Сърца от стомана

by Бранимир Събев, Петър Станимиров (Illustrator), Мартин Христов (Editor)

2041-ва. България е световна икономическа сила, обществото й е богато и мирно. Няма престъпления и насилие, затворите са празни. Благодарение на новите ваксини са елиминирани почти всички болести, а най-тежките са сведено до хроничен режим. Страничен ефект: няма агресия.
Внезапно се случва немислимото. В центъра на София едновременно падат няколко астероида. От тях се измъкват чудовищни създания, които бързо се размножават и избиват всичко по пътя си. Останалият свят дава ултиматум на България да се справи сама с проблема, в противен случай ще заличи целия мегаполис от лицето на земята. Никой българин обаче не може да вдигне ръка срещу врага, дори животът му да е застрашен - толкова силно е чувството за пацифизъм.
Или почти никой.
Благодарение на неотдавнашен модерен експеримент няколко десетки младежи са годни да хванат оръжие в ръка и да разстрелят изчадията, без да трепнат. Ще се окажат ли обаче те достатъчни, за да се справят със заплахата?
Отговорът се крие между кориците на този роман със задъхано, динамично действие, за истините и за изборите, които правим. Роман за приятелството. За сърцата от стомана.

232 pages, Paperback

Published November 13, 2019

About the author

Бранимир Събев е роден на 16 септември в годината, когато България навършва 1300 години като държава. Завършва магистратура „Финанси” в родния Свищов, след което и втора магистратура „Журналистика” в Софийския университет.

Автор на шест сборника с разкази в жанровете ужаси, фентъзи и фантастика – „Хоро от Гарвани” (2008), „Човекът, който обичаше Стивън Кинг” (2012), „Пустинния Скорпион” (2013), „Априлска жътва” (2015), „Нощно Острие” (2017) и "Утробата на светлината" (2022), както и на един роман – военната екшън-фантастика „Сърца от стомана“ (2019). Негови разкази са публикувани в немалко сборници, антологии, вестници, списания и др, участвал е и в седем реалити романа по Радио София и Радио Христо Ботев.

Носител на 27 литературни отличия, сред които изпъкват двукратен лауреат на голямата награда на Софийски университет и Фондация „Св. Климент Охридски” за разказите „Арлекин” (2007) и „Човекът, който обичаше Стивън Кинг” (2010), както и наградите, присъдени от Националния Клуб за Фентъзи и Хорър – Български автор на годината (2012), Златна Руна за принос в развитието на жанровете фентъзи и хорър в България (2013), Българска книга на годината (2015, 2019) и др. Списвал The Dark Corner, един от най-популярните читателски блогове в България, акуширал е и при раждането на шест сборника в любимите жанрове. През 2012-а заедно с автора Радослав Колев стартират проект за разкази на ужаса, преведени на английски език – „The Golden Age Of Balkan Horror”, който е подкрепен от световна хорър-икона – британския писател Греъм Мастертън.

Бранимир е председател и един от основателите на „LAZARUS" - клубът на българските автори на хорър.

Reviews

[Димитър Цолов · Rating 5 out of 5]

Само аз си знам какъв съм го ял от господин Събев, заради въпроса: Бранко, кога ще напишеш роман? Обаче макар и да реагираше винаги с чиста и неподправена любов на тази питанка (Да ти сера в устенцата, Димитре), авторът наистина си взе забележка и наостри перо за една по-дълга литературна форма.

Знаех какво ще намеря сред страниците на "Сърца от стомана", все пак притежавам (и съм чел, разбира се) предните пет книги на Бранко Събев, сборниците Хоро от Гарвани, Човекът, който обичаше Стивън Кинг, Пустинния скорпион, Априлска жътва и Нощно острие. Не очаквах някаква възвишена и напудрена проза, с мъдри сентенции и морализаторстване, и получих точно това - екшън в най-добрите (и порочни) традиции на пълп фантастиката от миналия век. Динамично действие, свежи диалози, насилие и секс... с три думи релакс на макс. Сюжетът е колкото клиширан, толкова и кефещо-нашенски. Ето шепа спойлери, но те се разбират още в първите десет-петнадесет страници, та четете смело и на моя отговорност:

Начело на България е застанала Майка Пророчица, която с паранормални способности е успяла да подчини сичкото крадливо политик, натикала го е у пандиза и татковината ни за двайсетина години (2041) е дръпнала до същински ти си земен рай. Е, в новия рай има и рестрикции - месото, алкохолът, цигарите и останалите наркотици (щот месото, алкохолът и цигарите категорично водят до пристрастяване) са изключени от диетата на българина, на яденето на мляко и млечни произведения също не се гледа с добро око, препоръчително е влюбените да се консумират сексуално след годежа, татуировките са забранени... такива ми ти работи... Виж ваксинациите (тук е моментът да изкрещя: ТВЪРДА ПАЦА ЗА АНТИВАКСЪРИТЕ!!!) са задължителни, а с тях в хората се вкарва и специално селектиран вирус, който ги прави пацифисти (изразът обаче не е производен на прежде споменатата паца). Затова, когато от небето над София падат няколко кухи метеорита, пълни със злобни извънземни хапльовци, задникът на Нацията трябва да спасяват шейсетина хубостника, у които миролюбието е медикаментозно потиснато в хода на специален експеримент. Сборният пункт на тия луди глави се оказа ШЗО-то в Плевен, после качамакът стана пълен!

Поп културните препратки и заемки от книги/филми са явни - "Звездни рейнджъри", "Разрушител", "Пришълецът" и пр., и пр., но това по никакъв начин не намали удоволствието от четенето, напротив върна милите, и не толкова, спомени на човека, в продължение на 45 дни набивал крак, тичал и пълзял из учебните полигони на Плевенския новобрански център в, кхъ-кхъ, баш кашишки батальон...

