Малката светица и портокалите

by Александър Секулов

Нито черният сняг от комините на Париж, нито зеленият дъжд на Балканите, нито жълтите шепнещи пясъци на Мароко, нито виолетовите бури на Йонийско море ще нарушат прозрачния миг, в който те потъват в очите ѝ и намират себе си. Онзи миг от непоносима яснота и неясен кураж да дишаш, който милостиво ще ги следва по пътя им и неоменимо ще ги приютява и примирява с любовта.

Genres: Bulgarian Literature

127 pages, Hardcover

First published January 1, 2009

About the author

Александър Секулов е роден на 6 януари 1964 г. в Пловдив. Работи като драматург на Драматичен театър - Пловдив. Автор е на пиесите "Светли хотелски стаи" (2005), "Няма ток за електрическия стол" (2015), "Дебелянов и ангелите" (2018).

Два пъти е носител на националната награда "Аскеер" за съвременна драматургия (2016, 2019). Автор е на книгите със стихове "Седмо небе" (1988), "Високо, над далечината" (1997), "Карти и географии" (2010), "Море на живите" (2016), "Хроники и химни" (2018).

За книгата "Море на живите" получава националните литературни награди "Перото", "Николай Кънчев", "Христо Фотев", "Орфеев венец". Автор е на романите "Колекционер на любовни изречения", "Малката светица и портокалите", "Господ слиза в Атина", "Островът", преиздадени от Издателска къща "Хермес" (2018, 2019).

По мотиви от романа "Островът" БНТ създаде осемсериен детски игрален филм.

Reviews

[zazie · Rating 5 out of 5]

Авторът й, Александър Секулов, е пловдивски журналист, писал дълги години за местния вестник Марица, но и роден поет. Секулов е от онези автори чародейци, които знаят мястото на всяка думичка във Вселената и създават нови светове, в които животът няма друг избор, освен да подражава на изкуството. И хубавите истории. Не знам как го постигат - с много алкохол, вродена доза лудост или са яки искейписти, представа нямам, но техните приказки трябва да се четат, защото точно от такъв тип проза имаме нужда - бавна литература, от която само едно изречение ти стига, за да оцвети деня ти.

[Desislava · Rating 1 out of 5]

Няколко добри хрумвания, хубава подвързия,добро оформление (само ако не се брой пренебрежителното отношение към правилата за пренасяне на нов ред!!!) Като цяло доста хаотично и ако е искал да каже нещо дълбоко, съкровено и истинско - не съм го разбрала! Разбрах само, че е искал да пише...нещо.

[Lyubina Litsova · Rating 5 out of 5]

Пушкин, Плюшкин и жената от дим

Знаят, че дори костите им да изтлеят в гробището до бенедиктинския манастир „Света Габриела“, двама млади мъже с техните имена и мантии от светлина ще продължават да навлизат с годините от срещуположните краища на площада в Сиена, загубени в неизбежното, докато пред очите им изгрява случайната ѝ рокля с пламтящи макове. Нито черният сняг от комините на Париж, нито зеленият дъжд на Балканите, нито жълтите шепнещи пясъци на Мароко, нито виолетовите бури на Йонийско море ще нарушат прозрачния миг, в който те потъват в очите ѝ и намират себе си. Онзи миг от непоносима яснота и неясен кураж да дишаш, който милостиво ще ги следва по пътя им и неотменно ще ги приютява и примирява с любовта.

В писмото, с което предлагаше на Леополд да основат колекционерска къща, Матео бе споменал, че това е единственият начин да имаш и времето, и спомена едновременно. Не може из дрешниците, таваните, скритите в библиотеките тайни шкафове, из винарните, маслобойните, високите рафтове на антикварните магазини, сред малките бижутерийни магазини и ателиета на художници, майстори и занаятчии да не скрият малки миниатюрни, почти незаблежими и пренебрегнати предмети, от които дори тези, които не са влюбени, имат нужда. На дъното на плика Матео бе поставил увита в хартия лъжичка за ябълкови мигове от прозрачно сребро, с която, твърдеше той, винаги можеш да усетиш вкуса на първата целувка с незабравим човек. А представяш ли си колко още неща можем да открием заедно, щом ги потърсим, продъжаваше Матео, светът е само повод за въображението, нещата стават видими само когато са гледани от двама души едновременно. Имаш Грейс, забеляза справедливо Леополд. Ти също я имаш, отговаряше Матео, но жената прави света видим за мъжа, а и мъжа – невидим за света. С жената се научаваш да виждаш, а с мъжа – да правиш, не отстъпваше той. Добре, съгласи се примирено Леополд, но ще събираме само красиви неща. Разбира се, само напълно необходими неща, потвърди Матео.

