Безвремие, петият роман на Фабрис Лардро, е историята на една литературна мистификация, забавно присвояване на творбите на трима велики майстори на европейската литература – Селин, Джойс и Бекет – извършено без никакви скрупули от страна на самия автор и неговия герой, Алберт Айнщин. Историята се развива като наниз от мистификации, в които читателят, вместо да се побърка, затвърдява своите литературни ориентири. Фабрис Лардро владее перфектно своята материя, което му позволява да напише една забавна литературна фабула, истински лабиринт, в който всичко е вярно… с изключение на това, което не е вярно. Безвремие е забавен и ерудиран роман, който ни кара да се потопим отново в Одисей и Пътешествието до края на нощта, литературна вариация по Машина на времето на Х. Д. Уелс, което поставя Лардро сред участниците в надпреварата за Нобеловата награда за 2028 г.
Fabrice Lardreau est est l’auteur de six romans, dont Une fuite ordinaire (Denoël, 1997), remarqué par Michel Houellebecq, Contretemps (Flammarion, 2004), salué par la critique et traduit en plusieurs langues et Nord Absolu (Belfond, 2009).
Il est également membre du collectif "Les sept mains" et collabore régulièrement au magazine Transfuge.
Любопитна е идеята за пътуващ във времето крадец на литературни шедьоври, но реализацията на книгата беше скучна. Краят пораздвижи малко нещата. Текстът маркираше лесно достъпната фактология, липсваха възможните любопитни засичания и завръзки, които предполагат подобна литературна спекулация. Всъщност, Фабрис Лардро не се заиграва с авторите на шедьоврите, със Селин пък въобще (дори сам си го признава), почти всичко се изчерпваше с безинтересни срещи, и дотам. Твърде много се беше фокусирал върху своя скучноват герой Алберт Айнщин.
Обожемой! Каква сладка лудост е този роман, събрал по абсурдни провидения на съдбата Айнщайн, Джойс, Селин и Бекет! Каква литературна вакханлия, в която се преплитат конкретни лица, конкретни места, конкретни исторически епизоди и неконкретни въображаеми вероятности и хипотези! Трудно е да се пише за съдържанието на "Безвремие" без подсказки към текста, а това би убило извратеното удоволствие от него. И ако все пак се налага да се движа по ръба на допустимата информация, то тогава: имаме главен герой - застаряващ и оплешивяващ шишко, овързан с невидими нишки към обсебващата си майка, която искрено вярва в неговата гениалност. И именно тя всъщност е единствената жена, която продължително време вярва в него. Добро начало? Да, знам, че не звучи особено новаторско (всъщност си е пълно клише), но се оказва отлична отправна точка за отделните повествователни лудости и тяхното разплитане. Представете си един Джойс, който никога не хваща перото, а завършва земния си път като почти сляп и напълно пропил се музикален изпълнител. Селин? Да кажем, че и той не открива призванието си в писането. Бекет? Костелив орех се оказва и славата не му се разминава. Или поне е възможно да не му се размине.
Останалото е въртележка от вероятности, лица, обстоятелства, жени, литературни агенти, човешки пороци и една Нобелова награда. Прекрасна литературна мистификация, в която смешното е смешно и вярно само до доказване на противното.
"Човек прекарва живота си в дискусии, общува, чете тонове книги, безкрайно размишлява, но всичко това е напразно, гротескно, никоя книга не ни научава наистина на нещо, никой учебник не ни подготвя да се противопоставим на болката, човекът е сам в скапаното си тяло, изоставен."
Не ви ли се е искало да можете да се върнете назад във времето, да си присвоите нечия чужда гениална творба и да покриете настоящето си със слава? Трудно ще си признаем подобни скверни и неморални мисли, но вярвам, че дълбоко в себе си всеки от нас е готов на подобна отчаяна стъпка, само и само да прибави към живота си смисъл, виден и за всички останали.
Главният герой в "Безвремие" прави именно това. Той е незабележим учен-черноработник и посредствен писател-любител, който мечтае за голямата литературна слава, която обаче е извън възможностите му. Освен това е мамино синче, което го обрича на набор от всевъзможни комплекси. Уменията му в науката обаче някак стигат, за да изобрети машина на времето, която успява да скрие от всички, и да се върне назад във времето, за да открадне идентичността, а с нея и творчеството на големия ирландец Джеймс Джойс. Начинанието му е успешно и той се домогва до желаната слава, но машината му се поврежда и той е принуден да остане да живее в миналото, където по трудния начин разбира, че заедно със славата вървят и всички дребни и сериозни житейски проблеми, трусове на епохата и следствия от комплексираната си същност, от която дори световната слава не може да се яви като спасителен остров.
Няма да разказвам сюжета нататък, за да не развалям удоволствието от четенето на тази приятна книга, само ще спомена, че финалът е едновременно удовлетворяващ и реалистичен, доколкото можем да говорим за реалистичност в научната фантастика, което в моите очи изстрелва тази книга с едно гръбче пред други подобни, заиграващи се с тематиката на пътуването във времето и краденето на идентичност.
Освен това авторът показва задълбочени познания по творчеството и живота на няколко от най-изтъкнатите писатели и важни имена на XX век, което продава допълнителна тръпка към изживяването.