И разбра, че няма какво да се лъже повече: беше напълно прецакан, а онова, което се беше трупало в мръсните нощи на лятото, беше омраза. Просто омраза. Мразеше всички. Време беше да им го върне.
* * *
„Хубаво – отвърна той, – това да се чува. Само едно нещо пропуснах да ви кажа. От мен да го знаете: няма смърт без болка, кръв и лайна.” „Аха – сви рамене онзи. – Горе-долу както е и в живота...” „Моля?” – изгледа го той смаяно. „Ами и в живота е същото – повтори момчето и се изчерви. – Няма живот без болка, кръв и лайна.” „И ти си прав!” – му каза той и чукна чашата си в неговата.
Христо Карастоянов е роден на 22 февруари 1950 година в Тополовград. Живее и се опитва да работи в Ямбол. Дядо на внук, който му повтаря и трите имена. Член на Съюза на българските писатели. Хобито му е да рисува карикатури (участвал е в няколко международни салони на карикатурата).
Първата му самостоятелна книга "Пропукан асфалт" (1981) е отличена с една от наградите на "Южна пролет" в Хасково, а "Записки по исторически наивизъм" (1999) получава наградата на СБП за 2000 г. Автор е на 27 самостоятелни книги – белетристика, документалистика и публицистика, три романа, както и на тетрадка със стихове. Пет негови книги са номинирани за наградата „Хеликон”, а романът му “Аутопия: другият път към ада”, издание на „Жанет 45”, е номиниран за първото издание на конкурса на Фондация “Вик” за най-добър роман на годината през 2004 година. Носител е и на голямата награда на "Корпорация Развитие КДА", за романа "Смъртта е за предпочитане" (2003). Негов сборник с разкази е една от петте книги, с които стартира инициативата “Духовна врата” на ИК “Жанет 45” – “Търся съпруга за мъжа си”, разкази, превод на турски Хюсеин Мевсим (“Kocama kari ariyorum”). Заедно с другите заглавия от поредицата, “Kocama kari ariyorum” беше представена на Международния панаир на книгата в Истанбул през 2006 г.
Носител е на следните награди:
1999 — Награда на Съюза на българските писатели за документалистика 2003 — Наградата „Развитие“ за ръкопис на роман 2012 – наградата „Хеликон“ за най-добра белетристична книга на годината – за романа „Името“
Неговите неща си се четат на един дъх. Настина увлекателно и интересно, само да не беше толкова кратко и да беше по-малко пълнежът... Иначе - героят, действието, случките изглеждат съвсем истински.