What do you think?
Rate this book
Старопланински легенди
В това издание са включени разказите на Йовков от поредиците:
"Старопланински легенди",
"Вечери в Антимовския хан",
"Ако можеха да говорят".
"Старопланински легенди",
"Вечери в Антимовския хан",
"Ако можеха да говорят".
432 pages, Paperback
First published January 1, 1927
11 people are currently reading
268 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 23 of 23 reviews
November 3, 2025
На този ден (09.10.), през 1880 година се е родил Йордан Йовков.
Днес прочетох "Индже", после "Шибил", минах "През чумавото" и "Божура", неусетно и с голямо удоволствие препрочетох целия сборник. В него няма слаб разказ, магията вложена в думите му е нещо непреходно!
Докато има българи, ще се чете и препрочита!
Цитат:
"Минаха се две години. Очистени бяха всички гори и дъбрави, развързани бяха всички пътища. Тогава от връх Балкана, от Жеруна, Индже взе чорбаджийска дъщеря и я прати с нови стомни, сама и пеша, да иде чак на Бакъджиците и да му донесе вода от Седемте кладенци. Момичето беше младо, хубаво като капка. На шията си имаше седем реда рубета и махмудии, облечено беше в атлаз и сърма. Вървеше сама-самичка - сама сред горите, сама сред зелените ниви. И ходи, и върна се с вода от Седемте кладенци. Вървя седем деня нататък и седем деня назад. Никой не посмя да я закачи, не падна косъм от главата й, не се изгуби нито едно рубе от нанизите й. Хората я изпращаха докрай село и я оставяха сама. "Щом тъй е казал Индже, нека... и много здраве!" Засмяно тръгна момичето, засмяно се върна.
Нямаше хайдути по пътищата, нямаше лоши хора. Тогава Индже тръгна към Бакъджиците. Безплодна и черна беше земята, когато беше тръгнал, а сега цяла Ромъня се жълтее от узрели ниви. Наспорил беше бог земята с тежък плод и хората работеха. Люлее се морето на зрелите жита, трепти въздухът, белеят се като бели птици забрадките на жетварките. И ето песен - звънка жетварска песен. Индже спира коня си. Жетварките са близо, но китка дървета ги крият от дружината. Ясно се чува песента. Индже слуша. И трепва, като чува, че пеят за него. Пеят за Индже млада войвода; как води дружина от тристамина; как гората и планината плаче за Индже, за да я отърве от хайдути; как милост има Индже за сиромаси...
Звъни песента под ясното небе, ронят се думите, като зърна от тежки класове. Индже слуша. Нещо сладко се топи в гърдите му, от очите му се проронва сълза и пада върху бялата грива на коня му. Първата сълза, която Индже беше пролял през живота си."
Днес прочетох "Индже", после "Шибил", минах "През чумавото" и "Божура", неусетно и с голямо удоволствие препрочетох целия сборник. В него няма слаб разказ, магията вложена в думите му е нещо непреходно!
Докато има българи, ще се чете и препрочита!
Цитат:
"Минаха се две години. Очистени бяха всички гори и дъбрави, развързани бяха всички пътища. Тогава от връх Балкана, от Жеруна, Индже взе чорбаджийска дъщеря и я прати с нови стомни, сама и пеша, да иде чак на Бакъджиците и да му донесе вода от Седемте кладенци. Момичето беше младо, хубаво като капка. На шията си имаше седем реда рубета и махмудии, облечено беше в атлаз и сърма. Вървеше сама-самичка - сама сред горите, сама сред зелените ниви. И ходи, и върна се с вода от Седемте кладенци. Вървя седем деня нататък и седем деня назад. Никой не посмя да я закачи, не падна косъм от главата й, не се изгуби нито едно рубе от нанизите й. Хората я изпращаха докрай село и я оставяха сама. "Щом тъй е казал Индже, нека... и много здраве!" Засмяно тръгна момичето, засмяно се върна.
Нямаше хайдути по пътищата, нямаше лоши хора. Тогава Индже тръгна към Бакъджиците. Безплодна и черна беше земята, когато беше тръгнал, а сега цяла Ромъня се жълтее от узрели ниви. Наспорил беше бог земята с тежък плод и хората работеха. Люлее се морето на зрелите жита, трепти въздухът, белеят се като бели птици забрадките на жетварките. И ето песен - звънка жетварска песен. Индже спира коня си. Жетварките са близо, но китка дървета ги крият от дружината. Ясно се чува песента. Индже слуша. И трепва, като чува, че пеят за него. Пеят за Индже млада войвода; как води дружина от тристамина; как гората и планината плаче за Индже, за да я отърве от хайдути; как милост има Индже за сиромаси...
Звъни песента под ясното небе, ронят се думите, като зърна от тежки класове. Индже слуша. Нещо сладко се топи в гърдите му, от очите му се проронва сълза и пада върху бялата грива на коня му. Първата сълза, която Индже беше пролял през живота си."
November 24, 2016
Мога да се поупражнявам колко клишета ще се съберат в едно кратко мнение за „Старопланински легенди“. Но не мисля, че има смисъл, все пак отдавна завърших училище, където писането на „теми“ беше неотменна часто от ученето. И все пак искам да кажа нещо, може би продиктувано от усещането ми напоследък за книгите, които чета – предимно от съвременни автори.
Това, което го има в Йовковата проза, не го намирам често. А ми се иска да беше иначе. Иска ми се повече съвременни автори да пишеха с неговото отношение към света, да има повече доброта, човечност и прошка в книгите. Да има по-малко експерименти с думите, по-малко позиране с изкуството на писането и повече смисъл в написаното. Искам да виждам пред очите си живи картини, нарисувани с няколко обикновени, на място подбрани израза. Да не се чудя от кой извънземен свят са героите и защо, по дяволите, не мога да усетя съпричастност с драмите им.
Мисля си как може Йовков да даде прошка на Индже и на Шибил, а ние продължаваме да ровим в стари рани, да подхранваме въгленчето на омразата. Като че ли колкото повече се отдалечаваме във времето, толкова повече се озлобяваме и искаме да помним, не можем да простим. Коя е тази особеност на психологията ни, която ни кара да го правим?