[Цветозар · Rating 1 out of 5]

Този роман имаше възможност за величие, ако не се взимаше насериозно, и може би не се взима толкова насериозно, но в никакъв случай достатъчно, за да го постигне.

Няма да стоя тук и да претендирам, че всички книги трябва да са "умни", трябва да имат някакъв "замисъл". Последната книга, която прочетох тази година, беше тъп екшън и доста ми хареса, "Сърца от стомана" очаквах да бъде същия вид тъп екшън, но се оказа толкова повече (от страна на простотия). Трудно ми е да опиша с думи колко олигофренски глупав е сюжетът и замисълът на този роман, и казвам това без никаква враждебност към автора. Ако всичко това беше засилено малко повече и беше обърнато в сатира, която показва всичко, което не трябва да се прави, като се пише един роман, щеше да е 6/5 masterpiece, но, alas, не е така.

Първо малко забележки, които не са толкова абсурдни, за баланс.
1. Действието се развива в 2041, но няма нито една препратка към развития в поп културата между 2019 и 2041, вместо това всичко, което се спомене някак си е от наше си време. Терминатора си има там 4 ли колко части колкото си има и сега, Ридли Скот не е направил още 13 филма за Alien и Волен Сидеров няма стометров бронзов паметник на границата с Турция, задето уби Ердоган 1в1 пред блоковете на Инстанбул през 2021, etc. etc.

2. Действието се развива в 2041, но главните герои, които предполагам не са на 60 години, са били в казармата. Ако Борис Савов е на 40 години, той е по-млад от мен, аз на казарма не съм ходил (както си личи от келешията ми).

3. Всеки герои има прякор и има 40+ героя (може би не са 40, не съм броил). Не съм ходил на казарма, та не мога точно да претендирам, че всеки човек да си има прякор е нечувано, но ми се струва абсурдно, особено когато единственото, което знаем за повечето персонажи, е прякорът им, което е много удобна патерица в писането.
"Този е Мишо Джоба, джоба, защото си държи ръцете в джоба" (перифраза)
"Този е Гошо Окото, окото, защото има око?" (моя измислица, но щеше да пасне)

4. Романът е писан в първо лице от гледна точка на Бранимир Савов Борис Събев Борис Савов! Не съм голям фен на романи от първо лице, нито от такива, които поради някаква причина директно комуникират с читателя, като му задават реторични въпроси и излъчват фрази от сорта на "Повярвайте ми" и "Честно".


Това са точките, които не са абсолютно немислимо абсурдни, сега тежък спойлер alert, нищо че не съм напълно сигурен, че това е точният сюжет, тъй като той е толкова невероятно объкрващо написан.

България е превзета от една феминист-фюрерка, която оправя всичко с ваксини и забранява цигарите, алкохола, месото и сексът преди брак (това защо е измежду другите не знам, някой ако може да ми обясни как пасва, готов съм да връча награда). Страната просперира, няма престъпления, нямаме нужда от армия, всички са щастливи, но всички са путки пацифисти.

Идва момент, в който извънземни падат на София и нашите главни герои, които поради някакви причини не са пацифисти, трябва да се борят с тях, защото на остатъка от света не му дреме, че извънземни са нападнали Земята, тъй като е в София.

Нашите ги бият.

Борис чука някволко чужденки + дъщерята на генералът в рамките на три страници, които биха накарали Наталия Кобилкина да се отрече от чеп и да стане монахиня.
Сега, trigger warning, пригответе света вода.

"... накрая изревах като прострелян елен и започнах да им пръскам муцуните, които бяха събрали една до друга с отворени усти (почти прозрачна сперма, колко пъти бях свършил, не помнех!) ..."

"Първо отдадох дължимото на сладката ѝ цепка (беше като праскова дори и на вкус, честно!!!)"

"Блъсках като лудо куче това перфектно гадже (...) а на нея соковете ѝ течаха, топли и сладки."

Минава време и оцелелите войници започват да умират. За следващите сюжетни точки не съм напълно сигурен, но няма и голямо значение, тъй като алтернативите не са по-малко абсурдни.

Феминист-фюрерката или е използвала паранормалните си сбособности, за да преебе нашите момчета точно в края, като помогне на извънземните, или въобще я е използвала, за да ги доведе тук, че да ги преебе още от началото.

Защо? За да докаже, че мъжете не-путки от ваксините ще бият жените си след войната или нещо подобно.
>Трябваше да унищожи столицата и да убие сума ти цивилни + 60 от войниците, за да не успее да докаже, че военните са насилници.
>При условие, че има тотална власт върху цялото население?
>???

Савов разбира за това, събира дружината, намира 50-годишната пророчка, която, след като я понатупа, го подстрекава да я изнасили, но той студено отговаря "Ще ти се иска да те бях изнасилил" и я изкормва (с голи ръце). Отговорът на вечния въпрос, кой е учил зомбитата от TWD да кормят с пръсти вече има отговор.

Идват едни пенсионери не-путки, но ги сгазва камион. Хепи енд за Савов и дъщерята на генерала.

Сега, ако всичко това беше една голяма пародия, показваща колко абсурдно глупав е про-казарма манталитетът, колко олигофренски са мачо-романите и пацифистично-либералната пропаганда на Запада, романът щеше да е топ, Събев щеше да блесне като гений, но за съжаление, не мисля (и може би не съм прав), че това е целта.
Вместо това, Събев очаква един човек да прочете този роман и да си каже "Да, това беше нормален екшън роман с български мотиви." и ако вие, читателю, сте такъв индивид... ами не знам чиек, окей, I guess.

