Роман-арестант, лежал 9 години в затвора за книги. Пълно издание със съкратените от соц. цензурата пасажи и страници.
Лице е своеобразно художествено изследване на основни понятия, като любовта, верността, честта, свободата. Поставени в различни критични ситуации, нейните герои трябва да намерят сили, за да се справят с тях. Писателката вярва в силата на човека, в способността му да устоява на изпитания, да ги надмогва и да продължава напред.
Blaga Nikolova Dimitrova (2 January 1922 – 2 May 2003) was a Bulgarian poetess and Vice President of Bulgaria from 1992 until 1993.
Born to a mother teacher and a father lawyer, Blaga Dimitrova was raised in Veliko Tarnovo and then moved to Sofia. She finished High School in 1942, and Slavic Philology at the University of Sofia in 1945.
In the 1970s, her works became more critical of the communist government, and she received reprimands for not being politically correct. Four of the poetry books Dimitrova wrote in the 1970s- "Fireflies Fading", "Rubber Plant", "Questions", and "Hobbyada"- were all rejected by state publishing houses with no specific reason given.
Blaga Dimitrova was the inspiration behind John Updike's short story "The Bulgarian Poetess".
During the Vietnam War, Dimitrova visited the country several times as a journalist, and in 1967 adopted a Vietnamese girl. Dimitrova was married to literary critic Jordan Vasilev.
Подобно на всички книги на Блага Димитрова и тази те оставя безмълвен и променен. Книга, събрала в себе си много история - както на героите на писателката, така и нейната собствена. Започнах книгата с любопитство какво в нея е било толкова неудобно за властта, че да прекара 9 години в затвор за книги. Завърших я обаче заради друго - заради таланта на Блага Димитрова да разказва истории. А "Лице" е роман за съвпаденията, за любовта, която понякога е толкова истинска, защото не успява да просъществува. Блага Димитрова винаги ще бъде любимата ми писателка, поетеса, личност именно заради истории като тази 💕
Роман-арестант, писан в продължение на десет години, е апогеят в творчеството на надминалата времето си авторка, Блага Димитрова. Смея да твърдя, че "Лице" е един от най-зрелите модерни творби в българската литература, натоварен с философски опозиции за-против идеологията на марксизма, един своеобразен протест на поетесата против тоталитарния режим на БКП. За разлика от предишните си три романа - "Отклонение", "Пътуване към себе си", "Лавина", където Блага успешно работи над създаването на нова форма в българската белетристика, а именно роман-поема, "Лице" е социална критика на стремежа към утопичният идеал с есеистичен характер.
Преплитането на мислите на догматичката Бора с мислите на изключения студент Кирил, фикусмислите на фикуса, връщането назад към спомени от миналото, пряката авторова реч, правят романа сложно сюжетно конструиран. Романа е разделен на три части, където са поставени основни въпроси за свободата, полиморфната природа на човека, безграничността на природата, съпоставката индивид-колектив.
За мен най-интригуваща част от романа представлява втората част, която бих определил като терор на героите над автора, над името му, над словото му. Блага определя своите герои-създания за терористи на нейното творчество, атакуващи това, което има да каже индивида-артист. Те говорят чрез нейния роман, тя не пише, те пишат чрез нея. Инерцията на креативност, която авторката набира през първата част, е изцяло ограбен от тях, тяхното слово се отклонява от това на името, което стои на корицата на книгата. Поетесата става арестант на своите създания, тя умира, за да съжителстват те.
Особено интересно впечатление прави вграждането на идеите на различни философи като Бергсон и Попър в романа. Четейки страница след страница, пред вас се разгръщат различни философски проблематики на съвременния модерен човек. Преподавателката по марксизъм, Бора Найденова, прекарва своето свободно време, правейки едно странно социологическо проучване, за да определи ценностите на модерното общество. Тя анкетира всеки срещат минувач на улицата с въпроса "Какво цените най-много в живота?". Открива различни по вид отговори, някои шаблони, а някои автентични, а покрай нейното пътешествие из безличието на социализма, читателят неведнъж си отплесва и се пита същия въпрос, който д-р Найденова пита млади и стари:
Имам много смесени чувства към тази книга. Реших да я прочета, защото е била една от любимите на майка ми, когато е била ученичка. Беше ми много интересно да чета за историческия период, в който се развива действието, защото досега не съм попадала на книга, която да отразява по този начин реалността в България по онова време. Първата част на книгата ме грабна, харесаха ми споровете между Бора и Кирил и сблъсъкът на различните гледни точки. За съжаление обаче някъде в началото на втората част историята просто издиша за мен. Беше ми много безинтересно да чета вътрешните монолози на Бора, комбинирани с липсата на почти всякакво действие в продължение на близо 400 страници. Финалът на историята ми хареса, но за мен в голямата си част книгата беше просто пълнеж и можеше да бъде много по-кратка, за да подсили ефекта на основните проблеми в творбата. Определено не съжалявам, че я прочетох, защото мисля, че доста добре отразява един исторически период, за който аз лично знаех много малко. Но самата книга като литературно произведение с героите и сюжета си просто не беше това, което очаквах. Стилът на писане за съжаление също не беше моето нещо. Все пак не мисля, че е лоша книга, затова оценката ми е 3 звезди, но със сигурност имаше още много какво да се желае в доста отношения. Ако ви е интересно да научите повече за този период, тогава определено ще научите нещо от Блага Димитрова, но трябва да сте готови за малко действие, дълги монолози и леко скучновати герои.