През ума ми минават и други еретични мисли – може би Йовков трябва да излезе от задължителната програма в училище, за да могат децата да му се насладят без стреса и съпротивата от задължителното четене. Все пак нещата, за които пише, не са толкова архаични, колкото биха ни се сторили на пръв поглед, при все, че правим и невъзможното да поддържаме живи в мислите си определени исторически периоди.
Това, което го има в Йовковата проза, не го намирам често. А ми се иска да беше иначе. Иска ми се повече съвременни автори да пишеха с неговото отношение към света, да има повече доброта, човечност и прошка в книгите. Да има по-малко експерименти с думите, по-малко позиране с изкуството на писането и повече смисъл в написаното. Искам да виждам пред очите си живи картини, нарисувани с няколко обикновени, на място подбрани израза. Да не се чудя от кой извънземен свят са героите и защо, по дяволите, не мога да усетя съпричастност с драмите им.
Мисля си как може Йовков да даде прошка на Индже и на Шибил, а ние продължаваме да ровим в стари рани, да подхранваме въгленчето на омразата. Като че ли колкото повече се отдалечаваме във времето, толкова повече се озлобяваме и искаме да помним, не можем да простим. Коя е тази особеност на психологията ни, която ни кара да го правим?
През ума ми минават и други еретични мисли – може би Йовков трябва да излезе от задължителната програма в училище, за да могат децата да му се насладят без стреса и съпротивата от задължителното четене. Все пак нещата, за които пише, не са толкова архаични, колкото биха ни се сторили на пръв поглед, при все, че правим и невъзможното да поддържаме живи в мислите си определени исторически периоди.
August 2, 2024
Обожавам Йордан Йовков!
April 29, 2020
**4.0**
June 15, 2021
Интересни истории, все исках да знам какво следва, цветен свят и страхотен стил на писане. Шанс човек да съпреживее типични истории във вече несъществуваща културна среда на хора с ярки характери, които навигират дадените им комплексни социални структури. Магическият реализъм само допринася за въздействащото развиване на сюжетите. Няма как човек да чете тези разкази и да не усети колко са комплексни и наситени със значения. Психиката на героите е често характеризирана. Това ги очовечава: не се поддават на силно опростяване или стереотипизиране без да се загуби нещо съществено. Намерих го за много интересно как някои герои изживяват личните си психологически терзания като ги приписват на други герои/образите им или на света, който реагира според тях (магически ;)), как границата външна реалност - психика се размива. Така става по-лесно да разбереш героите, все пак в живота също психологичното състояние изкривява възприемането на реалността. Типичния за времето на действието поглед към света и природата като нещо познаваемо чрез разчитането на знаците, които ни дава, беше също много интригуващ за мен. Още повече като двигател на действието и в комбинация с магическите елементи.
Въпреки това остават доста неща, които ми "пречеха".
(1) Очовечаването и хуманизма са ограничени от избора на период и място на цикъла, може би и от периода на писане. Женските образи по-рядко получават пълния обичащ поглед на Йовков и само един разказ има ясна главна героиня. А дори и да са характеризирани по-пълноценно това най-често е в границите "хубост-мъж-сватба" и почти нищо друго.
(2) Освен това Йовков тук е изненадващо кръвожаден за такъв известен хуманист, което е потискащо. Само в два разказа не умира никой, извън това светът е доста брутален. Йовков е хуманист и вярва във възможността на хората да се променят, но това, което е зло според света му, винаги бива наказано и унищожено дори и героят да се е променил. Лесно е да простиш на труп, да оплачеш човека и да възпееш човешкото в него, когато вече не е заплаха.
(3) Трагедиите пък са често резултат от сблъсъка на сякаш неудържимата машина на патриархалния ред с характерите на героите. Усещаше се все едно пътят им е предначертан от началото и не могат да избягат от края си, въпреки че са толкова комплексни и ярки. Често просто биват премазани и аз оставам с усещането "За какво ти трябваше да ходиш да умреш... за нищо?".
За читател от 21в. тези трагедии обаче не носят само съжаление, защото нещо неизбежно се е случило, ами и, поне за мен, мисълта, че драмата е глупава. Патриархалният ред, който води до драмата и бива поддържан от действията на героите, днес е доста променен и тези драми не се случват както преди. Тоест половината от механизма, който създава чувство за неизбежност, не е толкова неизбежен и ние го знаем. Нещата, които са се променили и които все още искаме да променим, биват обикновено смятани за правилни (сватба, ама без да те питат дали ти харесва например). Тоест героите биват смазвани от структури, които са там без добра причина и които нямат доброто на участниците за цел.
Текстът обаче не насочва по никакъв начин вниманието си към тези теми, не ги коментира. Трагедията за него е неизбежна, не стриктно несправедлива/нечестна. Социалният ред е вечен като природата. Заради това героите също са неспособни да заемат каквито и да са позиции спрямо този ред: та това би било все едно да дебатираш скалите до село. Така те стават слепи за решения на проблемите си, които от моя гледна точка са очевидни. Така започват да се държат чудовищно едни с други без някаква добра причина: сякаш просто следват предписано поведение като машини. Сякаш текстът не очаква, че героите биха могли да постъпят иначе. Това отслабва емоционалния ефект на драмите, за мен донякъде е в конфликт с идеята за яркия, силен, сложен Йовков герой и ми създаваше усещането, че съм свидетел на безсмислено клане: отново потискащо.
Тези коментари не важат всички точно така с тази интензивност за всеки разказ, просто на мен ми направиха впечатление. Изборът на период, място на действието и на формата на легендата също е ограничаващ. Това естествено не значи, че не трябва да се пишат текстове за това време. Донякъде някои от тези неща също са оправдани от времето на писане, но не искам да ги оправдавам напълно. Например феминистки организации съществуват в България от 1901 и доколкото разбирам, въпроси около тази тема са били обсъждани в парламента и обществото. Тоест е трудно да мисля за чисто незнание и да изключвам тези критерии от преценката ми за текста под предтекст, че би било нечестно спрямо него. Освен това и преди всичко останало няма смисъл да четем текстове без да си говорим с тях каквито сме сега. Това е и уважително към текста и към автора: да го третираме като експонат в музей и да не го преразглеждаме постоянно означава да го направим ирелевантен и скучен.