Даниела, Дъждът и тигрите

От години Даниела живееше в един дъжд на летището в Буенос Айрес, от който не можеше да излети с нито един самолет. Той започна, докато разсеяно разбъркваше сметаната в кафето си. Беше кос, с едри, ухаещи на джунгла капки и с постоянния звук на сънуващи тигри.

Матео и високият тухлен таван за падащи звезди

Матео, открих този висок тухлен комин за падащи звезди край пристанището за въглища на Солун. Бившият му собственик, бижутерът на сребро Йосифидиус Йо., го е разменил за два турски часовника, отмерващи само празните часове. После изчезнал из Додеканезите да търси жена с хипнотична дарба да се люби. Местните разправят, че бил толкова добър, та можел да отлее в пръстен сън на девствено момиче. Единственото условие било среброто да се разтопи от падаща звезда и затова построил комина. Купих го срещу четири милиона драхми и няколко листа от маслината от Магреб, която може да възкликва „Ах!“

Погребалният агент и лимоновият сладолед

Грейс не можеше да остави един мъж необичан, ако той имаше въображение и ирония в прилични дози. Относно въображението намираше за приемливо да не бъркат стенанията
ѝ с взаимност, а за иронията – точно обратното.

Йосифидиус Йо. и островите от сребро

На сутринта Йосифидиус откри на пръста си сребърно колелце, на ухото си – сребърна обеца, върху устните си – сребърна слюда от любов, и разбра, че ако не се хвърли мигом в морето и не се опита да избяга, наказанието, което ще го застигне след събуждането на която и да е от двете владетелки, ще е истинска катастрофа. Свали всички опознавателни знаци от себе си, свали дори белезите си и се хвърли в морето, което бе неподвижно като съд, пълен с разтопено сребро.

Йосифидиус мигновено обърна посоката и корабокрушира с благодарност. Насели малката плаваща твръд с всички видения, които бе сънувал, но които не се бе осмелил да отлее; подари ѝ топъл вятър с мирис на смокини и прошепнати думи; пусна край бреговете ѝ вечно възвръщащи се вълни, върху които скромно гравира името си. Накрая ѝ поднесе кураж да продължи да плава без него и загреба, без да се обръща, към линията на хоризонта, отвъд която го чакаше родината и Ирини.

И сега, някъде там, на границата между утринния дъжд и хоризонта, слят с влагата, солта и въздуха, изтъкан от безсмъртие и невинност, прояден от дървоядите, приятел на червеите и тъмните щурци, разнасян като капка, песъчинка и семенце, мокрен от сълзите на момичетата, жаден за смеха на мъжете, висок, стигаш до мълниите и слят с тишината им, се носи Йосифидиус Йо. Прекосил и последния остров на родината, жената и смъртта. Отплавал с теченията. Без да оставя, свободен, белези върху тъмното сребро на морето.

Джордж и жената, която искаше да каже сбогом

Все още не знаеше, че от мига, когато срещнеш някого и го обикнеш, когато го залюлееш в мислите си, трябва да започнеш да се учиш да живееш без него; да проникваш в него, да се стичаш и изтичаш, да го вдишваш и издишваш, все едно че него го няма и няма да го има, и никога не го е имало, и все едно някой ден ще изчезне и нищо няма да остане след него, както и нищо не е имало преди него. И в тази мисъл, че другият е невъзможен, освен в изключително кратките мигове, когато махалото на всички часовници на света се успоредяват и човек може да надникне в светлия тунел между тях, ти можеш да влизаш като в стая, да поемаш въздуха в дробовете си, да раздипляш хоризонтите на миналото и бъдещето през прозорците й, да усещаш сладостния вкус на следобедите и подареното безвремие, за миг да забравяш, че умираш. Не разбираше. Не разбираше защо връзката им трябва да приключва, когато никой от тях двамата на обиждаше любовта с претенции за вечност и поради тази причина тя наистина можеше да бъде вечна.

