What do you think?
Rate this book
Колекционер на любовни изречения
Трябва ли да мине голяма част от съзнателния ти живот, за да се сетиш в есента на годините си, че всъщност любовта е най-важното нещо, което изпълва живота ти със смисъл. А приятелствата, пътуванията и неоткритите нови светове... Какво се случи? Къде изчезна смисълът? А кой е смисълът?
Всички тези въпроси спонтанно нахлуват в главата ти, когато се потопиш в света на "Колекционер на любовни изречения" - първият роман на пловдивския писател Александър Секулов. А иначе познавачите на стила му със сигурност са чели или поне знаят стихосбирките му: "Седмо небе" (1988), "Високо, над далечината" (1997) и "Възхитително и леко" (2003). Или книгите с есета "Майсторът и камъните", "Всичко за книгата", или пиесата "Лека светлина", или колекцията "Наско Х. Истории с ром, джинджифил, стафиди и мед" съвместно с художника Атанас Хранов.
В "Колекционер на любовни изречения" има нежна, магическа и силна история. Има и елегантни препратки към Габриел Гарсия Маркес и Милорад Павич. Все пак директни сравнения са неуместни, защото Секулов всъщност притежава собствен стил, без излишни думи, или думи за заменяне. За тях Александър Секулов казва, че са "плод от дървото на абсолютната свобода".
Бивша циркова актриса плаща с остатъка от дните си, за да издири колекция от истории за мъжа, с когото преди години са били заедно 2 дни, 17 часа, 43 минути и няколко неизмерими секунди. Прекосява пустини, плава сред ледове, губи се из неизследвани племена по поречията на Нигер и Амазонка, но събира всички 28 истории за високия прегърбен вълшебник с оранжевата риза и щастливо отчаяния поглед. Намира ги записани върху ябълкова кора, пламтяща хартия, глинени делви, мед и сребро…
Това не е просто книга за любовта, а книга за смисъла, за вечното пътуване. За ситуациите, в които сме на ръба между любовта и раздялата, между обичайното и авантюризма, между живота и смъртта. Своеобразен пъзел, в който можеш да откриеш себе си, приятелите си, мечтите си. Една сетивна книга. От тези, които се четат бавно, за да се усети удоволствието от думите. Накрая й стои пропаст и Любовта е единственото, с което можеш да се задържиш над нея. Вярно, не е онази всекидневна литература, която четеш сутрин в автобуса или набързо през уикенда, между обяда и вечерната чаша вино. Тук става дума за важността на малките неща и на малките жестове, един малък прозорец навътре във всеки от нас.
Весислава Антонова, в-к "Капитал"
Всички тези въпроси спонтанно нахлуват в главата ти, когато се потопиш в света на "Колекционер на любовни изречения" - първият роман на пловдивския писател Александър Секулов. А иначе познавачите на стила му със сигурност са чели или поне знаят стихосбирките му: "Седмо небе" (1988), "Високо, над далечината" (1997) и "Възхитително и леко" (2003). Или книгите с есета "Майсторът и камъните", "Всичко за книгата", или пиесата "Лека светлина", или колекцията "Наско Х. Истории с ром, джинджифил, стафиди и мед" съвместно с художника Атанас Хранов.
В "Колекционер на любовни изречения" има нежна, магическа и силна история. Има и елегантни препратки към Габриел Гарсия Маркес и Милорад Павич. Все пак директни сравнения са неуместни, защото Секулов всъщност притежава собствен стил, без излишни думи, или думи за заменяне. За тях Александър Секулов казва, че са "плод от дървото на абсолютната свобода".