Обичам книгите на Блага Димитрова. Думите й са като мелодия, нежни, фини, изобилни. И в същото време приковават читателя, поглъщат го и не му позволяват да излезе от страниците на тази история, докато не бъде разказана докрай, че и след това. "Лице" е по-различна от другите й книги. Тя е колосална книга-критика към тоталитарния режим на БКП. Между страниците й е втъкана много марксистка за и против философия. Теми, които на мен лично са ми малко далечни, но за поколението на моите родители мога да си представя колко значима е тази книга. Не мога обаче да оценя поетичния начин, по който Блага Димитрова противопоставя тезите на своите герои, начина по който среща и преплита пътищата им. Бора и Кирил, превъплъщението на този сблъсък, водят осежточен спор за живота, за философията, за света, за всичко. И се връщат назад в миналото си. В миналото на другия. За да открият, че един разстрел ги свързва, по начин по който дори и животът не би могъл, за да осъзнаят, че това което искат, това към което се стремят, което искат да разберат не е толкова диаметрално, колкото са предполагали в началото. Дали наистина се променят един друг или благодарение на другия изкопчват от себе си тайни, които са погребали отдавна, които не искат да си спомнят, които ги е страх да приемат. Определено изключителен роман.
Приключих 2023 г. и започвам 2024 г. с тази книга, която чета за пореден път. И аз не знам за кой подред!? Книга, която ще искам да чета и още и още. Не мислех, че ще го кажа, но тази книга дълбае и отваря рани и сега. Припомня ми 80-те години на миналия век, от които имам лични спомени, макар и не горчиви, а детски и чисти. Припомня ми мебелировката в тогавашните домове, задължителния фикус.. Но и припомня въжето затегнато около почти всеки врат, ограниченията, несвободите, страховете, горчилката. Но не, няма да започна тази година с горчилка, ще поискам да ви препоръчам тази книга заради богатия и всеобхватен език на Блага Димитрова, език изпъстрен с лирика, с въображение, с дълбочина и мъдрост. Език, който разкрива нови светове!
Книга с изобилие от сложни, многопластови, преплитащи се идеи за властта, смъртта, мястото на човека в обществото, пренасянето в един сюрреалистичен свят на спомени и сънища. Сложна е за четене и изисква специфична нагласа към тематиката и сложния език. Единственото нещо, което не ми допадна, е бъбривостта, която на моменти се преплита с уклончивост и развиване, прекалено разтежение из размислите на героите. Самата история би могла да се разкаже в много по-малко пространство, но въпреки това езикът е доста висок, много точен и красив в детайлността си.
В началото вървеше трудно, не ме грабна. После ми стана интересно как ще се развият нещата между Бора и Кирил, дали тя ще оздравее... и все пак надявах се да замине и тя за Родопите.
Най-после успях да се накарам да домета тази книга. Голяма скука в началото, може би първата една трета. А и нямах идея, че има толкова много политика в нея. Просто харесвам прозата на Блага Димитрова. Лице се оказва голяма книга за ония времена, за които ние не знаем много, чували сме, повече от телевизора отколкото в училище... Втората част е по-динамична, но пак не ми беше особено интересна. Четвъртата звезда е заради бележките след края, които разказват историята на романа. Сигурна съм, че ще бъде мн интересно четиво за хора, които са били младежи през 60-70-дори 80те години, но пък съм убедена, че те вече са я чели...
Оставям недочетен този роман. Уморителни са ми тези спорове със себе си... Оценявам езика на авторката, харесах го и в "Отклонение", оценявам смелостта й през 70-те години да напише такова произведение, но ми звучи архаично и леко тромаво и не ми се чете.
