Пушкин, Плюшкин и жената от дим
Знаят, че дори костите им да изтлеят в гробището до бенедиктинския манастир „Света Габриела“, двама млади мъже с техните имена и мантии от светлина ще продължават да навлизат с годините от срещуположните краища на площада в Сиена, загубени в неизбежното, докато пред очите им изгрява случайната ѝ рокля с пламтящи макове. Нито черният сняг от комините на Париж, нито зеленият дъжд на Балканите, нито жълтите шепнещи пясъци на Мароко, нито виолетовите бури на Йонийско море ще нарушат прозрачния миг, в който те потъват в очите ѝ и намират себе си. Онзи миг от непоносима яснота и неясен кураж да дишаш, който милостиво ще ги следва по пътя им и неотменно ще ги приютява и примирява с любовта.
В писмото, с което предлагаше на Леополд да основат колекционерска къща, Матео бе споменал, че това е единственият начин да имаш и времето, и спомена едновременно. Не може из дрешниците, таваните, скритите в библиотеките тайни шкафове, из винарните, маслобойните, високите рафтове на антикварните магазини, сред малките бижутерийни магазини и ателиета на художници, майстори и занаятчии да не скрият малки миниатюрни, почти незаблежими и пренебрегнати предмети, от които дори тези, които не са влюбени, имат нужда. На дъното на плика Матео бе поставил увита в хартия лъжичка за ябълкови мигове от прозрачно сребро, с която, твърдеше той, винаги можеш да усетиш вкуса на първата целувка с незабравим човек. А представяш ли си колко още неща можем да открием заедно, щом ги потърсим, продъжаваше Матео, светът е само повод за въображението, нещата стават видими само когато са гледани от двама души едновременно. Имаш Грейс, забеляза справедливо Леополд. Ти също я имаш, отговаряше Матео, но жената прави света видим за мъжа, а и мъжа – невидим за света. С жената се научаваш да виждаш, а с мъжа – да правиш, не отстъпваше той. Добре, съгласи се примирено Леополд, но ще събираме само красиви неща. Разбира се, само напълно необходими неща, потвърди Матео.
Даниела, Дъждът и тигрите
От години Даниела живееше в един дъжд на летището в Буенос Айрес, от който не можеше да излети с нито един самолет. Той започна, докато разсеяно разбъркваше сметаната в кафето си. Беше кос, с едри, ухаещи на джунгла капки и с постоянния звук на сънуващи тигри.
Матео и високият тухлен таван за падащи звезди
Матео, открих този висок тухлен комин за падащи звезди край пристанището за въглища на Солун. Бившият му собственик, бижутерът на сребро Йосифидиус Йо., го е разменил за два турски часовника, отмерващи само празните часове. После изчезнал из Додеканезите да търси жена с хипнотична дарба да се люби. Местните разправят, че бил толкова добър, та можел да отлее в пръстен сън на девствено момиче. Единственото условие било среброто да се разтопи от падаща звезда и затова построил комина. Купих го срещу четири милиона драхми и няколко листа от маслината от Магреб, която може да възкликва „Ах!“
Погребалният агент и лимоновият сладолед
Грейс не можеше да остави един мъж необичан, ако той имаше въображение и ирония в прилични дози. Относно въображението намираше за приемливо да не бъркат стенанията
ѝ с взаимност, а за иронията – точно обратното.
Йосифидиус Йо. и островите от сребро
На сутринта Йосифидиус откри на пръста си сребърно колелце, на ухото си – сребърна обеца, върху устните си – сребърна слюда от любов, и разбра, че ако не се хвърли мигом в морето и не се опита да избяга, наказанието, което ще го застигне след събуждането на която и да е от двете владетелки, ще е истинска катастрофа. Свали всички опознавателни знаци от себе си, свали дори белезите си и се хвърли в морето, което бе неподвижно като съд, пълен с разтопено сребро.