П.С.
Лошата оценка aside, не мога да не покажа малко уважение към автора и неговите автори приятели, като човек таман продал душата си на работодател, заслужават адмирации. Тези хора не пишат за слава, кур��и и пари, пишат, защото им идва отвърте, пишат, защото това ги кефи и се отдават на кефа си. Успяват да публикуват indie литература в България от всички възможни държави, а тук всеки трети е функционално неграмотен, камо ли книги да чете.
Изминаха няколко години откакто първо писах рецензии в този сайт и се надявам от тогава да съм събрал малко повече мъдрост и да мога да кажа следното: Бранимир Събев изглежда като готин човек и след като гореспоменатото продаване на душата ме доведе до пропиване на алкохол, изглежда като човек, с когото би било кеф да пиеш бира.

1/5 за романът, защото е абсурдно глупав, но 5/5 за фактът, че Събев подкрепя сума ти българи да следват мечтите си в лицето на негативизма, който като миазма покрива стоте хиляди квадрата на нашата страничка, 5/5 за това, че напомня на мен (а може би и на други) че душата не е за продам, и майната на всеки, който не ти харесва мечтите, могат да го духат, you do you.

[Елена Павлова · Rating 4 out of 5]

Извращение ще е да кажа, че книгата ми "хареса" или е "приятна" - пивка е като студена домашна ракийка и си се унищожава на едно сядане, а военната й част (което все пак си е същината й) сгрява и разбива. В този смисъл приятно ме изненада - първоначалното резюме ми уби и малкото мозъчни клетки и ме накара да чакам някаква... абе, гадна утопия, което не вярвам на Бранко да му се отдава като жанр. Слава Богу, тази част е наместена съвсем адекватно. Сама по себе си и финалната част изненадва много приятно и е някак си логична по особено извратен начин.
С други думи, ако човек не търси логика в светостроенето, това е книга за пет звездички - скоростен екшън, много бой и стрелба, много прилични извънземни, реалистично казармено изживяване с онези дребни подробности, които директно те потапят в него.
И... ще горя в Ада аз, понеже търся и логика в светостроенето, а тази тук е логика за две звездички. И изобщо не разгръща потенциала на якия военен екшън нито към класна фантастика, нито към социална сатира - а заложен потенциал има. Голям.
Забавното е, че не съм толкова разочарована от емоционалния живот на героите и емоционалните пикове в книгата (а се бях подготвила за тотал щета) - сухо и обрано, както подобава на корав мъжкар, Бранко ни вкарва зад очите на Мечо и, поне донякъде, в главата му.
Като цяло, останах доволна читателка (и да не забравяме, че това все пак е мъжкарска книга, непредназначена за душевно нежни бодливи крави); признавам, че очаквах повече, но и се опасявах от по-малко.
Един брой доволна крава очаква следваща книга и ОСМА по някое време.

[Сесил Костадинова · Rating 4 out of 5]

Мислех, че ще търкалям книгата цяла седмица, а я изчетох буквално за часове. И се радвам, че беше точно такава, за каквато я презентираха: военен екшън. Който очаква нещо различно, може да се разочарова. Аз обаче се забавлявах максимално и с трите основни стълба на романа: извънземните, политкоректната България и Казармата (с главна буква, защото така видях мястото й в книгата). Между другото, казармените спомени ме насетиха за първата ми година в ТУ, когато мъжката третина от групата (все прясно уволнени), нямаше други теми за разговор и в края на семестъра вече си имах любими истории. С други думи, частта с Казармата със сигурност ще стои по-силно за онези, които са я преживели.
Що се отнася до инфантилното бъдеще на България, в главата ми още от първите страници изникна филма "Demolition Man" със Силвестър Сталоун - и там обществото беше веганирало и имаше нужда от здрав мъжкар, за да се справи със злото. Е, "злото" на Бранимир е доста по-многобройно и битката с него не така предвидима. Да, има кръв и карантии, но те са си на място (и като изключим края, предимно извънземни).

Разбира се, като при всеки първи роман, има "пропуснати ползи", но те не развалят общото усещане за добър, стегнат екшън с хепи енд.

[Бранимир Събев · Rating 5 out of 5]

– Казармата... армията... войната... Всичко това е изградено от грохот. Той е същината, основата на всичко. Грохотът на танковите вериги, дъвчещи земята. Грохотът на маршируващите войници, набиващи крак в бетона на плаца. Грохотът на снарядите, взривяващи къщи, грохотът на ракетите, събарящи сгради. Грохотът на тракащите картечници и автомати, грохотът на избухващите гранати. Грохотът на самолетните двигатели, грохотът на хеликоптерните перки. Грохот – прашен, смърдящ на барутен дим, каращ костите ти да вибрират, заплашващ да спука тъпанчетата ти. Най-лошото на грохота е, че свикваш с него, започва да ти харесва. Приемаш го за част от теб, дори започваш да си въобразяваш, че си роден с грохота, че сте едно неразривно цяло. Вярваш, че единственият начин да се разделиш с него, да познаеш тишината и покоя, е смъртта. А не е така. Нужно е просто да се освободиш от грохота, да го оставиш да си иде. Да се оттече от теб като кална вода от чешмата след ремонт на водопровода, да го изкашляш от дробовете си, да го измиеш от ръцете си. Защото така жадуваното спокойствие не се нарича смърт. Името му е мир.