Бивша циркова актриса плаща с остатъка от дните си, за да издири колекция от истории за мъжа, с когото преди години са били заедно 2 дни, 17 часа, 43 минути и няколко неизмерими секунди. Прекосява пустини, плава сред ледове, губи се из неизследвани племена по поречията на Нигер и Амазонка, но събира всички 28 истории за високия прегърбен вълшебник с оранжевата риза и щастливо отчаяния поглед. Намира ги записани върху ябълкова кора, пламтяща хартия, глинени делви, мед и сребро…
Това не е просто книга за любовта, а книга за смисъла, за вечното пътуване. За ситуациите, в които сме на ръба между любовта и раздялата, между обичайното и авантюризма, между живота и смъртта. Своеобразен пъзел, в който можеш да откриеш себе си, приятелите си, мечтите си. Една сетивна книга. От тези, които се четат бавно, за да се усети удоволствието от думите. Накрая й стои пропаст и Любовта е единственото, с което можеш да се задържиш над нея. Вярно, не е онази всекидневна литература, която четеш сутрин в автобуса или набързо през уикенда, между обяда и вечерната чаша вино. Тук става дума за важността на малките неща и на малките жестове, един малък прозорец навътре във всеки от нас.
Весислава Антонова, в-к "Капитал"
176 pages, Paperback
First published May 31, 2007
4 people are currently reading
105 people want to read
About the author
Александър Секулов
24 books88 followersАлександър Секулов е роден на 6 януари 1964 г. в Пловдив. Работи като драматург на Драматичен театър - Пловдив. Автор е на пиесите "Светли хотелски стаи" (2005), "Няма ток за електрическия стол" (2015), "Дебелянов и ангелите" (2018).
Два пъти е носител на националната награда "Аскеер" за съвременна драматургия (2016, 2019). Автор е на книгите със стихове "Седмо небе" (1988), "Високо, над далечината" (1997), "Карти и географии" (2010), "Море на живите" (2016), "Хроники и химни" (2018).
За книгата "Море на живите" получава националните литературни награди "Перото", "Николай Кънчев", "Христо Фотев", "Орфеев венец". Автор е на романите "Колекционер на любовни изречения", "Малката светица и портокалите", "Господ слиза в Атина", "Островът", преиздадени от Издателска къща "Хермес" (2018, 2019).
По мотиви от романа "Островът" БНТ създаде осемсериен детски игрален филм.
Два пъти е носител на националната награда "Аскеер" за съвременна драматургия (2016, 2019). Автор е на книгите със стихове "Седмо небе" (1988), "Високо, над далечината" (1997), "Карти и географии" (2010), "Море на живите" (2016), "Хроники и химни" (2018).
За книгата "Море на живите" получава националните литературни награди "Перото", "Николай Кънчев", "Христо Фотев", "Орфеев венец". Автор е на романите "Колекционер на любовни изречения", "Малката светица и портокалите", "Господ слиза в Атина", "Островът", преиздадени от Издателска къща "Хермес" (2018, 2019).
По мотиви от романа "Островът" БНТ създаде осемсериен детски игрален филм.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 9 of 9 reviews
April 23, 2023
Ovo je sigurno jedna od najčudnijih knjiga koje sam pročitala! U prvom trenu, dok se nijesam uigrala i prihvatila stil pisanja, mislila sam da je pisac samo nabacivao epitete koje je znao uz određene riječi, a posle mi je sve to postalo slatko, pa čak i počelo da me oduševljava! Klackam čak između 4 i 5 ⭐️, ali nek idu 4, pa se možda nekad, kad sakupim svoja ljubavna kazivanja, vratim da popravim na 5 🙂!
January 4, 2018
Грейс Семич плати с остатъка от дните си, за да събере колекцията от истории за мъжа, когото напусна в студената утрин на Амстердам. Бившата циркова акриса, прекарала живота си срещу хвърлени ножове, знаеше, че влюбеният винаги търси любимата пред очите си, но никога не я открива в сянката си, затова спокойно обикаляше пристанища, градове и пустини, без да остави знак за дискретната си страст. Мъжът, комуто преди години подари единствено постижимата вечност – раздялата, бе пръснал щедро тъгата по плътта ѝ из въздуха, бе пребродил – сънувайки я, земите, улиците и ветровете на света, но никога не си бе позволил да я забрави, изричайки на глас името ѝ.
Времето, прекарано заедно, бе достатъчно Грейс Семич да приеме, че не може да приюти душата на този мъж. Притежанието го убиваше, караше атомите му да се разбягват, пресушаваше гласа му, обезцветяваше зениците и страховете му, довършваше го с окончателна и непоносима наглост. Той мечтаеше да се разпилее из света като глухарче с хиляди сребърни имена.
