До края на смъртта

by Ани Илков, Надежда Олег Ляхова (оформление)

Genres: Poetry

60 pages, Paperback

Published December 1, 2022

About the author

Ани Илков е роден на 11 януари 1957 в с. Ружинци. Учи в родното си село и в английската гимназия във Видин.

Завършва „Българска филология“ в Софийския университет, където по-късно – след около година работа в металургичния комбинат в Кремиковци – става преподавател по възрожденска, а после и по българска литература от първата половина на 20 век.

Бил е гостуващ лектор във Великобритания (1997-1999) и Индия (2006-2007).

По произведения на Ани Илков, Георги Господинов и Калин Янакиев Театрална работилница „Сфумато“ (под режисурата на Иван Добчев и с Деян Донков в главната роля) прави през 2002 г. представлението „Роден във Ветил“.

За кратко е заместник главен редактор на в-к „Литературен форум“. Един от основателите на „Литературен вестник“.

От възникването на седмичника „Седем“ през 2004 г. до заминаването си за Индия е колумнист на изданието (страници 4-5, рубрика „Защо се случи“).

Reviews

[Teya Diya]

Хареса ми много последната част, притурката. Мисля, че е великолепна идея да завършиш поетична книга със заглавие “До края на смъртта” с разказа за Сейгън, Маргулис и планетите. Разказ, посветен всъщност на Федя Филкова. Пак ми напомни колко verse има в the universe.

Другото, което много харесвам у Ани Илков, е как се забавлява със стихосложението, как накъсва силаботониката и успява да излезе от строгата рима.

[Ivan Dimitrov]

В „До края на смъртта“ откривам някакво завръщане към ранния Ани Илков, което може и да си е мое лично усещане, но си го харесвам.

ВСИЧКО ЖИВЕЕ БЛИЗО ДО ТЕБ

къде са чистите очи
които да ни кажат
че светът блести
къде е златното море
в което рибата се розовее
като сърце

но разкажи ми за часа
във който розата е само от роса
или за стряскащото слънце
което изпарява същността
на оня който е щастлив
и пее свойта песен като див
елен в незнайната гора
на любовта

повдигай своето сърце върви натам
където всеки смътен зов е храм
там камъкът трепери и шепти
под блясъка на чистите очи
там живото се кипри и тъжи
под блясъка на чистите очи
скала и разум пясък и звезди
под блясъка на чистите очи

подпаленият залез края на деня
и всичките неща които са или не са
но повдигни ме! за да мога да пълзя
в неспирната разруха на света
в буквализиращата същност на смъртта
сред костите на старите мечти
под блясъка на чистите очи

светът ще свърши слънцето ще спре
и всичко живо или мъртво ще умре
но друго слънце ще ни продължи
под погледа на твоите очи

* * *

ХИМН

I was walking in Jerusalem just like John

и аз не вярвам вече в нищо
живея в адамова брада
денят е косъм той е нишка
и аз вися над пропастта
жребец ли ме е сгазил бик ли
рога във мене е забил
и аз не помня вчера пих ли
не помня днес дали съм пил
и аз не вярвам в нищо в нищо
живея в адамова брада
денят ми е пресъхнал източник
и аз вися над пропастта
и знам ще стъпя върху облак
и ще пропадна във смъртта
и весело ще бъде мойто
разположение в пръстта
из гробищните мрачни паркове
из светлите райски градини
о, аз ще крача невредим и
ще крача във йерусалим

[Стефани Kalcheva]

Мисля, че Ани Илков има много, ама много по-силни текстове, отколкото тези в "До края на смъртта".

[Neva]

и всичко в мен ще зарасте – тя не

като слезеш надолу
по левия бряг на Дунава
сред блата и тръстики
където комари пеят
с човешки глас на латински...

... и мучат от болка
воловете на съдбата...

те пеят и отвъд
но тук се чува тихо
това са старите поети
те произвеждат звук

в средеца на нещата

незнайно слънце свети
над съдбите ни

о, този горен и долен египет
на секса и любовта [...]
Грознохубава майко
на слънцето и луната,
пролей светлина в тоя миг
над преплета на телата
чуй призивния вик
на самотния камък –
всеки жив е велик!
всичко живо е двама!

повоите на мойте благодарности

повява ужас от отвъдното

и не в духа – в материята има
остатъци от райската градина

коса нарамил ходи някой
той сигурно трева коси
тревата утре ще израсне
над собствените му коси

властната безпомощност на бебетата
заради космоса надвиснал върху тях

и всичко е половинчато и неясно

и дълги нощи стелят черна вълна,
остригана от небесата, от телата ни

в свят като този
дори новороденото е старец

сънувах, че живеем във мъдете
на най-самотното животно на света,
което иска да се съвкупи, но не успява,
защото няма със кого

надеждата поражда свое време

и слънцето виси
като обесен чужденец
на хоризонта

смъртта не може
да причини такива разрушения
само животът
чрез този непознаваем унес
на всичко живо което пита

през лятото нощта не се затваря
дори и буболечката говори
а дните се жълтеят като (д)юли

копие в небцето на небето
от синята уста потича златна кръв
през раната огрява слънце
и виждаме облачни рафтове
със златни богове и пурпурни бойци

не чуваме, не виждаме,
но всичко е на път
и крачи покрай нас
и ни изпраща

тичинка играеща на тичака
със светлината

прокреква улулица и звънти
неясен смях и говор глуха кашлица [...]
слава на майките които могат рано
пространството за нас да усвоят
от някоя река от някой камък
за всички нас живот да издоят

висока къща с хиляди неща
и ангел на стрехата смок в основите

Сякаш в плодната кал спонтанно възниква око и поглежда към звездите. (за поезията)

*

(Препинацията стои недоизпипано – на места има, на места няма, на места е неправилна. Città на италиански – с ударение. И пр. дребни дразнители.)