Въпреки това остават доста неща, които ми "пречеха".
(1) Очовечаването и хуманизма са ограничени от избора на период и място на цикъла, може би и от периода на писане. Женските образи по-рядко получават пълния обичащ поглед на Йовков и само един разказ има ясна главна героиня. А дори и да са характеризирани по-пълноценно това най-често е в границите "хубост-мъж-сватба" и почти нищо друго.
(2) Освен това Йовков тук е изненадващо кръвожаден за такъв известен хуманист, което е потискащо. Само в два разказа не умира никой, извън това светът е доста брутален. Йовков е хуманист и вярва във възможността на хората да се променят, но това, което е зло според света му, винаги бива наказано и унищожено дори и героят да се е променил. Лесно е да простиш на труп, да оплачеш човека и да възпееш човешкото в него, когато вече не е заплаха.
(3) Трагедиите пък са често резултат от сблъсъка на сякаш неудържимата машина на патриархалния ред с характерите на героите. Усещаше се все едно пътят им е предначертан от началото и не могат да избягат от края си, въпреки че са толкова комплексни и ярки. Често просто биват премазани и аз оставам с усещането "За какво ти трябваше да ходиш да умреш... за нищо?".
За читател от 21в. тези трагедии обаче не носят само съжаление, защото нещо неизбежно се е случило, ами и, поне за мен, мисълта, че драмата е глупава. Патриархалният ред, който води до драмата и бива поддържан от действията на героите, днес е доста променен и тези драми не се случват както преди. Тоест половината от механизма, който създава чувство за неизбежност, не е толкова неизбежен и ние го знаем. Нещата, които са се променили и които все още искаме да променим, биват обикновено смятани за правилни (сватба, ама без да те питат дали ти харесва например). Тоест героите биват смазвани от структури, които са там без добра причина и които нямат доброто на участниците за цел.
Текстът обаче не насочва по никакъв начин вниманието си към тези теми, не ги коментира. Трагедията за него е неизбежна, не стриктно несправедлива/нечестна. Социалният ред е вечен като природата. Заради това героите също са неспособни да заемат каквито и да са позиции спрямо този ред: та това би било все едно да дебатираш скалите до село. Така те стават слепи за решения на проблемите си, които от моя гледна точка са очевидни. Така започват да се държат чудовищно едни с други без някаква добра причина: сякаш просто следват предписано поведение като машини. Сякаш текстът не очаква, че героите биха могли да постъпят иначе. Това отслабва емоционалния ефект на драмите, за мен донякъде е в конфликт с идеята за яркия, силен, сложен Йовков герой и ми създаваше усещането, че съм свидетел на безсмислено клане: отново потискащо.
Тези коментари не важат всички точно така с тази интензивност за всеки разказ, просто на мен ми направиха впечатление. Изборът на период, място на действието и на формата на легендата също е ограничаващ. Това естествено не значи, че не трябва да се пишат текстове за това време. Донякъде някои от тези неща също са оправдани от времето на писане, но не искам да ги оправдавам напълно. Например феминистки организации съществуват в България от 1901 и доколкото разбирам, въпроси около тази тема са били обсъждани в парламента и обществото. Тоест е трудно да мисля за чисто незнание и да изключвам тези критерии от преценката ми за текста под предтекст, че би било нечестно спрямо него. Освен това и преди всичко останало няма смисъл да четем текстове без да си говорим с тях каквито сме сега. Това е и уважително към текста и към автора: да го третираме като експонат в музей и да не го преразглеждаме постоянно означава да го направим ирелевантен и скучен.
November 9, 2017
Любим разказ: Шибил
Ще препрочитам.
Ще препрочитам.
August 25, 2023
Read for school. And with that the school reading list is complete
December 3, 2021
Brilliant 👏
May 28, 2023
Проникновена книга за българина, която обединява романтичното и реалистичното, историческото и легендарното. Много ми хареса.
September 11, 2017
Balkan Efsaneleri
Yordan Yovkov, 1927
Çevirmen: Türker Acaroglu
Varlık Yayınları, 2013
Yordan Yovkov (1880-1937)
Mehmet Türker Acaroğlu (1915-2016)
Atalarım Kafkaslardan (Samsun/Kavak/Tekke Köyü ailesi), 150 yıl öncesinde iki aile olarak bu köye gelmişler. belki de bu yüzden kafkas ve balkan göçmenlerine bu denli sempatim.
kitabı ilgiyle okudum, hikayeler son dönem osmanlı tarihi bir nevi. son 200 yıl sosyal yaşamından, köy hayatından iyisiyle kötüsüyle gerçek yaşam, hayattan kareler.
Her hikayesi Türk-Osmanlı dostluk kokan hikayelerde geçen kahramlar, isimler, kavramlar ve yerlerden bazılarını buraya alıp, onları onurlandırayım, teşekkürler;
-şibil,
-mavi kayalar,
-veliko kahya,
-rada,
-kırserdarı murat bey,
-koca-koru,
-mustafa,
-dişi geyik,
-tsano baba,
-stefan,
-mutsa stoyeniçina falcı,
-doyna,
-jeruna,
-çoban kalistrat,
-MERYEM ANA manastırı,
-kutsal haç,
-gana teyze,
-dimana,
-en güvenilir koruyucular,
-klepalo-düz çan,
-kutsal teslis,
-dragota,
-papaz amfilohiy,
-kari-abat, karin-bojura,
-abat, karnobat,
-eserli köyü,
-sultan,
-kosan,
-tatar kara imam,
-kahya dimço,
-marga,
-ranka,
-papaz luka,
-isa düşmanı hacı emin,
-kırcalılar,
-ince kolyo,
-kara kolyo,
-beliçova, butova, kırtojebene ve jaruna köyleri,
-kamçı çayı-simesite-kamçiya,
-"bu çeşmeyi, penü oğlu hacı velko 1783 yılında yaptırdı."
