък
заселват се в полите на света,
роят се и пространството разлистват.
Но
нищо
не заменя любовта.
Изгрява залезът и Витоша поляга,
и в профил очертава битието -
като смъртта - присъстваща и плътна,
като живота - виолетова."
"Отсъствията хвърлят дълги сенки
и все по-настъпателно мълчат.
От май до май голямата година
описва хипнотичния си кръг.
Прииждат лястовиците
и с писък
заселват се в полите на света,
роят се и пространството разлистват.
Но
нищо
не заменя любовта.
Изгрява залезът и Витоша поляга,
и в профил очертава битието -
като смъртта - присъстваща и плътна,
като живота - виолетова."
May 28, 2017
Axis mundi
Какво ли е да си дърво,
да влиза
гръбнакът ти направо във
земята,
опората на въздуха да имаш,
любовното увиване на
вятъра,
със себе си напълно да
съвпадаш
в отвесен
немислим
въпрос.
А щом се умориш и
легнеш,
да пада
цялата
световна
ос.
Какво ли е да си дърво,
да влиза
гръбнакът ти направо във
земята,
опората на въздуха да имаш,
любовното увиване на
вятъра,
със себе си напълно да
съвпадаш
в отвесен
немислим
въпрос.
А щом се умориш и
легнеш,
да пада
цялата
световна
ос.
March 13, 2022
Въпреки че езикът няма милост към читателя!
October 11, 2016
Преди време с един приятел, не литературен критик, а по-скоро екзистенциален, си говорихме за българската поезия в днешно време. Малко тъжна, лаконична, но като че ли всичко приключва с това. Кратка като пост в Twitter, без да има някакъв по-дълбок смисъл от нещата, които можеш да прочетеш там. Не знам кой вижда това за нормално, може българските писатели са изгубили своя глас, прекалено много въпросителни… И един отговор – защото техния глас не е просто заглъхнал, а никога не е бил реално чут и разбран.
Боряна Кацарска за мен беше просто име на рафта с книги в Столичната библиотека, нямам никаква привързаност към нея, а и след прочита ми - не намерих себе си в нейните думи. Поезията е материята за душата, но не всеки умее да преобърне себе си с хастара навън, да предизвика читателя и да възбуди интереса му.
Тази малка монологична книжка "Милост към езика" беше милостива към мен - свърши бързо и не остави особена следа. Може би съм станала малко по-критична към поезията, защото успоредно с нея чета и Фотев и разликата е невъобразима. Не знам как тази жена в медиума на своите години е успяла да изсмуче тези думи, но те не носят в себе си и малкото от онази поетична романтичност на това да създаваш стихове.
Стихове като пост от Twitter - това е новата българска поезия - за краката, за бедрата, но при Кацарска е за душата, за ума, за думите и сезоните. И критикувам себе си и нея, че не говорим един език, но нима поезията трябва да бъде монолог?
Малкото нейни думи, които сдъвкани през писателската й призма придобиваха някаква красота:
"пада есента,
прелитат хората,
прогонени от вятъра"
"във тинестия отлив на века
да имаш сили и да изгубиш
смисъл,
да влагаш в чуждоземния език
все същата удавена картина"
И така приключва една малка монологична книжка, която може би ще намери с кого да си приказва друг път. За мен е красиво да срещна размисли, които да не разбера, но имам чувството, че проблемът не е в това, че са неразбираеми, а че не са били написани, така че да бъдат прочетени. Чекмедже-писатели, както ги нарича един филолог.
А София си остава "с панелени линии, облизани от залеза" .
Боряна Кацарска за мен беше просто име на рафта с книги в Столичната библиотека, нямам никаква привързаност към нея, а и след прочита ми - не намерих себе си в нейните думи. Поезията е материята за душата, но не всеки умее да преобърне себе си с хастара навън, да предизвика читателя и да възбуди интереса му.
Тази малка монологична книжка "Милост към езика" беше милостива към мен - свърши бързо и не остави особена следа. Може би съм станала малко по-критична към поезията, защото успоредно с нея чета и Фотев и разликата е невъобразима. Не знам как тази жена в медиума на своите години е успяла да изсмуче тези думи, но те не носят в себе си и малкото от онази поетична романтичност на това да създаваш стихове.
Стихове като пост от Twitter - това е новата българска поезия - за краката, за бедрата, но при Кацарска е за душата, за ума, за думите и сезоните. И критикувам себе си и нея, че не говорим един език, но нима поезията трябва да бъде монолог?