Книгата започва с преплитане на настоящия момент със спомените и чрез заплетената история на двама души авторката ни потапя в реалността на комунистическия режим, разобличавайки го – “Млада кръв бе преляна в анемичните, склерозирали артерии на стара България”. Тук авторката загатва, че очакванията са за подем, новаторство в мисленето, възраждане на културата. Но действителността не е такава – “не е достатъчно да са млади, за да бъдат носители на нови идеи и форми”, “тъкмо някои от младите стават крепители на закостенели схеми и не са готови за най-малкия риск.” Главната героиня Бора Найденова е преподавателка по марксизъм. Кирил е изключен студент. Но какво е общото помежду им и как съдбите им са свързани в минало, настояще и бъдеще? Кирил преследва Бора като сянка където и да отиде. Той е коректив на мисълта й, опозиция, ехо от един забравен за нея свят. Чрез мисловни диалози между двамата читателят разбира за противоречията в душата на Бора, а оттам и в обществото като цяло. Колкото по-надълбоко навлиза читателят в книгата, толкова повече има усещането, че реди пъзел. Малко по малко картината се подрежда, разкривайки действителността.
Не познала любовта, самотна и отдадена на работата си Бора се опитва да намери смисъла на живота, задавайки въпроса: ‘Какво цениш най-много в живота?’ В приятелката си Ема вижда две противоречиви ценностни системи, загатвайки за маската, която човек си слага в обществото. Друг отговор на въпроса загатва за обратната перспектива на дъното, каналджията, нагазил в мръсотията, смята занаятът си за най-чист, докато истинското дъно е върхът – култът. “Отговорите са шаблонни, мълчанията са индивидуализирани”, а жилищният блок е сравнен с пирамида на ценностите, колкото по-високо се изкачва човек, толкова по-духовни са ценностите – приятелство, доверие, искреност. А любовта къде се нарежда по стълбичката на ценностите и какво всъщност е тя – самонавивки, излишни усложнения, робство или единствената възможна свобода? Смесват ли се ценностите с битовите нужди? – “Българинът си е практичен. Ценностите за него се въплъщават в жизнените необходимости.” Голяма челяд, деца, внуци и правнуци. Весело настроение, широко сърце. Познанието. Понякога не са необходими думи, за да се отговори на този въпрос, достатъчно е само да се взреш в човека срещу теб, походката му, маниерите, изражението. Те говорят за любов към пътешествията, интерес към модата, клюки, желание за самоизява, вещоманство, когато любовта към скъпите вещи се превърне в цел, удобство, печалба, успех, прошка. Истината. Доблестта. Разговорите, в които без страх да се споделят мислите. Независимостта.
Междувременно авторката вмества темата за живота и смъртта, разсъждавайки не е ли смъртта начин да останеш вечно млад и е ли животът по-добрата алтернатива пред вечния покой? Идеята е доразвита и чрез мислите на фикуса: “На тази земя, превърната в саксия на мъртвите, мъртъв да се родиш. Мъртвите са на повече почит. Няма живот за живите.” Смъртта е увековечаване. Смъртта на Андрей. Смъртта на професор Венски, който макар и на възраст е по-млад по дух от младите преподаватели.
Действието на романа започва през зимата, сезонът на застой. Постепенно идва пролетта. Бора се пробужда, вглежда се в миналото и в него вижда прераждане, след период на летаргия погубена младост е готова да докаже на света, че е по-млада по дух на връстниците на пролетта. Едва след настъпването на пролетта Бора е видяна като жена, макар и вкаменена. Връщайки се от Варна в София при смяната на сезоните, заварва дома си подреден, Кирил е подредил книгите и, внесъл е простор в жилището, поправил е шумящото радио, а дали ще успее да внесе ред и покой в душата й?
