"Ятаган и Меч" е исторически роман в пет части. Това е увлекателен разказ за живота на двама братя, насилствено разделени един от друг. Единият бива избран за еничар, а другият става защитник на народа – хайдут. В книгата се разказва за това как въпреки че двамата се намират на едни и същи места, възприемат живота по различен начин и живеят в различни светове.
Петлогията е драматичен разказ в духа на най- добрите балкански истории, в които има страст, любов, предателство, измама, сблъсък на две култури, на две религии и на два характера. Книгата изследва в дълбочина балканската душа и дава отговори на много въпроси за българската народопсихология.
Събитията в книгата се развиват в интересен и преломен до някъде период за българите, сравнително лошо изучен от историческата ни наука и който като цяло е доста опростено и остаряло представен в учебниците по история.
В него сме в началото на третото си формиране като нация, но все още не сме започнали активно борбите си за църковно и национално освобождение.
Историята е приятна за четене, авторът е наблегнал основно на религиите в Османската империя и върху части от организацията и идеологията на еничарите. На много хора ще е полезно да се запознаят посредством усилията му с историята и част от пророчествата на християнството, юдаизма, кабала и най вече с тези на исляма. Аз лично съм убеден атеист и все пак ги намерих доста увлекателни.
Минуси са наивното предаване на събитията и емоциите, този псевдомистицизъм и идеята за предопределеност, загнездили се здраво в образа на героя отличник КьосеПетко/Махди. Дразнещи са и несъответствията във възрастта му в различните части на тази книга.
Има още неточности и непоследователни събития, но може би част от тях ще се изяснят или доразвият в следващите части на повествованието. Относно стил и композиция има също още силно какво да се желае, но това е само мое лично мнение.
Авторът се е заиграл и доста с предполагаемото прабългарското отминало величие и с това, че сме преки наследници на Атила. За негово съжаление, съвременните генетични проучвания показват, че българите сме основно наследници на траките и най-близки до нас се оказват италианците от северните части на тази страна, хърватите и унгарците. Тоест, дори и да са управлявали за известно време тази не знам коя по ред България, прабългарите са били претопени етнически. Интересното е, че никак не ни е повлияло генетично и петте века османско владичество.
Препоръчвам на читателите две други произведения гиганти по темата, макар и развиващи се през 19 век - "Сливенската трилогия" от Цончо Родев и "Летопис на смутното време" от Вера Мутафчиева.
Ще прочета и втората част - "Махди" и се надявам и тя да е достатъчно интересна.
„От собствен опит само мога да кажа, че подобно четиво досега не е излизало от български автор. А относно историческите особености – такива в толкова подробности и автентичност, без политически, верски или националистически окраски – в такива подробности няма такова четиво, което да обединява толкова знания за живота по българските земи, за края на Османската империя и огромния шарен и многолик свят на народите и събитията от двете страни на БОСФОРА, та чак до Египет, Персия и Далечния изток. Истината за митовете, смисъла на онзи затулен в многообразни форми на пропаганда и измислици сложен период за България са и част от една автентична история, която отдавна е покрита с "пепел". Историята, смисъла и ролята на еничарите, както и зараждането, развитието на еничарството в империята, войните, властта и отношението им към България, е засегната в първата книга с подзаглавие "Еничар".“
Отдавна не бях чела толкова бездарно написана книга. Да, авторът безспорно притежава завидни исторически познания, които за съжаление ярко контрастират с абсолютната липса на талант и умения да ги предаде в художествен текст. Мъка, невероятна мъка е да се чете подобен текст.
Изключително интересна книга, повдигаща много въпроси. Не можеш да я оставиш ,а когато спреш да четеш продължаваш да мислиш за нея. Цялата поредица е уникална. Благодаря!
Трудна за четене. Трудна за оценяване. На моменти прекалено разтеглена и отегчителна. И все пак прекалено много мъдрост има в нея, за да заслужи висока оценка.
… размерът при Токораз Исто, винаги е имал значение. Съжалявам за плоската шега, но си е баш така. Подхващам негова 2 книга. След „Тохол“ (Книга #1) от поредицата „Тангра“, сега се прехвърлям мощно върху другата още по-хвалебствена поредицата „Ятаган и меч“ и в частност – „Еничар“. И сега иде време да резюмираме прочетеното. - https://tinyurl.com/y2djb6mg
Един от най-добрите родни исторически романи които съм чел, откъм развитие на сюжет, персонажи, интрига, атмосфера, обрати... абе, почти всичко си е отлично, но... На книгата и липсва редакция. Толкова много повторения, не си спомням да съм срещам някога в произведение, а това е нещо, което лесно може да оправи един редактор. В издателското каре присъстват имената на цели четирима редактори, дано не са взели пари, защото не са свършили много работа, което е жалко, защото книгата наистина си заслужава.
It took me a long time to read this book not only because it was a thick one but also because of the clumsy writing style... But I greatly enjoyed the story and the philosopical ideas of the author so I guess I'll read the other four books of the series too...:)
Самата история можеше да ми бъде много интересна, ако не бяха безкрайно дългите отклонения! Започнах да прескам страница след страница, за да стигна до развитието на сюжета. Все пак, в ръката си държах художествен роман, а не исторически труд.