„— От трийсет години се опитвам да върна тази мечта към живот. Стремя се към нея с всеки свой дъх. Почти успяхме, Детелина. Остава ни още една победа.
Детелината имаше своите съмнения по този повод. Беше виждал достатъчно много победи и те бяха като измамни върхове преди голям упадък. Бориш се да ги постигнеш, убеден си, че си достигнал върха, но в мига, когато се изкатериш на него, просто виждаш следващия връх отвъд. Никоя битка никога не беше последна...“
„Неприятната страна на мира“ е великолепна втора част от трилогията „Ерата на безумието“... Мисля че книгата дори е по-силна от Малка омраза, която също ми беше направила страхотно впечатление! Джо Абъркромби се е фокусирал върху интригите в мирно време в Съюза, които водят до зараждането на гражданска война между крал Орсо и част от лордовете. Северняците също са въвлечени в конфликта между южняците, а пък и в градовете Уестпорт и Сипани има любопитни събития. Сюжетната линия с работническите въстания е останала по-слабо засегната в тази част, обаче и за нея разбираме доста интересни неща... Според мен, Вик дан Тюфел и Джонас Детелината са гениално изградените персонажи в тази част, въпреки че при Абъркромби всички герои са превъзходни, както винаги!
„Един мъж може да бъде оценен според враговете си. Достойните от тях може да са по-ценни от приятелите — въздъхна Баяз и после сви рамене. — Магията изчезва от света, но в действителност повечето проблеми винаги са били решавани по-добре с няколко умни думи. Или малко остра стомана.“
„— Добре е да осигуриш на хората разбираема история със злодеи, които да освиркват, и герои, които да насърчават. — Вик присви очи и погледна към морето. — От опит знам, че това означава да ги създадеш.“
„Думите са силно нещо, но една картина може да заобиколи разума и да говори направо на езика на сърцето.“
„Не го познавах добре, но ми се искаше да го бях познавал. На Север не останаха много хора, за които да можеш да кажеш това.“
„Той наблюдаваше как Зури магически изважда пакетите един след друг от бездънната си чанта. Савин бе донесла подаръци за всички. И това не бяха просто някакви стари боклуци. А от онези неща, които един скъп приятел би подарил при специален случай. Само за миг тя успя да превърне гневното и подозрително отношение в объркано възхищение.“
„— Значи искаш да ти върна услугата — отвърна тя. — Кое ще е следващото място, което ще посетиш, Млад лъв?
Нямаше смисъл да се опитва да я лъже. Винаги е бил като отворена книга за нея. А и честността също може да бъде един вид оръжие.“
„Другите гледаха по различен начин на свещените си задължения. Работилницата му беше изгорена от хора, които някога беше наричал свои приятели и съседи, в чиито очи гореше огънят на вярата. Казват, че вярата е праведна, но за Муслан само съмнението е божествено. От съмнението произтичат любопитството, знанието и напредъкът. Вярата води само до невежество и упадък.“
„Шило Витари не обича да бъде поставяна в неловко положение, но харесва хората, които умеят да го правят. Тя се води от принципа, че от най-лошите ти врагове стават най-добрите приятели.Дойде, за да приемеш предложението ѝ за работа ли?
— Не — отвърна Вик. — Тук съм си добре.
— Въпреки че всичките ти дни са тежки?
— Да кажем прилично нещастни.“
„— Победата не те учи на нищо — отбеляза Тъни. — Разбираш какъв наистина е един мъж, когато губи.“
„— Честно казано, бих предпочел да оставя всичко това зад гърба си. Какъв е смисълът от смяната на поколенията, ако отново подемаме враждите на тези преди нас?
— Много се радвам да чуя да казваш това. — Джаппо сви изтънчено устни, свали капака на един фенер, доближи го до лулата си и издуха облак кафяв дим. — Враговете са като мебелите, нали? По-добре сам да ги избереш, отколкото да ги наследяваш.“
„— Получих анонимна информация. Но по време на посещението си в Сипани се срещнах с крал Джаппо от Стирия.
— Вие… — Матстрингър изглеждаше така, сякаш щеше да си глътне езика. — Това е безпрецедентно нарушение на протокола…
— Държавната измяна е по-важна — обади се Пайк със стържещ глас.
— Срещата трябваше да е неофициална — обясни Орсо. — Извън протокола. — Повечето старци изглеждаха като ударени от гръм. Не беше ясно дали причината беше новината за надвисналия бунт, или откритието, че Орсо е способен сам да уреди нещо.“
— Някога виждал ли си такава въоръжена армия?