Сега стои пред пълния с истории куфар. Лицето ѝ е прозрачно. В очертанията му пробягват облаци, извива се вихрушка, вали ментов дъжд, тополата със скорци се обляга на рамото на въздуха. В далечината се чува звук на велосипедни спици. Зад ъгъла изгрява жълтата чанта на пощальона. Подскача върху гърба му.
Наско Х. се влюби и скочи в тъмнозелената корона на ябълковото дърво. Докато падаше, той премина с безразсъдна лекота през тънко пересто облаче на намерението, разсече натежала от сънно желание мъгла, прегърна се с възторжена попътна вихрушка и се понесе надолу с щастливо объркана пясъчна буря. Летеше с прелъстителната лекота на губещ и тъкмо една мисъл щеше да стигне до него, когато се гмурна в зеления въздух на ябълковата корона. Прекършени цветове очертаваха траекторията на щастливото му падащо тяло, но така е с всички тела, които падат в ябълкови дървета, размисли Наско Х.
Често пъти Наско Х. отваряше кутийката и съзерцаваше спящата малка смърт, ухаеща на ярост и безкомпромисна добродетел. Беше тъмнозелена, блестяща, девствена и мигновена. Под главата ѝ Наско Х. бе положил дафинов лист от Корфу, а върху тялото ѝ бе наметнал тъмното си желание.
Наско Х. живееше в къща на висок каменен хълм и често пъти прибираше замръкнали самотни вятърчета.
Едно от тях бе тромаво като слонче, останало след оглушителното препускане на стадо тъмни и тежки облаци. Често пъти то се втурваше в лехата с виолетов чай тъй силно, че след уханието ѝ Наско Х. започваше да сънува любов. Друго вятърче остана след първата целувка на влюбени, седнали по люляковия плет на къщата. Наско Х. слушаше сричането на смутената азбука и чакаше, притаил дъх. Когато се целунаха, той въздъхна облекчено и вятърчето разлюля тополата.
Последното вятърче дойде неканено, макар и другите да не бяха канени, но очаквани, и си отиде незабелязано.
Наско Х. сънуваше нов океан от ром, джинджифил, стафиди и мед, когато изморено от случайни хрумвания вятърче се промуши под процепа на вратата и заспа на дъното на зеления чайник с висока шийка.
Наско Х. се скиташе из границите на дъжда, когато стигна реката, отвъд която бе Сърцето на света, свещената планина на племето коги в Колумбия. Индианците изразяваха чувства само със звуци, а думи за всичко излишно и останало нямаха.
Наско Х. намери прашинката заспала върху сребърните листа на чаената роза, която растеше под прозореца му. Свитите ѝ в невинно „О!“ устни никога нямаше да разкажат историята ѝ с южния вятър, който я отведе далеч от нейната пустиня и остави други вихрушки да разнасят името ѝ, татуирано по кожите им. Наско Х. положи съня ѝ в черупка от лешник и забрави за нея.
Нощем над вискота къща върху каменния хълм прелитаха с гръм тъмносини и зелени ветрове. Първо трепваше пламъчето на свещта в хартиения фенер, после розмаринът се завиваше с ароматни предчувствия, стъклените шишета върху масата зазвънтяваха, металният шкаф с инструменти за гравиране на сънища се обръщаше на хълбок. После вятърът удряше стените, нахлуваше под вратата, промушваше се под керемидите, свиреше в ключалките и олуците, а цялата къща бълнуваше и се тресеше. В тези виолетови моменти на разтреперване Наско Х. подпираше библиотеката със старо, но неосъществено желание, сивата си работна маса – със свитък незаписани спомени, а под скрина подпъхваше елегантното си намерение да забравя ежедневно. Сънят и вятърът винаги идваха заедно и Наско Х. не разбираше дали не са едно и също нещо.