[Mladen Minev · Rating 5 out of 5]

Само Господ знае колко бира и цигари се унищожиха, докато четох романа. Ама то така се случва. Има хора, които те заразяват с писането си и един от тях е Бранко. Слагам с голям кеф книгата, до другите, които са пропити от цигарен дим и алкохол, на рафта. Гордо ще се мъдри до другите гранд-мастъри ( за мен де) хора. Няма да ги цитирам тук- те си знаят кои са.
А, за книгата- екшън, лично разголване, мъжка дружба, и то каква дееба. Това се казва "да те хване за гърлото" книга. Няма да казвам нищо, щото иначе и Goodreads ще взенат да ме баннат. Заслужава си да се чете. Готино, бързо и те мята в оркестъра. Задължително четиво! А сега- допуца ми се яко AvP. Незнайно как и защо.

[Царевна · Rating 4 out of 5]

Не харесвам този жанр. Погледнах към тази книга, само защото ми я препоръчаха, а посегнах към нея заради интригуващата анотация и обещаващото начало. Прочетох я, защото съдържанието съответства и на двете 😊

Грабна ме футуристичният сценарии за една привидно съвършена действителност, чиято уязвимост съвсем скоро ще стане очевидна. Интересно ми беше това обръщане – онова, което довчера е било най-голямото ти постижение и най-светла цел, днес е най очевидно грубата ти грешка, която те изпраща в задънената улица на обърканата посока. И въпреки че знам, че не бива човек да тръгва към романи от този жанр с очакване за четиво с потенциал да преобърне светогледа му, анотацията пося тази крехка надежда в душата ми и нямаше как, трябваше да тръгна след нея 😊 Бях готова да изтърпя 50-60 до 100 страници кървави битки, ако между тях щях да проследя развитието на горната идея.

Другото, което ме увлече, бяха героите и езикът. Текстът е изграден от думи, които са на мястото си. Не се препъваш в тях, не ти дотягат еднообразни синтактични конструкции… просто забравяш, че думите са измислени от човек, а имаш чувството, че си съществуват в този ред и състав като образ на действителност, не като напън за описание на измислица. Героите пък са пълнокръвни и интересни. Много ми хареса това, че те печелят преди да са ти се обяснили 😊

Малките ми разочарования са любовната история и за мен недостатъчно добре обоснована агресия накрая. Не мисля, че тя няма място там, но ми се иска да можех да разбера защо и как се стигна до нея. На емоционално равнище да го разбера.

Нямам представа дали този роман става за почитателите на жанра, но за някои непочитатели е чудесен 😊 Заради достойнствата си на една увлекателно разказана история, която освен, че си играе с емоциите ти, дава и отправни точки за размисъл.

[Stoyan Vitekov · Rating 5 out of 5]

От доста време чакам роман от Бранимир Събев. Е, дочаках :)
От превюто бях подготвен за добрия стар фантастичен екшън и получих точно това.
"Свирепия" Марчинко среща "Звездните рейнджъри" на Хайнлайн с български сетинг.
С две думи - пълен кеф.
За какво иде реч. България през 2041 г. е станала световен лидер(тежка утопия още в началото). Новоизмислена ваксина е излекувала всички болести. Няма насилие, алкохола и другите пороци са забранени. Страничния ефект е, че всички са станали пацифисти. Точно в този момент обаче кацат лошите извънземни и почват да мачкат наред. На България е поставен ултиматум да се справят със заплахата или ще бъде срутена с ядрени бомби от останалите страни. Оказва се, че има шепа войници, които са били подложени на експеримент и не са подвластни на пацифизма. Демек, могат да ритат задници без да изпитват угризения :)
Много стегнат и биткаджийски роман, без излишно разтягане. Бранко ни е разказал добре казармения живот(и лични случки). У��пях с умиление да се сетя за годината, която прекарах във Военно-въздушните сили и колко хубави( и не чак толкова хубави) спомени имам. Диалога също си течеше точно казармен. В битките имаше и доза добър хорър. Обрата накрая и най-вече изводите защо сме в това положение даже не бяха фантастика.
Ще завърша с един цитат от книгата, който важи за почти всички аспекти в въздесъщата администрация на България - "Българската армия е непобедима, защото е непредвидима. А защо е непредвидима? Защото всеки идиот прави каквото си иска!"

[Делиян Маринов · Rating 5 out of 5]

Книгата ми влезе много разтърсващо. Последните месеци бях потънал във философска и научна литература и имах нуждата от нещо повествователно и разпускащо. Насочих се към новия роман на Бранко, който очаквах с нетърпение от доста време, защото познавам ударния стил на автора и харесвам начините, по които успява да вплете сериозни идеи в динамичен и завладяващ сюжет. И ако досега сглобявах различните му разсъждения, трупани на солидни основи житейски опит, то сега вече имах възможността да се потопя в нещо по-голямо. Роман. Екшън. Фантастика.
И естествено много интригуващо познание. Любимите ми типове литература са тези, които отвеждат в по-различен, евентуален свят, който стъпва върху фундаменти от нашия, но и съдържа придатъци, които са следствие от нашите действия.
Изключително интересно ми беше да се запозная с толкова дълбоки персонажи. Бранко пише с една много пленяваща страст. Като разказвач на истории, той може да задържи читателя с онзи пламък, който е горял в гърдите на самите действащи, много от които са истински образи.
Неоригинален подход към стандартен сюжет. Бранко е уловил основното течение във все по изчерпващият се на новости, откъм истории, литературен свят. Но е успял тънко да придаде нещо свежо и алтернативно. А именно онзи дух, който се развива само по тези земи и на заобикалящите ни персонажи. Точно това най-много липсва, на фона на всякаква полирана пост-модерна псевдо литература, от която лъщи пазара...
Искреност, откровеност, суровост. Поучаващи. Каляващи. Оставящи сладки и пиперливи спомени, които... накрая носят радост във все по-продължаващият да тъмнее свят.
Превръщащи сърцата в стомана...
От историяа може да бъде извлечено много. А благодарение на видната обилна редакторска работа, текстът се чете гладко и лесно смилаемо.
Впечатлен съм и поздравявам издателството за ентусиазмът да подкрепи такова издание, което наистина ще остане!

