Ели Визел - "Денят", изд. "My Book"2021, прев. Калоян Праматаров
Прочетох и нея.
И, честно казано, я затворих с много особени чувства. Сред тях преобладаваше облекчението.
Може би ще се запитате защо. Мога да отговоря веднага, макар че отговорът няма да е кратък.
Защото тази книга ми се стори твърде лична. Защото имах чувството, че героят в нея разголва душата си - при това по най-явен и болезнен и за него, и за читателя начин. Защото ако в нея има автобиографичен елемент, е нужна огромна сила на духа и отчаяна, безумна смелост да се разкриеш така. И това разкриване е толкова откровено, така пълно, та в един момент имах чувството, че нямам право да чета тази книга. Бях писала, че Нощта" е много лична и тежка книга - но тази е още по-лична.
Едно от най-тежките неща в тази книга беше осъзнаването на героя, че страданието, личното ни страдание, всъщност наранява и смщава най-близките ни хора. Те гледат на него като на лична пречка, като на нещо, което може да бъде премахнато, "излекувано", заличено... дори забравено. И смятат, че след като всичко това е "минало", то едва ли не не си струва - не заслужава - да бъде помнено. Без да си дават сметка, че това минало ни е оформило.
Романът - а, честно казано, трудно ми е да приема тази книга като роман - има особена времева рамка. Той започва с едно събитие, оказало се ключово, защото ще доведе до спомени, размисли, вътрешни борби, осъзнаване на много неща - а после се връща назад, за да проследи нещата, довели до това събитие. И това, което през цялото време усещах, беше неразбирането. Неразбирането на Катлийн, неразбирпането на всички, които не са минали през ада на войната и лагерите, които не познават и не разбират вината на оцелелия. Неразбирането, настояването за невъзможни обещания, невъзможността истински да се обясни преживяното - за мент това бяха нещата, които направиха тази книга в някои отношения по-въздействаща и силна от "Нощта".
Имаше една фраза, която се запечата в съзнанието ми: "Страданието отдалечава човешкото същество от себеподобните му". Едва сега си давам сметка колко безкрайно вярно е това. Защото макар да можеш да опишеш физическите усещания, причинени от страданието, няма начин да опишеш ясно и правдиво неговото отражение и последици. И понякога страданието обижда другите - защото когато страда, човек се променя и показва същност, различна от обичайната си. И пак някъде там - "Човекът, който е страдал повече и по различни начиви от другите, трябва да живее настрани от тях.Сам. Далеч от всяко оргазиринато съществуване. Той трови въздуха, прави го невъзможен за дишане..."
Толкова жестоко и въпреки това толкова болезнено вярно.
А човек иска, има нужда да бъде сред хора. Но когато е преживял огромно страдание, дрругите приемат това страдание като заразно. И се отдалечават. От страх. За да не бъдат заразени и те.
Преди да прочета резюмето на корицата, мислех, че "Денят" ще е оптимистичният завършек на една изпълнена с изпитания история. Сега, затваряйки книгата, не бих го нарекла точно така, но не бих я нарекла и "песимистична". Тя е по-скоро равносметката на един живот, в който е имало всичко, всякакви събития и чувства, а някои са били повече от другите. Равносметка и - поредно - осъзнаване, че някои мъртви не могат да бъдат погребани, а някои неща не бива да бъдат забравяни - дори това да наранява другите около нас. Изводите са направени, денят е настъпил. Понякога светъл и ясен, понякога бурен, но все пак, след тъмнатга нощ и тревожната зора - ден. Най-сетне ден.