Още в първата нощ в „Рембранд скуеър хотел“ в Амстердам Грейс Семич видя през прозрачната кожа на мъжа как се движат механизмите на страховете му, как се въртят скрипците на фантазията му, как се обръща дървеното колело на желанието му и разбра, че двамата ще си тръгнат с цялата празнота на хора, срещнали онези, които ще обичат цял живот. Затваряйки вратата на раздялата в студената утрин, тя го лиши от божественото в него, вдъхна му душа, направи го несъвършен и смъртен. В миговете на внезапна тишина чуваше гласа му да я вика от пустини, пътища, реки, празноти и посоки. Тогава тя затваряше очи и усещаше как стъпките му преброждат тъмната ѝ възхитителна кожа, как се спуска по течението на вените, как оцелява в приливите на сърцето ѝ, как се изгубва в лабиринта на сънищата, как припада без дъх в утробата ѝ. А когато и последният му вик утихна във въздуха, тя тръгна, за да събере разпилените парчета.
Из „Колекционер на любовни изречения“ – Александър Секулов
Времето, прекарано заедно, бе достатъчно Грейс Семич да приеме, че не може да приюти душата на този мъж. Притежанието го убиваше, караше атомите му да се разбягват, пресушаваше гласа му, обезцветяваше зениците и страховете му, довършваше го с окончателна и непоносима наглост. Той мечтаеше да се разпилее из света като глухарче с хиляди сребърни имена.
Сега стои пред пълния с истории куфар. Лицето ѝ е прозрачно. В очертанията му пробягват облаци, извива се вихрушка, вали ментов дъжд, тополата със скорци се обляга на рамото на въздуха. В далечината се чува звук на велосипедни спици. Зад ъгъла изгрява жълтата чанта на пощальона. Подскача върху гърба му.
Наско Х. се влюби и скочи в тъмнозелената корона на ябълковото дърво. Докато падаше, той премина с безразсъдна лекота през тънко пересто облаче на намерението, разсече натежала от сънно желание мъгла, прегърна се с възторжена попътна вихрушка и се понесе надолу с щастливо объркана пясъчна буря. Летеше с прелъстителната лекота на губещ и тъкмо една мисъл щеше да стигне до него, когато се гмурна в зеления въздух на ябълковата корона. Прекършени цветове очертаваха траекторията на щастливото му падащо тяло, но така е с всички тела, които падат в ябълкови дървета, размисли Наско Х.
Често пъти Наско Х. отваряше кутийката и съзерцаваше спящата малка смърт, ухаеща на ярост и безкомпромисна добродетел. Беше тъмнозелена, блестяща, девствена и мигновена. Под главата ѝ Наско Х. бе положил дафинов лист от Корфу, а върху тялото ѝ бе наметнал тъмното си желание.
Наско Х. живееше в къща на висок каменен хълм и често пъти прибираше замръкнали самотни вятърчета.
Едно от тях бе тромаво като слонче, останало след оглушителното препускане на стадо тъмни и тежки облаци. Често пъти то се втурваше в лехата с виолетов чай тъй силно, че след уханието ѝ Наско Х. започваше да сънува любов. Друго вятърче остана след първата целувка на влюбени, седнали по люляковия плет на къщата. Наско Х. слушаше сричането на смутената азбука и чакаше, притаил дъх. Когато се целунаха, той въздъхна облекчено и вятърчето разлюля тополата.
Последното вятърче дойде неканено, макар и другите да не бяха канени, но очаквани, и си отиде незабелязано.
Наско Х. сънуваше нов океан от ром, джинджифил, стафиди и мед, когато изморено от случайни хрумвания вятърче се промуши под процепа на вратата и заспа на дъното на зеления чайник с висока шийка.
Наско Х. се скиташе из границите на дъжда, когато стигна реката, отвъд която бе Сърцето на света, свещената планина на племето коги в Колумбия. Индианците изразяваха чувства само със звуци, а думи за всичко излишно и останало нямаха.
Наско Х. намери прашинката заспала върху сребърните листа на чаената роза, която растеше под прозореца му. Свитите ѝ в невинно „О!“ устни никога нямаше да разкажат историята ѝ с южния вятър, който я отведе далеч от нейната пустиня и остави други вихрушки да разнасят името ѝ, татуирано по кожите им. Наско Х. положи съня ѝ в черупка от лешник и забрави за нея.