Как може да се анализира и изобщо има ли нужда от анализ една от най-непреходните книги на ХХ век и в българската литература като цяло? Отговорът е лаконичен и се крие в един друг въпрос - до колко познаваме или по-скоро съзнаваме силата на съвременната наша литература и най-вече на колорита на езика ни. Купих си "Лице" от една сергийка в Царево и я завърших във влака Манчестър-Лийдс. Считам себе си за сравнително бързо четящ човек, но ми отне повече от месец да асимилирам този роман. Връщах се назад и пих всяка сричка, дума и изречение като пътник, попаднал на оазис в пустиня. Бях толкова екзалтирана като обърнах последната страница, че нямах търпение да разкажа на колегите ми за тази великолепна книга. И познайте какво - не можах да артукулирам нито една думичка. В този момент осъзнах сладостта на нашия език като гъст сироп на върха и че точно това е може би нещото, което ми въздейства най-много от романа. Неговата стилистика или по-скоро липсата на точно дефинирана такава; прескачането от минало в настояще, нажежения до бяло диалог, вътрешният монолог на героите, който всъщност е своеобразен диалог, намесата на авторката, която във Втора част покачва емоционалния заряд на творбата като заявява, че нейните герои са напълно автономни и внушава одухотворение на образите. А те - може би едни от най-завършените характери и идейно ангажирани характери, на чиято метаморфоза съм била свидетел. Бора Найденова - нетипична 'героиня на нашето време'. Антипод на властната Ирина и непокорната Фани на Талев (качества присъщи на суетната Ема), не по възрожденски издигната на пиадестал като Рада Госпожина. Един колкото реален, толкова и далечен образ в своя аскетизъм, може би чужд за съвременния човек. Уникален диалог между нея и Кирил, толкова идейно ангажиран и изобличаващ тази епоха, че имаш чувството, че си в седемдесетте в една гарсониера в София и със затаен дъх гледаш една жена с изгубена младост, един мъж, живял може би 100 живота и един фику-медиатор. Винаги изпитвам някакво страхопочитание пред книги, писани преди Прехода и тръпна в очакване каква нова информация ще почерпя за тази превратна епоха в нашата история, но странното е, че никога не оставам изненадана. Защото, предполагам, не е реалистично да прожектираме въпросния Преход като вектор на една времева ос. Защото той продължава в съзнанията ни и до днес.
Забележка преди ревюто: Аз четох изданието от 2017г. в което присъстват цензурираните страници, отпечатани в курсив.
Отговорих си на въпроса, заради когото си купих книгата през 2019г. и заради когото я прочетох тази седмица. Книгата е интересен отпечатък на времето си. Критика на един разяден отвътре строй от гледна точка на постепенното демотивиране на негова ревностна защитничка и строителка (партизанка), чиято морална система се разтърсва след "случайна" среща с неслучаен подривен елемент.
Речникът е приятен и забавен с използване на думи в българската книжнина, някои от които не съм виждала с десетилетия. Личи си, че авторката е поетеса. Романтично-лиричното се усещаше като ухание на всяка страница. Но не бих н��рекла книгата отнесена, вяла и "женска" макар, че засяга доста от женската чувствителност на едно поколение жени, които са възпитани по определен калъп. Такива са нашите баби, а и понякога майки. Онези живели в другото време. Атмосферата е задушна и потискаща нарочно, а пълното разочарование в системата е постигнато бавно, а не експлозивно, стъпка по стъпка събаряйки стените на убежденията, които от далече изглеждат бетонни, като стени на фабрика, но отблизо читателя вижда, че са пясъчни кули, които първият пролетен вятър отвява.
Интересното в романа е, че е критика писана по време, когато този "строй" се е смятал за несменяем, вечен, хилядолетен. Не се правят равносметки със задна дата, а се коментира ставащото тук и сега, на място, по подобие на "Задочните репортажи" на Георги Марков.
Когато прочетох този роман за първи път преди много години, ме впечатли преди всичко стилът на писане. Сега повече ми направи впечатление "социалният контекст" (нарочно поставям това в кавички). И ми се изясни какъв е този внезапно избуял интерес към преиздаване на Б. Димитрова. Ами че тя толкова добре седи в днешните книжни стриптийз клубове (или така наречените книжарници) до тефтерчетата на Левски, Чамкориите, Кестените и какво ли още не. Когато един роман като "Лице" бъде поставен в такава обграждаща среда, такава мила книжна компания, звучи по малко по-различен начин. Който явно се харесва на БЛО и разните му изотопи.
Невъзвратимо съкратените пасажи, с черен флумастер, на този 10-годишен труд, или така да го кажа, като авторката - “тъмните петна” от заличаването на миналото, са още едно тъжно доказателство за безбройните незнайни зверства, извършени по времето на комунистическия строй. Само фактът, че тази творба е била в затвор за книги, наред с Библията и още други книги, е достатъчен стимул за прочита ѝ.
Припомних си, отново, защо толкова много обичам литературата - защото тя ни дава отговори на премълчаваните (от историята) въпроси.
Относно майсторството на Блага като филолог, може много да се говори, а най-вече - чете. Да имаш таланта и да имаш смелостта да говориш истината, това е то невероятна комбинация!
„ - Никой никому не може да забрани да бъде истински! - Стига да погледнем истината без превръзка на очите!“