[Петър Петков · Rating 5 out of 5]

Всеки мъж, който е служил в казарма, несъмнено има своите незабравими спомени от нея.
Независимо от това, дали са весели, тъжни, или предизвикват омраза, отвращение или сладка носталгия, те имат своят особен вкус. Същият онзи вкус, който изтръгваше хлапаците от уюта на бащиния дом, за да им покаже колко суров и нечестен може да бъде живота на един войник в мирно време.
"Сърца от стомана" е роман, който макар и разказващ за бъдещето, ме върна с двадесет години назад, когато фамилното име и пагоните ми, бяха моя самоличност.
Богат на истории, спомени и автентични реплики, този роман ме караше да спирам четенето не веднъж, само за да си спомня куп мои такива. Да, сантиментален съм, дори и към дните си в армията.
Та... в един момент си дадох сметка, че може би тази книга, всъщност не е за извънземни и кървави битки с тях. О, да! А и такива сме чели и гледали на екрани немалко.
В "Сърца от стомана" има един друг много силен акцент, който лично мен ме впечатли. Той пада върху мъжката чест и отдаденост, а те са представени сурови, истински и неопорочени от днешните интерпретации за мъжество.
Извинявам се на онези от вас, които четат и не ме разбират. Не смятам да се аргументирам, нито да обяснявам какво имам предвид. Тези неща се преживяват за да се разберат (нямам предвид извънземната инвазия). В "Сърца от стомана" е наблегнато на рицарството, на човечността и на смисъла от това да се бориш за тях. Замен той е едно напомняне, че каквото и да правим днес, с каквито и хора да се обградим и в каквото и да си мислим, че сме се превърнали, ние сме дали клетва да защитим всичко свято за нас с цената на живота си. Разбирайте ме както щете.
А сега: МИРНО!
За труда положен за написването на този роман, за времето и средствата, вложени в неговото издаване и отпечатване, за вложените сърце, душа и искрена обич към живота на войника, награждавам "Сърца от стомана с пет звезди!
Свободно!

[Даниел Иванов · Rating 5 out of 5]

Поредната книжка на Бранимир Събев и първи роман, която ще наредя редом до другите на рафта. Докато прелиствах страниците четейки много се чудех какво да напиша на ревюто. Имаше моменти, които ме накланяха към негативни мисли и такива, от които избухвах в екстаз. Историята тръгна лекичко и малко мудно. Първата битка ми се стори доста късичка, исках повече. В следващите битки нещата се нормализираха и се получи доволно количество екшън и карантии както обичам. Финалът беше много на място и страшно кървав, точно по мой вкус. Ще отбележа набързо какво харесах и какво не.

+ Много екшън
+ Няколко интересни обрата
+ Интересен подход на език на разказване и без никаква цензура
+ Готини извънземни
+ Супер як финал
+ Перфектна дължина на книгата, няма излишни разтакавания.

- Адски много герои, 80% от които ми бяха безинтересни
- Майката пророчица не е развита добре
- България през 2041 година е най-развитата страна, но за сметка на това няма описано техническо никакво развитие. Добрите се мелят с лошите в добре известни софийски метростанции. За тези 20г как пък поне една нова станция не е построена?
- В повечето случаи имах чувството, че историята се развива в началото на 21 век, а не в средата му.

Въпреки, че открих няколко кусура в книжката, това не означава, че те ще подразнят другите читатели. С чиста съвест мога да кажа, че книжката е един смел проект написана от достоен човек и си заслужава всяка отделена минута. Бранко, адмирации! Продължавай все така да ни радваш с произведенията си.

[Ivo Hristov · Rating 4 out of 5]

4.5/5
Определено най-доброто произведение на автора. Хареса ми наистина много!
Силно препоръчвам!

[Донко Найденов · Rating 5 out of 5]

Светът на ужаса:

Представям ви още една книга - екшън-фантастика с множество хорър-елементи - която ме изпълни с невероятно удоволствие, докато я четох. Книгата е "Сърца от стомана" и е на българският писател Бранимир Събев.

България през 2041 година. Държавата е управлявана от Маката-пророчица Елена Харизанова. Забранени са месото, алкохола и секса преди сватбата. Хората са добронамерени и толерантни. И тогава, най-неочаквано, извънземните нападат София.
Световните сили затварят границите на страната и заплашват, че скоро стоварят ядрени бомби върху територията й, ако не се справи с нашествието. От българите няма кой да се противопостави на тази атака, защото всички вече са пацифисти и не са научени да се бият и защитават.
Само определен набор, служил в ШЗО-то преди години, е непокварен от новите тенденции. Тези войници са единствения шанс на България да победи извънземните и да се спаси от ядрено унищожение.

"Сърца от стомана" на Бранимир Събев е книга с множество екшън-сцени, със суров език и напрежение, което те държи до края. Силно препоръчвам!