Нощем над вискота къща върху каменния хълм прелитаха с гръм тъмносини и зелени ветрове. Първо трепваше пламъчето на свещта в хартиения фенер, после розмаринът се завиваше с ароматни предчувствия, стъклените шишета върху масата зазвънтяваха, металният шкаф с инструменти за гравиране на сънища се обръщаше на хълбок. После вятърът удряше стените, нахлуваше под вратата, промушваше се под керемидите, свиреше в ключалките и олуците, а цялата къща бълнуваше и се тресеше. В тези виолетови моменти на разтреперване Наско Х. подпираше библиотеката със старо, но неосъществено желание, сивата си работна маса – със свитък незаписани спомени, а под скрина подпъхваше елегантното си намерение да забравя ежедневно. Сънят и вятърът винаги идваха заедно и Наско Х. не разбираше дали не са едно и също нещо.
Още в първата нощ в „Рембранд скуеър хотел“ в Амстердам Грейс Семич видя през прозрачната кожа на мъжа как се движат механизмите на страховете му, как се въртят скрипците на фантазията му, как се обръща дървеното колело на желанието му и разбра, че двамата ще си тръгнат с цялата празнота на хора, срещнали онези, които ще обичат цял живот. Затваряйки вратата на раздялата в студената утрин, тя го лиши от божественото в него, вдъхна му душа, направи го несъвършен и смъртен. В миговете на внезапна тишина чуваше гласа му да я вика от пустини, пътища, реки, празноти и посоки. Тогава тя затваряше очи и усещаше как стъпките му преброждат тъмната ѝ възхитителна кожа, как се спуска по течението на вените, как оцелява в приливите на сърцето ѝ, как се изгубва в лабиринта на сънищата, как припада без дъх в утробата ѝ. А когато и последният му вик утихна във въздуха, тя тръгна, за да събере разпилените парчета.
Из „Колекционер на любовни изречения“ – Александър Секулов
August 24, 2015
Златко С. и одлетаните минути кои не беа интересни
Ѝ даде неколку шанси. Впрочем, цело време од стартот кој ненадејно го посети до целта која едвај чекаше да се скрие, ѝ даваше шанси. На крајот сонцето надвор сѐ уште го галеше со своите зраци, од грлата на птиците леташе истата песна низ воздухот полн со можности, а разочарувањето падна од небо и го удри толку силно по главата што на неа израсна каење. Си помисли: можеби на дваесет и четврти август 2368 година, некој доселеник од далечната планета чии поранешни жители ја колонизираа земјата многу одамна, ќе го пронајде ова чудно парче букви кои тогаш ќе се наредат во склад кој нему ќе му се допадне, па поради ужитокот кој тогаш ќе се роди, доселеникот ќе му даде име, по што ќе почнат и други редици на букви да го следат и имитираат. Зашто романот, макар и бил чуден или префинет, треба да има почеток, средина и крај. Овде - почетокот и крајот водат љубов во некое ќоше кое Златко С. не успеа да го пронајде, а средината беше сеприсутна. Тогаш тој се праша: да не пораснал премногу па веќе бајките да не допираат до неговиот центар за распознавање на убавото? Но, му текна дека бајките завршуваат со среќен крај, или барем завршуваат. Затоа реши да ги впрегне коњите, да симне една ѕвезда од којзнае која галаксија, да ја остави тука со надеж дека можеби таа ќе успее да ја разбере „приказната“ за Грејс С. и Наско Х. и да замине да го бара крајот на некој непрефинет роман.
Ѝ даде неколку шанси. Впрочем, цело време од стартот кој ненадејно го посети до целта која едвај чекаше да се скрие, ѝ даваше шанси. На крајот сонцето надвор сѐ уште го галеше со своите зраци, од грлата на птиците леташе истата песна низ воздухот полн со можности, а разочарувањето падна од небо и го удри толку силно по главата што на неа израсна каење. Си помисли: можеби на дваесет и четврти август 2368 година, некој доселеник од далечната планета чии поранешни жители ја колонизираа земјата многу одамна, ќе го пронајде ова чудно парче букви кои тогаш ќе се наредат во склад кој нему ќе му се допадне, па поради ужитокот кој тогаш ќе се роди, доселеникот ќе му даде име, по што ќе почнат и други редици на букви да го следат и имитираат. Зашто романот, макар и бил чуден или префинет, треба да има почеток, средина и крај. Овде - почетокот и крајот водат љубов во некое ќоше кое Златко С. не успеа да го пронајде, а средината беше сеприсутна. Тогаш тој се праша: да не пораснал премногу па веќе бајките да не допираат до неговиот центар за распознавање на убавото? Но, му текна дека бајките завршуваат со среќен крај, или барем завршуваат. Затоа реши да ги впрегне коњите, да симне една ѕвезда од којзнае која галаксија, да ја остави тука со надеж дека можеби таа ќе успее да ја разбере „приказната“ за Грејс С. и Наско Х. и да замине да го бара крајот на некој непрефинет роман.