-çingene karısı kalıda,
-kızı bojura,
-hacı velko,
-hacı velkonun kızı ganayla,
-vasilço,
-bredo,
-guguk gölü,
-ganaylanın kocası radul,
-penü,
-vılü baba,
-razboyna ormanı,
-çerkovna-kilise korusu,
-eski koru,
-çingene korusu,
-romına ovası,
-altın oreşa,
-çorbacı dimço,
-kraynalı dimitri baba,
-stoyan,
-voyvoda tsono,
-çuhaçiçeği alanı,
-jarunalı velişçko,
-kahya bojil,
-kahya bojilin kızı kurta,
-voyvoda gılıb,
-veba,
-hacı dragan,
-muhtar neyço,
-kızı tiha,
-neyko baba,
-rada,
-postolovun değirmenleri,
-martin oğlu marin,
-jenda,
-vırban,
-dişemek, dişlemek,yani günümüzde çentiklemek.
-ivan baba,
-anna nine,
-papaz yovço,
-ince,
-kırcalılar,
-bakacıklar, bakacaklar, yani bakacak bakma yeri yüksek tepe,
-sivribölükbaşı, ederhanoğlu, deli kadir,
-urum-yeni köy, Burgaz/Bulgaristan.
-kara feyzi,
-şarampol, burada bir yer, mevkii adı.
-goço usta,
-pauna, tavus, tavus kuşu.
-barutçu saro,
-sivri, bölükbaşı,
-stanka, kalmuk, kanbur,
-yana kalmuçka nine,
-kara kolü,
-çukurova-prilep,
-yedi kuyular,
-yanyada tepedelenli ali paşa,
-vidinde pazvantoğlu,
-tristenikte mustafa bayraktar.
Yordan Yovkov, 1927
Çevirmen: Türker Acaroglu
Varlık Yayınları, 2013
Yordan Yovkov (1880-1937)
Mehmet Türker Acaroğlu (1915-2016)
Atalarım Kafkaslardan (Samsun/Kavak/Tekke Köyü ailesi), 150 yıl öncesinde iki aile olarak bu köye gelmişler. belki de bu yüzden kafkas ve balkan göçmenlerine bu denli sempatim.
kitabı ilgiyle okudum, hikayeler son dönem osmanlı tarihi bir nevi. son 200 yıl sosyal yaşamından, köy hayatından iyisiyle kötüsüyle gerçek yaşam, hayattan kareler.
Her hikayesi Türk-Osmanlı dostluk kokan hikayelerde geçen kahramlar, isimler, kavramlar ve yerlerden bazılarını buraya alıp, onları onurlandırayım, teşekkürler;
-şibil,
-mavi kayalar,
-veliko kahya,
-rada,
-kırserdarı murat bey,
-koca-koru,
-mustafa,
-dişi geyik,
-tsano baba,
-stefan,
-mutsa stoyeniçina falcı,
-doyna,
-jeruna,
-çoban kalistrat,
-MERYEM ANA manastırı,
-kutsal haç,
-gana teyze,
-dimana,
-en güvenilir koruyucular,
-klepalo-düz çan,
-kutsal teslis,
-dragota,
-papaz amfilohiy,
-kari-abat, karin-bojura,
-abat, karnobat,
-eserli köyü,
-sultan,
-kosan,
-tatar kara imam,
-kahya dimço,
-marga,
-ranka,
-papaz luka,
-isa düşmanı hacı emin,
-kırcalılar,
-ince kolyo,
-kara kolyo,
-beliçova, butova, kırtojebene ve jaruna köyleri,
-kamçı çayı-simesite-kamçiya,
-"bu çeşmeyi, penü oğlu hacı velko 1783 yılında yaptırdı."
-çingene karısı kalıda,
-kızı bojura,
-hacı velko,
-hacı velkonun kızı ganayla,
-vasilço,
-bredo,
-guguk gölü,
-ganaylanın kocası radul,
-penü,
-vılü baba,
-razboyna ormanı,
-çerkovna-kilise korusu,
-eski koru,
-çingene korusu,
-romına ovası,
-altın oreşa,
-çorbacı dimço,
-kraynalı dimitri baba,
-stoyan,
-voyvoda tsono,
-çuhaçiçeği alanı,
-jarunalı velişçko,
-kahya bojil,
-kahya bojilin kızı kurta,
-voyvoda gılıb,
-veba,
-hacı dragan,
-muhtar neyço,
-kızı tiha,
-neyko baba,
-rada,
-postolovun değirmenleri,
-martin oğlu marin,
-jenda,
-vırban,
-dişemek, dişlemek,yani günümüzde çentiklemek.
-ivan baba,
-anna nine,
-papaz yovço,
-ince,
-kırcalılar,
-bakacıklar, bakacaklar, yani bakacak bakma yeri yüksek tepe,
-sivribölükbaşı, ederhanoğlu, deli kadir,
-urum-yeni köy, Burgaz/Bulgaristan.
-kara feyzi,
-şarampol, burada bir yer, mevkii adı.
-goço usta,
-pauna, tavus, tavus kuşu.
-barutçu saro,
-sivri, bölükbaşı,
-stanka, kalmuk, kanbur,
-yana kalmuçka nine,
-kara kolü,
-çukurova-prilep,
-yedi kuyular,
-yanyada tepedelenli ali paşa,
-vidinde pazvantoğlu,
-tristenikte mustafa bayraktar.
January 23, 2024
накратко с две думи:обичам йовков❤️
Свят, безкрайно далечен, прашно притихнал, но така привличащо прекрасен... Свят на борба, свят на съдбовен избор, свят, обагрен с алена горчивина, но и с надежда за спасение... Свят, преплел добротата и красотата, тъгата и болката, страданието и смирение, греха и изкуплението, смъртта и вечността... Йовковият свят... Изтъкан от онази магична приказност, в която се случват чудеса, в която любовта пребъдва и след видимото, и след края на битието. Там, където свободната душа чертае безкрайните пътища на порива, там, където времето спира, омаяно от дивата красота на девойките... Там, където всичко е различно, където добротата лекува, където краят на живота е начало на спасението...