[Снежана Ташева · Rating 3 out of 5]

Току-що я прочетох. Повечето неща ми допаднаха, по-малката част - не чак толкова. По-обективно ревю може би ще успея да напиша друг път.
Сега искам да спомена само няколко неща. Първо, докато героите се трепеха с извънземните, беше супер. Към тази част почти нямам забележки. Стилът беше готин и подхождаше на книгата. Чете се лесно и човек няма търпение да види какво има нататък. Любимата ми част беше:
Когато главният герой навря лопатата в гъза на извънземния крал. Усетих сравнително бързо накъде вървят работите, но това не ми развали удоволствието.
Частта след трепането на извънземните обаче не ми допадна чак толкова. Неслучайно тя е свързана с недоизпипаното в романа, а именно - света. Не искам да повтарям казаното от Елена Павлова, а няма и смисъл. Съгласна съм с нея, че в света има огромни дупки, а повествованието след трепането на извънземните е свързано с тях.
Може би най-нелюбимата ми част беше:
Когато се разбра, че Майката е манипулирала извънземните да изтрепят нашите хора. Не можа ли направо да им каже да се изтрепят взаимно, та да не пращат войници???
Един от най-големите ми проблеми относно света, освен споменатите от Елена, беше веганизирането на населението. То е физически невъзможно, предвид че в дългосрочна перспектива води до сериозни здравословни проблеми при възрастните и проблеми с физическото и умственото развитие на подрастващите. Иначе в това да им спрат цигарите, алкохола и наркотиците не виждам особен проблем.
Вероятно не мога да оценя съвсем по достойнство казармените лафове, спомени и случки, за което много съжалявам. Но пък ги изчетох с кеф и схванах каквото можах. Предполагам, че за някой, който е бил в казармата, звучат много по-силно.
И, да, както спомена Цонков, Бранко е главният герой. Даже името му е почти същото. Което за мен е напълно окей. С лафчетата аз лично нямам проблем, освен че не съм сигурна дали през 2041-ва някой от 25-годишните изобщо ще знае какво е това СтарКрафт.
Последното, което ще кажа, предполагам е изцяло в моя телевизор - но лично аз бих се изкефила да видя в книгата повече извънземни и по-малко политици. Предполагам, че подсъзнателно я сравнявам със "Звездните рейнджъри" (книгата, а не филма, който е повърня), а те са много висока летва. Все пак, това че "Сърца от стомана" може да се сравнява с "Рейнджърите", е много високо постижение.

[Alexander Draganov · Rating 5 out of 5]

Дори само финалната конфронтация щеше да е достатъчна за пет звезди. В действителност обаче цялата книга е за толкова.

Ревюто на линка:
https://citadelata.com/%d1%81%d1%8a%d...

[Jivko Djamiarov · Rating 4 out of 5]

Прочетен на един дъх. Този роман е типичен представител на военната фантастика и "pulp" литературата.

Историята се развива през 2041г., в която България е управлявана от Майка Пророчица (микс между Баба Ванга, Дънов и Людмила Живкова) и в страната цари невиждан прогрес, няма корупция, няма престъпления, но няма и емоции и никаква агресия, в следствие на ваксини, които имат един страничен ефект - пацифизъм.

За зла участ в мегаполиса София падат три къса от метеорити, носещи хищни насекомоподбни извънземни в стил Звездни рейнджъри, Пришалецът и Старкрафт, които започват да разфасоват къде що сварят. Привикани са малкото неваксинирани запасняци, които да сформират боен отряд и да изтребят извънземните, преди Великите сили да изтрият София от лицето на земята с атомна бомба. Историята има не малко неочаквани обрати ;), макар и да изглежда доста праволинейна.

Бранимир Събев се е справил чудесно с нелеката задача, наречена първи роман, като е вплел в него доволно количество лични истории от казармата, както и критика към съвременния задвижван от идеологията на неолиберализма свръх цензуриран свят.

Нямам търпение да се нахвърля и на разказите му в сборника "Пустинния скорпион".

Книгата няма да се хареса на вегани, пацифисти и духовни хора, но определено ще допадне на почитателите на неспирния екшън и военната фантастика. Романът няма безумно оригинален сюжет, но пък има "Сърце от стомана"!

[Антон Меляков · Rating 5 out of 5]

Изчетох я на две-три отваряния. Бранко е сглобил култова и кървава патаклама, която на моменти напомня класическите екшън игри от едно време (когато всичко на екрана беше квадратно!).

Иначе лека и приятна книжка, но в нея могат да се видят и някои по-сериозни теми, пък и страхове, които има нашето поколение. Хората, родени през 80-те, с лек ужас наблюдаваме как либералните идеи напоследък започнаха да се налагат с неособено либерални методи и си бият на модерен фашизъм. Пацифизмът (който винаги е бил водеща философия за мен) взе да бъде повод за агресия, феминизмът - за мъжемразство, равенството между расите се изроди в расизъм с обратен знак и т.н. и т.н. За тая книга Бранимир щеше да бъде разпнат на кръст в друга държава, но за щастие в България още можем да си пишем каквото си щем.

Но хайде, да не се оливам в разсъждения от типа "какво е искал да каже авторът". Аз лично се забавлявах и това ми се струва най-важното.

А относно "Сърца от стомана" - заснехме с Бранимир Събев един кратък влог на Панаира на книгата, който може да видите ТУК.