Малкото нейни думи, които сдъвкани през писателската й призма придобиваха някаква красота:
"пада есента,
прелитат хората,
прогонени от вятъра"
"във тинестия отлив на века
да имаш сили и да изгубиш
смисъл,
да влагаш в чуждоземния език
все същата удавена картина"
И така приключва една малка монологична книжка, която може би ще намери с кого да си приказва друг път. За мен е красиво да срещна размисли, които да не разбера, но имам чувството, че проблемът не е в това, че са неразбираеми, а че не са били написани, така че да бъдат прочетени. Чекмедже-писатели, както ги нарича един филолог.
А София си остава "с панелени линии, облизани от залеза" .
February 13, 2021
Думите на Боряна Кацарска имат не просто милост, а и особен усет към езика и неговите тайнства. Вълнуват и изпращат директно в дълбокото на чувствата – там, където ерозията на времето взима своя дял. Постоянното усещане за завъртане между отминалото и още непостигнатото се засилва от следите, които стиховете ѝ оставят. Това са реките, които влачат времената, сезоните, които неусетно натежават, пълнолуния, които заличават думите, материалното, което обитава и владее дните ни, призрачната празнота на стаите, привидно смирения поглед към смъртта.
Има нещо особено приятно и ненатрапчиво в това пътуване между кориците. Откривам на какво се дължи едва накрая - човешкото търсене в тези стихове не преследва отчаяно смисъла, не опитва да разгадава и да си обяснява, тъкмо напротив. Изглежда всички вътрешни въпроси съвсем естествено намират своя отговор някъде между двете крайности на спектъра: от едната страна - животът, такъв, какъвто е, а от другата - такъв, какъвто го усещаме. И пак в този спектър се крие усещането за завършеност - все по-ясно доловимо след всяко следващо препрочитане.
Има нещо особено приятно и ненатрапчиво в това пътуване между кориците. Откривам на какво се дължи едва накрая - човешкото търсене в тези стихове не преследва отчаяно смисъла, не опитва да разгадава и да си обяснява, тъкмо напротив. Изглежда всички вътрешни въпроси съвсем естествено намират своя отговор някъде между двете крайности на спектъра: от едната страна - животът, такъв, какъвто е, а от другата - такъв, какъвто го усещаме. И пак в този спектър се крие усещането за завършеност - все по-ясно доловимо след всяко следващо препрочитане.
January 14, 2018
И падат над Предела небеса
от кукуряк и диви теменуги
Стихосбирката на Кацарска ми се стори като едно нежно убежище на съзерцания и меланхолии. Допадна ми този дух.
***
където
дюли розово-зелени
разлистват се в необуздан разкош
и залезът навлиза във небето
със нежността на
неолитен
нож
***
И
се вглъбява бялото поле
се
капсулира
беглата ми вечност
се
спуска срещу пустото небе
се
заличава
modo geometrico
***
Vita contemplativa
В средата на годините стоя
пред техния неподелим остатък.
Запаметен е всеки кръстопът
и под краката ми градът е
кратък
от кукуряк и диви теменуги
Стихосбирката на Кацарска ми се стори като едно нежно убежище на съзерцания и меланхолии. Допадна ми този дух.
***
където
дюли розово-зелени
разлистват се в необуздан разкош
и залезът навлиза във небето
със нежността на
неолитен
нож
***
И
се вглъбява бялото поле
се
капсулира
беглата ми вечност
се
спуска срещу пустото небе
се
заличава
modo geometrico
***
Vita contemplativa
В средата на годините стоя
пред техния неподелим остатък.
Запаметен е всеки кръстопът
и под краката ми градът е
кратък
April 7, 2021
Това е една от най-хубавите стихосбирки, които съм чела някога. Прочетох я три пъти за един ден. Права. На глас. "Милост към езика" става настолна книга за мен. Боряна Кацарска използва думи, които не съм срещала никъде и красиви съчетания, които те карат да потъваш в думите и да плачеш от щастие. Толкова много е четено тук. Толкова много. Боряна истински събира една вечна мъдрост, красиво, умело, крехко, велико.
December 24, 2020
Септември
Още е лято
в зелената кръв на
нещата.
***
В средата на годините стоя
пред техния неподелим остатък.
Запаметен е всеки кръстопът
и под краката ми градът е
кратък.
***
И падат над Предела небеса
от кукуряк и диви теменуги.
***
където
дюли розово-зелени
разлистват се в необуздан разкош
и залезът навлиза във небето
със нежността на
неолитен
нож
Още е лято
в зелената кръв на
нещата.
***
В средата на годините стоя
пред техния неподелим остатък.
Запаметен е всеки кръстопът
и под краката ми градът е
кратък.
***
И падат над Предела небеса
от кукуряк и диви теменуги.
***
където
дюли розово-зелени
разлистват се в необуздан разкош
и залезът навлиза във небето
със нежността на
неолитен
нож
Displaying 1 - 8 of 8 reviews