Десетте разказа от цикъла „Старопланински легенди“ разкриват изкусното майсторство на Йордан Йовков, неговия магнетизъм, лекотата на истинския творец, който умело борави с многоцветната палитра на словото, за да придаде на идеите си по-ярки нюанси. Идеи, пареши като огнена стихия, идеи, съчетали детайлите на битието и романтичната ласка на различността... Идеи, започващи от „Шибил, страшен хайдутин“ и хубавата Рада и тяхната обич отвъд живота („Шибил“), преминаващи през чудото и обичта на Стефан и Дойна („Кошута“), през греховните искри на страстта към Ранка и жертвената обреченост на Драгота и Косан („Най-вярната стража“), през погубващите пътища на завистта и загубата на любимия („Божура“), поспрели за малко при дядо Руси и неговата почернена радост от почти бленуваната свобода („Юнашки глави“)... Идеи, продължаващи с омайната красота на Женда и разрушаващата сила на ревността на Марин („Постолови воденици“), с цената, която плаща Индже за своя голям грях („Индже“), с тъжната самотност на Стефановата ограбена душа и неслучилата се прошка за майка му („Овчарова жалба“), с притихване пред любовта-благослов на Тиха и Величко и след смъртта („ През чумавото“) и завършващи със обич – слияние на душите, която се случва в магичните светове отвъд смъртта („На Игликина поляна“). Всеки един от героите носи чертите на томителната болка по свобода, на пленителната красота, на поисканата и случилата се прошка, на провидението, което докосва с пречистваща тъга и смирние... Обичта е притегателният център за Йовковите персонажи – тя е над делника, над видимото, тя битува и след смъртта като слияние на душите и благослов за вечност... Серафично прекрасна, стаена в скритите погледи и откраднатите в тъмното трепети... Греховно изпепеляваща, носеща пареща болка и тласкаща към гибел... Любов – многолика като самата човешка природа...
Всеки разказ „рисува“ сложната картина на едно отминало време – време на свобода, на загърбване на традицията и полета на душата, на красива обич и на преливаща страст, на красота и очарование... Красиви са всички в „Старопланински легенди“ – млади, загледани в далечината, търсещи своя път. Мъжете са високи, снажни, с широки плещи, събуждащи възхищение и скрита завист. Но акцентът пада върху женската красота – всяка девойка е изкусително красива, притежаваща самодивски черти – Божи дар, но и прокоба, чудо, но и беда. Точно хубостта е онова чудо, което Йовков описва в детайли, за да превърне делника в празник, да отмие тъмнината в душите...
И чудният свят на „Старопланиски легенди“ се разтваря в безкрая на хоризонта, героите се прокрадват по Балкана – домът на тяхната безгранична свобода, на тяхната трагична обреченост, на тяхната обич след края, на тяхната безсмъртна красота... Шумят горите – непристъпно диви, вятърът понася песента на кавала и страница след страница се нижат Йовковите слова, рисуващи магия...
1.Шибил-Шибил и Рада
🏞️👩🏻👀❤️🧔🏻♂️➡️🏘️🥹🫂💔🩸💐🏳️
2.Кошутата-Стефан и Дойна
🏚️🌊👴🏼🧔🏻♂️❤️ 👩🏼/👩🏽🌳🦌🔫❌🌨️💍👩🏼🏠
3.Най-вярната стража-Ранка и султана
🌳⛪️🧔🏻♂️=👹💭👩🏻=>⛰️👳🏽♂️👬👬🦅💔👱🏼♂️💭👩🏻🩸➡️🧔🏼♂️🏞️⚔️=>👳🏽♂️🏠❤️👩🏻🏰👫🏻😞=>⛪️🔥☠️🧔🏻♂️➡️🏠👫🏻=>🏃🏼🧔🏼♂️😳🧔🏻♂️👩🏻⛪️🧔🏻♂️💔🧔🏼♂️➡️🪦🪦=>👳🏽♂️❤️👩🏻🫂=>👩👦👦🏠🛡️
4.Божура-Божура и Василчо
👩🏾👧🏾🫴🏼💰➡️👩🏾🦱👱🏻♀️👯♀️➡️🏇🏇👱🏼♂️🍻💔👱🏻♀️➡️👩🏾❤️💋👨🏼⛰️🌊🌳➡️👱🏼♂️🏇❌👩🏾🍼💭👱🏼♂️🔄👱🏻♀️💍👨🏻🦱🪦➡️👩🏻💭👱🏼♂️🏇💍👱🏻♀️❌➡️👱🏼♂️🪦➡️🌌👩🏾👶🏾⛰️🌊🌳🪦🪦💔
5-Юнашки глави-Милуш Хайдутин
🏞️🏡👨🏼🦳👨🏼🦱👟🔨➡️🌌🏡👨🏼🦱👥👥👥🗣️🔫⚔️➡️👨🏼🦱🗣️👩🏻🦰➡️🏡👨🏼🦳🗣️🧔🏽♂️➡️👨🏼🦱👥👥👥⚔️⛰️➡️🏘️👨🏼🦳🗣️➡️🌨️❄️🏔️➡️🗓️👳🏻♂️📍👨🏼🦱👥👥👥💀➡️🏞️🏡💔👨🏼🦳🗣️🧔🏽♂️👋🏼👩🏻🦰
6-Постолови воденици-Женда и отмъстителният Марин