Светицата и мъжете от черен пипер

Наско Х. Чака търговеца на ветрове да пресече тъмнозелената мед на нощта във Валпарайсо, когато пристанищната камбана бие за бедстващ кораб. Сред влажните пориви на предчувствията изплува лодката на оцелелите – мокър юнга, премръзнал огняр от котелното и жена с кожа от дим. В нейните очи художникът към съда Наско Х. открива онзи изкусителен страх от любовта, който те кара да строиш лодки във въздуха.

Там, отвъд, един мъж не може да напише сбогом, защото няма език, на който жената, за която се отнася написаното, да го разбере.

И тогава, сред изоставения мрак, сред безпризорната светлина, сред внезапното бащинство на слънцето върху клепача на Наско Х. се търкулва прашинка – сребърната сълза на Господ за самия него.

Тита и портокалите, които не гният

Тита спеше с мъжете, защото много обичаше да чете. Намираше за неприлично и крайно невъзпитано да следва номерацията по страниците на желанията си отначало докрай, предпочиташе да скача в книгата с главата надолу, без да се интересува дали бесейнът под краката ѝ е пълен, или празен.

Тита знаеше, че историята на света е изписана по кожата на мъжете, и се стараеше да я чете по гърбовете им с пръсти на слепец, докато ги приемаше в себе си с всичките им нелепи опити за вечност и безсмъртие.

Той бе от мъжете, които се влюбват само в пълно присъствие на духа и физическа годност; слаб, той не допускаше любовта до себе си, знаеше, че тя само усилва болестта; за него жената бе триумфална арка, а не изход.

Превърна в хоби откриването на онзи момент, в който мъжът изпуска историята от контрол, когато първоначалното му намерение рухва с цялото си великолепие и старателно приготвен план. Мъжете са истински само в загубите, затова е хубаво да ги срещаш извън историята, мислеше си често Тита.

Из „Малката светица и портокалите“ - Александър Секулов

[Milena Tseneva · Rating 5 out of 5]

„Малката светица и портокалите“ е придихание, миг безвремие. Едно малко бижу, сякаш извадено от колекционерската съкровищница на Александър Секулов. Проза от нов тип или всъщност история без аналог? Кому е нужно да поставя в рамки нещо красиво, когато е нужно просто да му се наслади с всичките си сетива? Адмирации и за чудесното оформление на книгата, което само допълва това усещане.

Романът е интригуващ, завладяващ – или ще се влюбите от пръв поглед, или ще се разминете с него като слънцето и луната. Трябва да се чете или на един дъх, или бавно и с благодарност. По стил „Малката светица и портокалите“ напомня на Маркес и е категорично високата литература, която може да се очаква от Секулов.

Не знам дали книгата е История на изчезването, каквото е подзаглавието, но мога да кажа със сигурност, че за мен бе История на намирането. Намерих красота, намерих обич – към изкуството, към онова, което те кара да твориш, да оставяш следа след себе си.

Цялото ревю - тук: http://azcheta.com/malkata-svetitsa-i...

[Teodora · Rating 2 out of 5]

Интересен стил на автора, но нищичко не разбрах.

[Ani Cvetkova · Rating 4 out of 5]