[PostMortem · Rating 5 out of 5]

Една книга за честта. За битката, справедливостта и дълга.
За сърцето от стомана, което не търпи - "силно люби, и мрази".
Роман за любовта към хората, приятелството и святата любов към Родината.
~~~

"Сърца от стомана" е военна екшън-фантастика - факт. Има доволно и екшън, и фантастика, и войнственост. Но има и много повече. В тези малко над 200 страници са събрани хумор, философия, носталгия и какво ли не друго.

Обикновено писанията на Бранко спират дъха, но в случая се чете на един дъх. Смъртта не е най-лошото нещо - животът в безгръбначно опиянение е трижди по-проклет. Убеден съм, че книгата ще се хареса на всеки, който мисли по този начин и чиято душа гори.

Много далеч от "казармени истории", както вероятно биха, ако вече не са, казали критиците. Но пък именно въпросните критици биха били от "пацифистите", така че на кого му пука за тях.

Stand and fight
Live by your heart
Always one more try
I'm not afraid to die.

[Петър Панчев · Rating 4 out of 5]

Битка за бъдеще
(Цялото ревю е тук: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)

Оказа се, че съм прочел всички сборници на Бранимир Събев, а това ме превръща в негов почитател. Хорър, фантастика, мистерии, приключения… Когато нещо дотолкова се вкорени в съзнанието ми, че да го приема за част от себе си, мога с чиста съвест и да го обикна. Преди доста години така стана с по-специфичните жанрове, които трудно оцеляват в една достатъчно „изцапана“ действителност. Апокалипсис или „писмо“ от Вселената – винаги съм си казвал, че всичко може да се случи, стига някой да има желание да направи необходимото. Злото шества наоколо, а книгите по темата скрито ни имунизират и предпазват съзнанието ни от необратим срив. Сюжетът в „Сърца от стомана“ („Ерго“, 2019) стига до по-високо ниво: имунизирайки всички, системата произвежда необходимия брой пацифисти и нацията поема по предначертания път. Но ако познавате Бранимир, трябва да очаквате показна демонстрация, наложена от склонността на хората да бъдат естествени и креативни. Представете си безлично „емоционално плато“, наложено като противодействие на идеята за войни и насилие във всичките им форми. Добро решение, ако Вселената ни е запратила в глуха линия, без възможности да ни влияе пряко. Логиката е човешко творение, но и тя може да е претенциозна.
(Продължава в блога: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)

[Martin Doychinov · Rating 3 out of 5]

Най-накрая роман от мосю Събев! При това - военна фантастика, представляваща амалгама от "Пришълецът" или зергите от Старкрафт и "Звездните рейнджъри".
Свят - Най-фантастичното в него, без съмнение, е фактът че през 2041-а България е една от световните сили, благодарение на Пророчицата, която е нещо като баба Ванга на стероиди с прибавени сили да внушава и контролира хора от разстояние. Няма описано почти нищо друго, а би трябвало да има повечко инфо. Почти всичко е събрано в двустраничен откровен инфодъмп в началото на книгата. Алогизъм е поведението на държавите-партньори, които за разлика от родината, имат армии, които не искат да изпратят да помогнат, и биха могле да използват като лост за едни по-добри споразумения с икономичексият колос, който представляваме. За сметка на това, поставят ултиматум, че ще думнят една вдрена бомба, която ще направи цялата ни територия необитаема. Странно, защото взимайки предвид последната конфронтация, биха могли да пратят петдесетина (или по-малко) войника, които биха превзели дър��авата без проблем.
Сюжет - силно неоригинален, половината е като на "Starship Troopers: Traitor of Mars", примерно. Има яки моменти, не може да се отрече - хареса ми "общественото" устройство на пришълците, и по-точно нововъведението - Кралят. Малко по-развита част за извънземните, които са представени като неособено интелигентни животни, би била добре. Ултра-бързо темпо, което води до бързо прочитане и е перфектно за чиста военна фантастика.
Герои - много, повечето споменати по два пъти: когато са представени в началото, и когато умират. Второстепенните са само щрихирани, като личността им се обуславя от прякора, а развитие няма и в главния персонаж Борис Савов, който несъмнено е архетип на автора (верно ли носиш 47-и, или си преувеличил), но това е направено по неявен и ненатрапчив начин, и е съвсем окей. Майката Пророчица е герой с много изпуснат потенциал. Тя е представена като свръх-човек, но в се държи като Корнелия Нинова. Бълва огън и жупел по военните пред армееца Рангелов, докато същите те са единствената надежда на държавата да оцелее и съществуват като експеримент, проведен с нейно разрешение. Освен това - столицата ти е превзета от извънземни, които са минали първата си успешна мисия, и докато си почиват, ги пращаш да пълнят чували в наводнения Лом? Приоритети, баце...
Стил - разказът се води в първо лице, което ми се вижда перфектен избор в този случай. Написано е просто, увлекателно и леко, което не е проблем, само по себе си. Има толкова много сравнения и други референции към неща в нашата съвременна култура, и нито едно за каквото и да е между 2019-а и 2041-а - все едно абсолютно нищо не се случило за тия 22 години. Същото важи и за оръжия и технологии - в тях има (почти) нулево развите. Още има Вайбър и Телеграм (примерно), да не говорим за използваната военна техника, която е била произведена в СССР.
Личат си собствените (и може би чужди) спомени на авторa от времето на военната му служба, които със сигурност допринасят за автентичността на разказаното от него. Личи си и любовта му към този опит, както и към времето, прекарано в казармата - също подходящо. Начинът на изразяване на Борис Савов е някаква форма на съвременен, но нищо, което би могло да се отнесе към бъдещето.