👩🏼🌾🐐🐐🐐🐐🔔➡️🌳🐐⬛️➡️🏠🧔🏻♂️🌳👩🏻🫴🏼🍞🐐/🏠👴🏼👵🏻👥👥➡️🏠🧔🏻♂️🪨🐐=>🦵🏻x2💔🤕➡️🏠🌳👩🏻🐐👀👨🏼🦱🐕🐕➡️👩🏻❤️💋��👨🏼👩🏻💭🦺➡️👩🏻🚰🐃🛺🛺🛺👥👥➡️🚰👩🏻❤️💋👨🏽🛺👨🏽🔧➡️🏠👩🏻😖🗣️👵🏻💭🧔🏻♂️🤕➡️🏠🐐🧔🏻♂️🤕👴🏼➡️👨🏼🦱🐐🐐🐐🪡🦺🔎👩🏻➡️🌳⛈️🐃🛺👩🏻❤️💋👨🏽👀👨🏼🦱🤬🫸🏼🛺🌊➡️🪦🪦👨🏼🦱👀🐐⬛️
7-Индже-Индже,Пауна и Найден
🏞️👳🏻♂️⚔️👥👥👥=>🏘️➡️🖐🏼🌌🏕️🔥👥👥👥➡️👳🏻♂️💭❤️🩹🩸🌷➡️👳🏻♂️💭16г.🔙🏘️🔥💰🏇🏇,🛖👳🏻♂️🍽️🍷👁️👩🏻➡️👩🏻❤️💋👨🏻💕💍➡️🏞️⏳🏇👳🏻♂️😡🏠👩🏻🏇=>👳🏻♂️👋🏼👶🏻🗡️💀➡️👩🏻💔❌🔍👳🏻♂️➡️🏘️🔥👨🏼🦳✝️🫵🏼🗣️😠👳🏻♂️➡️⛰️👳🏻♂️🔫🧔🏽♂️❤️🩹➡️🔛16г.🔙👳🏻♂️👥👥👥🌳🧒🏻🤪🔎🔫=>👶🏻=🧒🏻➡️🛖🧒🏻👵🏻👉🏼➡️🇷🇴👳🏻♂️🏞️👀👩🏼🌾👩🏻🌾👩🏽🌾😰🏃🏻♀️💨👳🏻♂️🗣️👴🏼🫳🏼🪙➡️🔛2г.👳🏻♂️=😇🗡️���👥👥➡️👳🏻♂️👂🏼🎶👩🏻🌾💭👳🏻♂️=>🥹💧➡️🇧🇬👳🏻♂️🏘️❤️👥👥👀🫏🫏🧔🏽♂️👩🏻=>🏇👳🏻♂️🔫🧒🏻🩸➡️👵🏻🗣️👳🏻♂️🧒🏻=>👨👦🥹💰🆓🧔🏽♂️🫱🏼👩🏻❤️👳🏻♂️➡️👳🏻♂️🪦😔
8-Овчарова жалба-Стефан
🌄🌳🧔🏽♂️👴🏼=>🌳x3👴🏼💭👱🏼♂️🪈🎶🐑🐏🐄➡️🇷🇴👱🏼♂️💭❤️👩🏼💍🗣️🧔🏼♂️🗣️=>🖐🏼👩🏼💍👤=>💔👱🏼♂️🇧🇬🏞️😔➡️🏞️👱🏼♂️👥👥👥🪈🎶➡️👵🏻🔎👱🏼♂️🏞️➡️👱🏼♂️🪦=>👵🏻💔
9-През чумавото-Тиха и Велко
🏘️🌫️🗻🔥😷💀❌🍽️➡️👴🏼👥👥🗣️💀🙏🏻=>🏡👨🏻🗣️💍👨👧🫴🏼🍲➡️🥁💍🍷👰🏻♀️🤵🏼♂️➡️🦅🦅➡️👰🏻♀️💭🧔🏻♂️💔❌➡️⛪️👥👥👰🏻♀️💍🤵🏼♂️🔙🏇🧔🏻♂️😷🧟♂️=>🧔🏻♂️🪦=>🏃🏻♀️🏃🏼🏃🏽♂️🏃🏼💨😰➡️👰🏻♀️🫂🧔🏻♂️✝️
10-На Игликина поляна-дядо Димитър Крайналията и Стоян
👱🏼♂️🗣️👴🏼💭🌌⛈️👱🏼♂️🩸⚔️👴🏼🏠➡️🌌🔥👵🏻👱🏼♂️👴🏼❤️🔫➡️🌅👴🏼🔫⚔️👱🏼♂️=>🏞️💐➡️🌳👴🏼💭🗓️🧔🏻♂️👨🏼🦱(👴🏼=👨🏻)👨🏾🦱👱🏼♂️❤️👩🏽=>👩🏽👉🏼👨🏻❤️=>🌳👩🏽🔫🪦,👴🏼🔫❤️🩹➡️🔙🌳👴🏼🪦
Свят, безкрайно далечен, прашно притихнал, но така привличащо прекрасен... Свят на борба, свят на съдбовен избор, свят, обагрен с алена горчивина, но и с надежда за спасение... Свят, преплел добротата и красотата, тъгата и болката, страданието и смирение, греха и изкуплението, смъртта и вечността... Йовковият свят... Изтъкан от онази магична приказност, в която се случват чудеса, в която любовта пребъдва и след видимото, и след края на битието. Там, където свободната душа чертае безкрайните пътища на порива, там, където времето спира, омаяно от дивата красота на девойките... Там, където всичко е различно, където добротата лекува, където краят на живота е начало на спасението...
Десетте разказа от цикъла „Старопланински легенди“ разкриват изкусното майсторство на Йордан Йовков, неговия магнетизъм, лекотата на истинския творец, който умело борави с многоцветната палитра на словото, за да придаде на идеите си по-ярки нюанси. Идеи, пареши като огнена стихия, идеи, съчетали детайлите на битието и романтичната ласка на различността... Идеи, започващи от „Шибил, страшен хайдутин“ и хубавата Рада и тяхната обич отвъд живота („Шибил“), преминаващи през чудото и обичта на Стефан и Дойна („Кошута“), през греховните искри на страстта към Ранка и жертвената обреченост на Драгота и Косан („Най-вярната стража“), през погубващите пътища на завистта и загубата на любимия („Божура“), поспрели за малко при дядо Руси и неговата почернена радост от почти бленуваната свобода („Юнашки глави“)... Идеи, продължаващи с омайната красота на Женда и разрушаващата сила на ревността на Марин („Постолови воденици“), с цената, която плаща Индже за своя голям грях („Индже“), с тъжната самотност на Стефановата ограбена душа и неслучилата се прошка за майка му („Овчарова жалба“), с притихване пред любовта-благослов на Тиха и Величко и след смъртта („ През чумавото“) и завършващи със обич – слияние на душите, която се случва в магичните светове отвъд смъртта („На Игликина поляна“). Всеки един от героите носи чертите на томителната болка по свобода, на пленителната красота, на поисканата и случилата се прошка, на провидението, което докосва с пречистваща тъга и смирние... Обичта е притегателният център за Йовковите персонажи – тя е над делника, над видимото, тя битува и след смъртта като слияние на душите и благослов за вечност... Серафично прекрасна, стаена в скритите погледи и откраднатите в тъмното трепети... Греховно изпепеляваща, носеща пареща болка и тласкаща към гибел... Любов – многолика като самата човешка природа...
