"Малинверно" от Доменико Дара е една от най-хубавите книги, които съм чела.
Окачествявам я така не защото историята е нещо нечувано, а защото е една мрачна приказка, написана от човек, който обича литературата и книгите и дори това самo по себе си е достатъчно. Но то не е всичко. В тази книга не историята, а начина, по който е разказана е по-важното: красотата на изказа, удоволствието да я четеш, чувството, което оставя след себе си..
Това е една мрачна приказка, която лично на мен ми напомня "Вода за цветята" на Валери Перен, примесена с готическата история в "Сянката на вятъра" на Сафон, но всъщност не е нито една от двете. В героя има малко от различността на Рьоне от "Елегантността на таралежа", но без нейната мрачност и ненавист към някои хора.
По-скоро меланхолична, но без да бъде депресиращо тъжна, историята разказва за Малинверно: библиотекар в градчето Тимпамара, който впоследствие поема работата и в местното гробище. Градът е сякаш създаден за героя или може би той е такъв, какъвто е благодарение на това, че живее в град, в който по улиците се носят листове на романи " Тъкмо тук се издигаше най-древната хартиена фабрика в Калабрия...невинаги служителите били тези, които сеели напечатаните думи. За това имал грижата и вятърът, западнякът, който идвал от морето и грабвал листовете от камионите, от ваните за претопяване, от купчините, струпани на двора и ги разпилявал из въздуха, ята от френски романи, от тълковници на сънища, чайки с крила от Клетниците, лястовици с човки от Приключенията на Гъливер, фрагменти от Диалози на Платон, смесени с тичинковия прашец на чинарите".
Град, в който жителите именуват собствените си деца с имената на герои от романите. И именно за тези герои се разказва в тази необикновена книга. Книга мрачна, но не тъжна. Различна, но красива. За живота и смъртта като част от него.
Книга за красотата на думите, за малките радости, за добрината.
Взех я от библиотеката съвсем случайно, но ще я купя, защото искам да я притежавам.
Споделям някои от любимите ми цитати, въпреки че цялата книга е пълна с вълшебство:
"После, щом се върнах следобеда в библиотеката и откъснах от каталога листа с името на книгата, си помислих, че в крайна сметка всичко, което ни се дава в живота, е само назаем, за определено време, че рано или късно ще трябва да го върнем. Нищо не ни принадлежи истински, все едно Вселената е една голяма библиотека, в която за известно време се предлагат самота, радост, угризения...всички старателно отбелязани и картотекирани, с ясното съзнание, че един ден нашите вещи, нашите усещания, нашите въздишки ще отидат при някого другиго."
"Загледах се в собствените си следи до тези на Ема, бяха израз на нашата близост и си помислих, че дори да ги изтрия, пак щяхме да си останем близки, а и отпечатъците изобщо не изчезват, когато вятърът или водата ги заличат или когато самата земя ги ��смукне, те просто се превръщат в нещо друго- две съседни листенца на една и съща клонка от топола, прашник и тичинка, едно обещание, което обикаля света.
Нищо, което е съществувало дори само за миг, не може да изчезне напълно, нито мислите, нито молитвите, нито мечтите."
"Винаги съм си мислел, че книгите, подобно на предметите, са вечни, че една керамична ваза или една стъклена ампула, ако не се пипат или удрят, са като камъните -неизменни и мълчаливи. Предметите не се разрушават сами, от вътрешни недостатъци, вродени слабости, крехкост, несъстоятелност, ядрено разпадане, разкъсване на частици, a все от външен фактор: разсеяно дете, порив на вятъра, земно разтърсване. Обичах да си представям моите книги като предметите- неразрушими-обаче достатъчна беше появата на едно жълтеникаво петънце, подобно на смачкано цветче от мимоза, за да повлече след себе си други петна и така книгата да се разболее като дете от туберкулоза, и да започне процесът на разрушаване на материята, за да разбере човек, че книгите са по-близки до хората, отколкото до предметите.
Тази случка предизвика чувство на обреченост на моите книги, което ме накара да ги заобичам още повече, понеже по-лесно обичаш неща, когато знаеш, че са краткотрайни"
"Мелничарите и фурнаджиите бяха винаги поръсени с брашно, но не бяха само те- и ние, библиотекарите, а също и продавачите в книжарниците, сме постоянно изцапани, но не с брашно; върху кожата и върху дрехите ни неизменно има поръсени букви, думи, изречения, образи, които не се махат с търкане на ръцете или взимане на душ, а напротив: впиват се във фибрите на мускулите, в плътта ни и във вените, за да стигнат право в сърцето и да го омаят, да го успокоят, да му дадат сила."
"Защото животът, който живеем или си въобразяваме, че живеем, се осъществява изцяло в малкото квадратни сантиметра площ на черепната ни кутия, важните и запомнящи се случаи в нашия живот се осъществяват в главата ни, животът, който си въобразяваме, че сме изживели и който ни е позволено да наваксаме, когато дойде времето за равносметка, този живот е преминал в интимността на нашите мисли, но е останал непознат за другите и вселената. Защото ние не сме това, което сме изживели, а сме това, което сме мислили, което сме си представяли, на което сме се надявали, което сме желали или забравили. Вселената никога не ще узнае какво наистина е било нашето мълчаливо и незабележимо съществуване, никой не ще узнае за нашите тайни пътувания, нашата въображаема любов, нашия многолик живот, затворен в безкрайната вселена на един неврон."
"Оттогава започнах да се чудя кой ли беше любителят на книги от Тимпамара, който виждаше и възприемаше света като мен, кой можеше да бъде този незнаен съдружник, другар в битките, сърдечен приятел, защото има различни начини човек да открие своята сродна душа и един от тях, може би най-истинският, е да се сравнят маркираните пасажи от една и съща творба."
"- Тя е една много самотна жена.
- Всички сме самотни, докато не намерим правилния човек."
"Има въпроси, които повличат човека към бездната, също както камък, сложен върху плуващ на повърхността на блатото лист, го повлича към дъното, където няма светлина, не съществуват форми, където тъмнината изтрива всяка следа от живот. Според универсалния закон, падайки, твърдите тела увеличават своето тегло; според човешкия закон, при липса на отговор, въпросите увеличат своя обем, причинявайки натежаване на краката, изричане на думите на срички и замъгляване на разума...нищо не е по-разрушително за душата от въпрос, който не ще получи никога отговор."
"- Тази нощ сънувах нещо. Може би затова се събудих толкова решителна.
- Искаш ли да ми го разкажеш?
- Сънищата са скучни за разказване. Нищо не е толкова далечно от нас, колкото сънищата на другите."