— Виждал съм няколко и те бяха горе-долу като тази — сви рамене Детелината. — Много мъже се появяват с оръжията си. Нали в това е смисълът на цялата работа.
Стаур му хвърли смразяващ поглед:
— Имам предвид, някога виждал ли си толкова голяма армия?
— Признавам, че тази е най-голямата.
Като се изключи армията, с която Бетод беше тръгнал на война срещу Съюза. Или тази, с която Съюзът беше тръгнал на война срещу Дау Черния. Но се съмняваше, че Стаур иска да чуе това, и след като го беше видял да уморява от глад в клетка няколко нещастници един след друг, бе станал доста чувствителен към онова, което той очакваше да чуе. Детелината предположи, че точно тук се крие смисълът на цялото упражнение.
— Ще покажем нещичко на онези копелдаци от Съюза — изръмжа Стаур. — Този път на тяхна земя. Никога не сме се били с тях в Мидърланд, нали?
— Не. — Детелината не си направи труда да спомене, че обикновено мъжете се сражават по-ожесточено, когато са на свой терен.
Съмняваше се, че Стаур би искал да чуе и това.“
„Добрата лъжа не се състои толкова в това какво казваш, а как го казваш. Беше удивително колко далеч може да стигнеш, ако вървиш право напред и изглеждаш така, сякаш имаш пълно основание да си там.“
„— Има едно нещо в теб, на което се възхищавам, инквизитор Тюфел. Човек, преминал през лагерите, може да понесе много.
Вик не отвърна нищо и момчето се изгуби зад билото на хълма — черна фигура на фона на тъмното небе.
— Разбирам страхливците — тихо продължи Пайк. — Някога и аз бях един от тях. В края на краищата кой сред нас не е имал своя момент на слабост? Не може всичко да е мрак. Трябва да проявяваме и малко милосърдие. — Той се наведе настрани и ѝ прошепна: — Стига никой да не го види.“
„— Войските на Камарата на лордовете изглеждат малко объркани — каза някой.
Орсо се засмя толкова силно, че изкара шери през носа и му се наложи да остави лакея да го попие, докато продължаваше да се кикоти безпомощно.
Хоф го погледна така, сякаш си е изгубил ума. Може би наистина беше така.
— Ваше Величество?
— О, нали знаеш, добрата стара Камара на лордовете. Винаги можеш да разчиташ на тях да са в пълно разногласие помежду си, вероломни и некомпетентни.“
„Брод вече се беше отдалечил и се отправяше към Стофенбек, който сега изглеждаше като неясен призрачен град през праха от маршируващи мъже.
— Ние какво да правим? — чу да вика след него Банерман.
— Каквото искате — отвърна той, без дори да забави крачка.
Каза си, че го прави от чувство за лоялност. Каза си, че един добър мъж трябва да се бие. Същите неща, които си казваше, когато заминаваше за Стирия. Но знаеше, че битката не е място за добри мъже.“
„Бойният им дух беше съсипан. Нужно им беше нещо, за да повярват. Някой, който да им даде кураж. Форест нямаше представа как беше станало така, но изглежда, че този някой трябваше да бъде той.
— Кралят разчита на нас, момчета!
Преди години, когато го бяха произвели в сержант, си мислеше, че офицерите са тези, които знаят всички отговори. Когато беше станал офицер, си представяше, че генералите са тези, които вероятно знаят всички отговори. Когато крал Орсо го беше произвел в генерал, си мислеше, че Висшият съвет знае всички отговори. Сега, като лорд маршал, най-накрая знаеше с абсолютна сигурност, че никой не знае отговорите.
Дори по-лошо. Отговори нямаше.
Най-доброто, което човек можеше да направи, беше да се преструва, че ги знае. Никога да не показва страх. Никога да не показва, че се съмнява. Командването беше хитрост. Трябваше, доколкото можеш, да създадеш в хората си дълбоката илюзия, че знаеш какво правиш. Да я разпространиш и да се надяваш на най-доброто.“
„Детелината видя знамето с черния вълк на краля на северняците да подскача над тълпата и да танцува сред безумния хаос от копия, оръжия и строшени дръжки, над бурното море от глави и шлемове. Разбира се, Стаур се беше хвърлил в средата на битката. Изграждаше легендата за себе си най-отпред — там, където се създаваха утрешните песни. Без съмнение Големия вълк беше храбрец. Но между храбростта и глупостта никога не е имало голяма разлика.“