Всеки разказ „рисува“ сложната картина на едно отминало време – време на свобода, на загърбване на традицията и полета на душата, на красива обич и на преливаща страст, на красота и очарование... Красиви са всички в „Старопланински легенди“ – млади, загледани в далечината, търсещи своя път. Мъжете са високи, снажни, с широки плещи, събуждащи възхищение и скрита завист. Но акцентът пада върху женската красота – всяка девойка е изкусително красива, притежаваща самодивски черти – Божи дар, но и прокоба, чудо, но и беда. Точно хубостта е онова чудо, което Йовков описва в детайли, за да превърне делника в празник, да отмие тъмнината в душите...
И чудният свят на „Старопланиски легенди“ се разтваря в безкрая на хоризонта, героите се прокрадват по Балкана – домът на тяхната безгранична свобода, на тяхната трагична обреченост, на тяхната обич след края, на тяхната безсмъртна красота... Шумят горите – непристъпно диви, вятърът понася песента на кавала и страница след страница се нижат Йовковите слова, рисуващи магия...
1.Шибил-Шибил и Рада
🏞️👩🏻👀❤️🧔🏻♂️➡️🏘️🥹🫂💔🩸💐🏳️
2.Кошутата-Стефан и Дойна
🏚️🌊👴🏼🧔🏻♂️❤️ 👩🏼/👩🏽🌳🦌🔫❌🌨️💍👩🏼🏠
3.Най-вярната стража-Ранка и султана
🌳⛪️🧔🏻♂️=👹💭👩🏻=>⛰️👳🏽♂️👬👬🦅💔👱🏼♂️💭👩🏻🩸➡️🧔🏼♂️🏞️⚔️=>👳🏽♂️🏠❤️👩🏻🏰👫🏻😞=>⛪️🔥☠️🧔🏻♂️➡️🏠👫🏻=>🏃🏼🧔🏼♂️😳🧔🏻♂️👩🏻⛪️🧔🏻♂️💔🧔🏼♂️➡️🪦🪦=>👳🏽♂️❤️👩🏻🫂=>👩👦👦🏠🛡️
4.Божура-Божура и Василчо
👩🏾👧🏾🫴🏼💰➡️👩🏾🦱👱🏻♀️👯♀️➡️🏇🏇👱🏼♂️🍻💔👱🏻♀️➡️👩🏾❤️💋👨🏼⛰️🌊🌳➡️👱🏼♂️🏇❌👩🏾🍼💭👱🏼♂️🔄👱🏻♀️💍👨🏻🦱🪦➡️👩🏻💭👱🏼♂️🏇💍👱🏻♀️❌➡️👱🏼♂️🪦➡️🌌👩🏾👶🏾⛰️🌊🌳🪦🪦💔
5-Юнашки глави-Милуш Хайдутин
🏞️🏡👨🏼🦳👨🏼🦱👟🔨➡️🌌🏡👨🏼🦱👥👥👥🗣️🔫⚔️➡️👨🏼🦱🗣️👩🏻🦰➡️🏡👨🏼🦳🗣️🧔🏽♂️➡️👨🏼🦱👥👥👥⚔️⛰️➡️🏘️👨🏼🦳🗣️➡️🌨️❄️🏔️➡️🗓️👳🏻♂️📍👨🏼🦱👥👥👥💀➡️🏞️🏡💔👨🏼🦳🗣️🧔🏽♂️👋🏼👩🏻🦰
6-Постолови воденици-Женда и отмъстителният Марин
👩🏼🌾🐐🐐🐐🐐🔔➡️🌳🐐⬛️➡️🏠🧔🏻♂️🌳👩🏻🫴🏼🍞🐐/🏠👴🏼👵🏻👥👥➡️🏠🧔🏻♂️🪨🐐=>🦵🏻x2💔🤕➡️🏠🌳👩🏻🐐👀👨🏼🦱🐕🐕➡️👩🏻❤️💋��👨🏼👩🏻💭🦺➡️👩🏻🚰🐃🛺🛺🛺👥👥➡️🚰👩🏻❤️💋👨🏽🛺👨🏽🔧➡️🏠👩🏻😖🗣️👵🏻💭🧔🏻♂️🤕➡️🏠🐐🧔🏻♂️🤕👴🏼➡️👨🏼🦱🐐🐐🐐🪡🦺🔎👩🏻➡️🌳⛈️🐃🛺👩🏻❤️💋👨🏽👀👨🏼🦱🤬🫸🏼🛺🌊➡️🪦🪦👨🏼🦱👀🐐⬛️
7-Индже-Индже,Пауна и Найден
🏞️👳🏻♂️⚔️👥👥👥=>🏘️➡️🖐🏼🌌🏕️🔥👥👥👥➡️👳🏻♂️💭❤️🩹🩸🌷➡️👳🏻♂️💭16г.🔙🏘️🔥💰🏇🏇,🛖👳🏻♂️🍽️🍷👁️👩🏻➡️👩🏻❤️💋👨🏻💕💍➡️🏞️⏳🏇👳🏻♂️😡🏠👩🏻🏇=>👳🏻♂️👋🏼👶🏻🗡️💀➡️👩🏻💔❌🔍👳🏻♂️➡️🏘️🔥👨🏼🦳✝️🫵🏼🗣️😠👳🏻♂️➡️⛰️👳🏻♂️🔫🧔🏽♂️❤️🩹➡️🔛16г.🔙👳🏻♂️👥👥👥🌳🧒🏻🤪🔎🔫=>👶🏻=🧒🏻➡️🛖🧒🏻👵🏻👉🏼➡️🇷🇴👳🏻♂️🏞️👀👩🏼🌾👩🏻🌾👩🏽🌾😰🏃🏻♀️💨👳🏻♂️🗣️👴🏼🫳🏼🪙➡️🔛2г.👳🏻♂️=😇🗡️���👥👥➡️👳🏻♂️👂🏼🎶👩🏻🌾💭👳🏻♂️=>🥹💧➡️🇧🇬👳🏻♂️🏘️❤️👥👥👀🫏🫏🧔🏽♂️👩🏻=>🏇👳🏻♂️🔫🧒🏻🩸➡️👵🏻🗣️👳🏻♂️🧒🏻=>👨👦🥹💰🆓🧔🏽♂️🫱🏼👩🏻❤️👳🏻♂️➡️👳🏻♂️🪦😔
8-Овчарова жалба-Стефан
🌄🌳🧔🏽♂️👴🏼=>🌳x3👴🏼💭👱🏼♂️🪈🎶🐑🐏🐄➡️🇷🇴👱🏼♂️💭❤️👩🏼💍🗣️🧔🏼♂️🗣️=>🖐🏼👩🏼💍👤=>💔👱🏼♂️🇧🇬🏞️😔➡️🏞️👱🏼♂️👥👥👥🪈🎶➡️👵🏻🔎👱🏼♂️🏞️➡️👱🏼♂️🪦=>👵🏻💔
9-През чумавото-Тиха и Велко
🏘️🌫️🗻🔥😷💀❌🍽️➡️👴🏼👥👥🗣️💀🙏🏻=>🏡👨🏻🗣️💍👨👧🫴🏼🍲➡️🥁💍🍷👰🏻♀️🤵🏼♂️➡️🦅🦅➡️👰🏻♀️💭🧔🏻♂️💔❌➡️⛪️👥👥👰🏻♀️💍🤵🏼♂️🔙🏇🧔🏻♂️😷🧟♂️=>🧔🏻♂️🪦=>🏃🏻♀️🏃🏼🏃🏽♂️🏃🏼💨😰➡️👰🏻♀️🫂🧔🏻♂️✝️
10-На Игликина поляна-дядо Димитър Крайналията и Стоян
👱🏼♂️🗣️👴🏼💭🌌⛈️👱🏼♂️🩸⚔️👴🏼🏠➡️🌌🔥👵🏻👱🏼♂️👴🏼❤️🔫➡️🌅👴🏼🔫⚔️👱🏼♂️=>🏞️💐➡️🌳👴🏼💭🗓️🧔🏻♂️👨🏼🦱(👴🏼=👨🏻)👨🏾🦱👱🏼♂️❤️👩🏽=>👩🏽👉🏼👨🏻❤️=>🌳👩🏽🔫🪦,👴🏼🔫❤️🩹➡️🔙🌳👴🏼🪦
This entire review has been hidden because of spoilers.
Read
July 29, 2011Charmants récits et légendes de la Bulgarie sous l'occupation ottomane. De très beaux portraits d'hommes et de femmes. Belle écriture, en tout cas le français de la traductrice, Marie Vrinat, est très beau.