Йосифидиус мигновено обърна посоката и корабокрушира с благодарност. Насели малката плаваща твръд с всички видения, които бе сънувал, но които не се бе осмелил да отлее; подари ѝ топъл вятър с мирис на смокини и прошепнати думи; пусна край бреговете ѝ вечно възвръщащи се вълни, върху които скромно гравира името си. Накрая ѝ поднесе кураж да продължи да плава без него и загреба, без да се обръща, към линията на хоризонта, отвъд която го чакаше родината и Ирини.
И сега, някъде там, на границата между утринния дъжд и хоризонта, слят с влагата, солта и въздуха, изтъкан от безсмъртие и невинност, прояден от дървоядите, приятел на червеите и тъмните щурци, разнасян като капка, песъчинка и семенце, мокрен от сълзите на момичетата, жаден за смеха на мъжете, висок, стигаш до мълниите и слят с тишината им, се носи Йосифидиус Йо. Прекосил и последния остров на родината, жената и смъртта. Отплавал с теченията. Без да оставя, свободен, белези върху тъмното сребро на морето.
Джордж и жената, която искаше да каже сбогом
Все още не знаеше, че от мига, когато срещнеш някого и го обикнеш, когато го залюлееш в мислите си, трябва да започнеш да се учиш да живееш без него; да проникваш в него, да се стичаш и изтичаш, да го вдишваш и издишваш, все едно че него го няма и няма да го има, и никога не го е имало, и все едно някой ден ще изчезне и нищо няма да остане след него, както и нищо не е имало преди него. И в тази мисъл, че другият е невъзможен, освен в изключително кратките мигове, когато махалото на всички часовници на света се успоредяват и човек може да надникне в светлия тунел между тях, ти можеш да влизаш като в стая, да поемаш въздуха в дробовете си, да раздипляш хоризонтите на миналото и бъдещето през прозорците й, да усещаш сладостния вкус на следобедите и подареното безвремие, за миг да забравяш, че умираш. Не разбираше. Не разбираше защо връзката им трябва да приключва, когато никой от тях двамата на обиждаше любовта с претенции за вечност и поради тази причина тя наистина можеше да бъде вечна.
Светицата и мъжете от черен пипер
Наско Х. Чака търговеца на ветрове да пресече тъмнозелената мед на нощта във Валпарайсо, когато пристанищната камбана бие за бедстващ кораб. Сред влажните пориви на предчувствията изплува лодката на оцелелите – мокър юнга, премръзнал огняр от котелното и жена с кожа от дим. В нейните очи художникът към съда Наско Х. открива онзи изкусителен страх от любовта, който те кара да строиш лодки във въздуха.
Там, отвъд, един мъж не може да напише сбогом, защото няма език, на който жената, за която се отнася написаното, да го разбере.
И тогава, сред изоставения мрак, сред безпризорната светлина, сред внезапното бащинство на слънцето върху клепача на Наско Х. се търкулва прашинка – сребърната сълза на Господ за самия него.
Тита и портокалите, които не гният
Тита спеше с мъжете, защото много обичаше да чете. Намираше за неприлично и крайно невъзпитано да следва номерацията по страниците на желанията си отначало докрай, предпочиташе да скача в книгата с главата надолу, без да се интересува дали бесейнът под краката ѝ е пълен, или празен.
Тита знаеше, че историята на света е изписана по кожата на мъжете, и се стараеше да я чете по гърбовете им с пръсти на слепец, докато ги приемаше в себе си с всичките им нелепи опити за вечност и безсмъртие.
Той бе от мъжете, които се влюбват само в пълно присъствие на духа и физическа годност; слаб, той не допускаше любовта до себе си, знаеше, че тя само усилва болестта; за него жената бе триумфална арка, а не изход.
Превърна в хоби откриването на онзи момент, в който мъжът изпуска историята от контрол, когато първоначалното му намерение рухва с цялото си великолепие и старателно приготвен план. Мъжете са истински само в загубите, затова е хубаво да ги срещаш извън историята, мислеше си често Тита.
Из „Малката светица и портокалите“ - Александър Секулов