March 27, 2012
Стилът на Секулов може и да има потенциал, но не и в този формат. Всъщност доколко книгата е роман, не е много ясно. Претенциозна, маниерна, на ръба на поетичното, стремяща се към Павич, лошо подобие на Палми Ранчев. Дълго се чудих какво точно проваля книгата, може би е прекалената абстрактност и насилието за оригиналност.
August 20, 2025
"Колекционер на любовни изречения" е книга, която те прегръща тихо и нежно, като лято, което никога не свършва. Докато я четях, имах усещането, че думите не са написани, а издишани. Те падат една след друга като капки дъжд и се събират в море, в което потъваш без страх.
Това не е роман, който търси действие или развръзка. Това е книга, която живее в паузите, в недоизказаното, в онова мълчание между два погледа, което съдържа повече истина от цяла история. Любовта тук не е сюжет, а въздух. Четеш и усещаш как тя се разлива в теб, тихо, без претенция, но с такава сила, че трудно се отърсваш.
Има нещо в стила на Александър Секулов, което ми напомня на Георги Господинов. Същата нежна меланхолия, същото усещане, че светът е едновременно крехък и необятен. Но Секулов има свой собствен глас - по-мек, по-приказен, с прозрачността на акварел. Четеш го и сякаш някой рисува пред очите ти с цвят и светлина.
Това е книга, която не иска да я погълнеш наведнъж. Тя настоява да я вкусиш бавно, като глътка студена вода или парче зрял плод. И след всяка страница оставаш с чувството, че си открил нещо свое, което си забравил, но винаги си носил в себе си.
"Колекционер на любовни изречения" не свършва с последната страница. Тя продължава да звучи в тишината, да се връща в мислите, да се разгръща в спомени и мечти.
Това не е роман, който търси действие или развръзка. Това е книга, която живее в паузите, в недоизказаното, в онова мълчание между два погледа, което съдържа повече истина от цяла история. Любовта тук не е сюжет, а въздух. Четеш и усещаш как тя се разлива в теб, тихо, без претенция, но с такава сила, че трудно се отърсваш.
Има нещо в стила на Александър Секулов, което ми напомня на Георги Господинов. Същата нежна меланхолия, същото усещане, че светът е едновременно крехък и необятен. Но Секулов има свой собствен глас - по-мек, по-приказен, с прозрачността на акварел. Четеш го и сякаш някой рисува пред очите ти с цвят и светлина.
Това е книга, която не иска да я погълнеш наведнъж. Тя настоява да я вкусиш бавно, като глътка студена вода или парче зрял плод. И след всяка страница оставаш с чувството, че си открил нещо свое, което си забравил, но винаги си носил в себе си.
"Колекционер на любовни изречения" не свършва с последната страница. Тя продължава да звучи в тишината, да се връща в мислите, да се разгръща в спомени и мечти.
January 4, 2018
Нямам представа какво прочетох... всичко ми е мъгла. Не вярвах,че само в едно изречение могат да бъдат поставени толкова много определения. Не знам дали съм чела нещо така безсмислено досега. Едната звезда е единствено за корицата, защото е адски красива.
March 8, 2018
Очаквах я с нетърпение, но никак не е моята.
August 15, 2018
Много поетична, но определено не е моята книга.
November 23, 2023
В тази книга има нещо красиво, нещо поетично.
Тази книга е много кратка.
Почти не ме е яд, че си загубих времето с нея. Почти.
Тази книга е много кратка.
Почти не ме е яд, че си загубих времето с нея. Почти.
Displaying 1 - 9 of 9 reviews