February 24, 2016
Една от книгите, които ме докоснаха и отива мигновено в 'Любими'! smile emoticon Много благ и приятен изказ, чете се бързо и с удоволствие! А историята за Индже войвода е много силна.
Бих я купувал за подарък за приятели!
Бих я купувал за подарък за приятели!
August 13, 2012
Няма по-красиво от българското!
September 26, 2022
Остава си майстор на разказа - недостижим.
November 1, 2022
Прекрасни разкази, обикновенно с тъжен/меланхоличен край, които навяват чувство за носталгия към едни отминали време и свят.
July 13, 2025
Скоро навършвам 47 години. За първи път прочетох легендите на 12. Препрочетох ги през всяко десетилетие от живота си. Всеки път откривах нещо ново... Йовков е магьосник!
December 1, 2025
Любими разкази: “През чумавото”, “Шибил” и “Индже”.
September 26, 2025
Рецензия: 5/5
„Старопланински легенди“ е едно от най-красивите и въздействащи произведения в българската литература. Йовков създава свят, в който легендата и реалността се преплитат естествено, а всяка история звучи като поезия в проза. Езикът е изящен и мелодичен, изпълнен с дълбока човечност и мъдрост, а героите – живи, запомнящи се и многопластови.
Тези разкази не просто описват миналото – те говорят за вечните човешки чувства: любов, чест, жертва, достойнство и прошка. Всяка легенда оставя следа, всяка страница носи красота и размисъл. Йовков доказва, че истинската литература не остарява – тя продължава да вълнува и да вдъхновява поколения читатели.
Без колебание давам 5/5 – това е книга, към която ще се връщам отново и отново и която заслужава мястото си сред върховете на българската класика.
„Старопланински легенди“ е едно от най-красивите и въздействащи произведения в българската литература. Йовков създава свят, в който легендата и реалността се преплитат естествено, а всяка история звучи като поезия в проза. Езикът е изящен и мелодичен, изпълнен с дълбока човечност и мъдрост, а героите – живи, запомнящи се и многопластови.
Тези разкази не просто описват миналото – те говорят за вечните човешки чувства: любов, чест, жертва, достойнство и прошка. Всяка легенда оставя следа, всяка страница носи красота и размисъл. Йовков доказва, че истинската литература не остарява – тя продължава да вълнува и да вдъхновява поколения читатели.
Без колебание давам 5/5 – това е книга, към която ще се връщам отново и отново и която заслужава мястото си сред върховете на българската класика.
August 12, 2024
4.3
Индже и Божура
Индже и Божура
November 9, 2015
Класика. В добрия смисъл.
January 16, 2017
Разкази, които много обичам. Разкази от едно време за Жеравна. Разкази, които са живи и днес.
October 16, 2020
Hikayeler kötü değildi ama okurken biraz sıkıldım.
Displaying 1 - 23 of 23 reviews