Магнетично, лирично и странно е изкуството, което сътворява авторът с думите си. Историята се разлива като съновидение, въплътило в себе си несигурни спомени, фантазии и магията на подсъзнанието. Напомни ми за творческите похвати на Маркес, Бредбъри и Гари.
*
"...но жената прави света видим за мъжа, а мъжа - невидим за света. С жената се научаваш да виждаш, а с мъжа - да правиш"
*
"Така те се разпиляха из света, за да събират с години онези книги, предмети, рисунки, карти и амулети, които стоят като незабележими препинателни знаци в хубавите истории, но на които - странно защо, никой не обръща внимание. Двамата знаеха, че пропуснатият препинателен знак променя интонацията, а понякога историята е именно в едно придихание или в една изненадваща, но правилно поставена точка."
*
"А първите изречения при добрите книги са като конете в родеото. Никога не е ясно как точно ще те хвърлят и дали няма да те стъпчат с копита, докато помощниците притичат на арената."
*
"...в началото на всеки истински текст стои старателно заровено мълчание, което авторът до края на историята ревниво пази"
*
"- Всеки чака убиеца си в известен смисъл.
- Може да чакат и любовта.
- Не е ли едно и също?"

[Ивайло [IF Tomeff]]

Поезия в Прозаична рамка, без излишна или неподходяща дума. Книжка трудна за разбиране - досущ пъзел. Удоволствие за четене, подобно на аромата на пръстите след обелен портокал.

[Borislava · Rating 3 out of 5]

Трудна за възприемане. Едва към последната четвъртина започнах да свиквам и да навързвам имената с техните местообитания и истории за любов, страст, задъхани оргазми и пламенни въздишки по някакви вече отминали и безвъзвратно изпуснати моменти на влюбване, раздели и смърт.
Прекрасни попадения между редовете, заради които си заслужава да четеш (и да си отбелязваш), а не да слушаш. Тази книга, впрочем, е само отчасти сюжетна и поради това – не съвсем подходяща за слушане.
Имам сериозни колебания да определя дали ми хареса или не. Хубав, топъл език, който е като откровение. Но без излишни финтифлюшки. Сюрреализъм и абсурди, които през цялото време те държат в недоумение, и в усещането, че четеш Маркес.
Мисля, че след "Малката светица" ще ми е нужно малко приземяване с добрите стари добре закотвени сюжетни книги с линейна структура.
Едно наблюдение/въпрос: какво се случва в българската литература и защо толкова много писатели се обръщат към формата на езика за сметка на съдържанието на книгите си? Литературата ни днес е поле за интелектуални предизвикателства и опити. Красиво е, изящно е, но е някак... щях да напиша самоцелно, но не е тази думата. По-скоро е някак предизвикателно афиширане на умение за писане. То е в името на удовлетворяване на потребностите на автора, за негово лично удоволствие и за това на тесен кръг интелектуалци и не е предназначено за средностатистическия читател. Литература, обърната навътре към създателя. Интересно е това явление. Но изтощаващо, ще си призная.
Казах ли, че корицата е убийствено великолепна? Ето, казвам го.

[Vanya · Rating 5 out of 5]

“Все още не знаеше, че от мига, когато срещнеш някого и го обикнеш, когато го залюлееш в мислите си, трябва за започнеш да се учиш да живееш без него; да проникваш в него, да се стичаш и изтичаш, да го вдишваш и издишваш, все едно че него го няма и няма да го има, и никога не го е имало, и все едно някой ден ще изчезне и нищо няма да остане след него, както и нищо не е имало преди него. И в тази мисъл, че другият е невъзможен, освен в изключително кратките мигове, когато махалото на всички часовници по света се успоредяват и човек може да надникне в светлия тунел между тях, ти можеш да влизаш като в стая, да поемаш въздуха ѝ в дробовете си, да раздипляш хоризонтите на миналото и бъдещето през прозорците ѝ, да усещаш сладостния вкус на следобедите и подареното безвремие, за миг да забравяш, че умираш...”

Александър Секулов
"Малката светица и портокалите"

[Bistra Ivanova · Rating 1 out of 5]

Не искам да бъда груба, но какво беше това? Слушах внимателно, но освен че на места уж звучеше красиво, беше като нощните несвързани съновидения на пиян човек... Съжалявам...

[Maria Lashkova · Rating 5 out of 5]

(4.5)

[Габриела Манова · Rating 3 out of 5]

Беше ми неструктурирана, неясна, разпиляна, недовършена. Иначе вкуса към думите отново бе прекрасен. Напомня ми на Маркес малко. Може би целенасочено беше в негов стил. Имаше доста хубави идеи, просто ми се струваха недоразвити в известна степен.