Корицата ми харесва повече след като прочетох книгата, макар и да не мога да разпозная Мечката в някой от тримата. Откъм редакция - има някакви непонятни неща, като (цитирам по памет): "Извънземните могат да се убиват само с конвенционално оръжие, влияят се също и от огън и радиация." Ма как се влияят - явно не се убиват с тях, щом не са споменати редом с "конвенционалното" оръжие (що не е написано по-ясно - "огнестрелно" нз). Може да е негативно влиянието, може и да е позитивно - много завоалирано по невоенен начин. :)
Като цяло, има страшно много потенциал, който е сякаш безгрижно пропилян. Посланията, които иска да отправи Бранимир не са показани, а директно излизат от устите на персонажи по страниците. Послания, с които по същество съм съгласен, макар и да ми идват въз-крайни. Критиката и сарказмът към съвременното общество е изроден в омраза, която, в плод на собствените ми мизантропични размишления, не би могла да промени каквото и да е в него.
Все още фен, аз! :) Много бих се зарадвал на едно по-зряло написано продължение. Бранимир го може!

[Kally · Rating 3 out of 5]

За да изразя мнението си за този роман, първо трябва да направя уточнение как точно поставям звездичките тук.
5 - получават книги, които са ме "отвяли". Такива, които са оставили силен отпечатък в ума, душата и сърцето ми. Толкова неповторими, че не могат да бъдат сравнение с нищо друго. Оригинални, спиращи дъха по различни начини в различни жанрове. Книги, с които съм живяла, страдала, била съм щастлива и не съм искала да свършат.
4 - много добрите книги, които не са успели, обаче да постигнат ефекта на горната категория, но въпреки всичко се помнят по някакъв начин.
3 - книги, които са ми харесали като цяло, но имам забележки към тях.
2- книги, които изобщо не са ми харесали, но съм ги прочела.
1- книги, които са били толкова скучни, с лош стил, тегави, безсмислени и толкова отчайващо зле, че дори не ми е стигнала сила да прочета докрая.
След това въведение, "Сърца от стомана" определено е роман, който ми хареса и който прочетох бързо с удоволствие. Обаче, ме хвана яд - потенциалът на книгата е много, много по-голям, отколкото беше разказано. За основен минус определям неразвитите герои - представени са повърхностно, не можах да се "запозная" с тях, да "заживея" с тях. Бяха кухо регистрирани накратко, което дистанцира читателя от тяхната съдба. Не ми стана мъчно за нито един, че умря - просто го приех като поредния факт, с който ме запознаваха; липсваше ми емоцията, която можеше да бъде постигната с повече психология и плътност при развитието на героите. Дори Мечката, от чието име се води повествованието, някакси не го опознах, а потенциалът е в пъти по-як от един Джак Ричър, например.
Втората голяма слабост на романа, според мен, е недоизграденият футуристичен свят. Аз, като читател, имам нужда да чета истории, ситуирани в България. Не исторически романи - толкова много има от тях, а оригинални, съвременни или фантастични. Толкова много още можеше да се разгърне авторът по това направление, че като се добави и гореизложеното за героите, романът можеше да стигне без проблем и 500 страници, без да изгуби нито от темпото си, нито от екшъна си.
И на трето място - многото псуване. Ясно е, че с такива герои речникът не може да е цветя и рози, но е твърде прекалено.
Иначе - бясно действие, великолепни батални описания, екшън в почти всеки ред, оригинална идея и най-вече забавление за читател, който иска да се откъсне от реалността за малко и да се потопи другаде.
С две думи - успешна книга на талантлив автор!
Респект, Бранко!

[Ивайло [IF Tomeff] · Rating 5 out of 5]

Отдавна исках да прочета роман-касапница като филма Звездните рейнджъри, чийто първоизточник от Робърт Хайнлайн не успя да докара същото усещане.

Сърца от стомана изпълни мисията. Перфектно!

Дотук е същинското ми ревю, надолу се упражнявам по писане, който не харесва романа да пропусне, хихик!

– Светостроене:
Миниатюрен минус е, че нямаше поне една-две податки, да речем песнички, пуснати в промеждутъка от днес до 41-ва. Всичко друго си ми изглежда на място: последните кучета, разярявани в казарма, са единствените, способни да се изправят срещу извънземната напаст, смесица между пришълеца и красавците от хайнлайнските рейнджъри.
Напасна ми се превъзходно това, че целта на върхушката не е войниците да унищожат хапльовците, а точно обратното. Щото всъщност непацифистите нелиберасти избождат очите на тая ми ти върхушка, с това, че живеят нормален живот, вместо да бият жените си, да се бият по кръчмите и да влизат в затворите или гробове, напълно обезмисляйки цялостната им политика на ваксиниране и насилствен пацифизъм.

Как да оправим тая каша? Ми да докараме Куджо да ги изпапка по санбернарски!

Защо другите, като не са пацифисти, не дойдат да въдворяват демокрация, изличавайки хапльовците? Ми не им изнася. Да се оправяме сами или да ядем дървото, сиреч ядрената бомбичка. Точка.

– Градиране на битките: Плавно преминаване от детска игра към тотално осиране. Шест точки!

– Казармен хумор и истории: Таман. Войници преди, по време на битка и след това. За какво друго да се говори? За проблемите на образователната система или поредния крах на електронната валута? Пф!

– Касапница: Много ми се услади последната битка с хапльовците, а в президентството - МЕДОВИНА - изненада за десерт.

За Вас ревюира: КАП. ГОРАЗД ТОМЕВ (шегата настрана, накефих се и се вживях в ролята на адаша по фамилия)

Към автора: "Напред, напред и нагоре!"

[Мартин Венциславов · Rating 5 out of 5]

Действието се развива в 2041-ва година. В България няма болести, няма престъпници. Забранена е консумацията на алкохол, цигари и месо. Хората се имунизират с ваксина, но стават пацифисти. А един ден в центъра на София падат 4 метеора, от които изпълзяват влечугоподобни извънземни. Затова Майката пророчица трябва да намери отряд от военни, иначе в противен случай над България ще пуснат ядрена бомба, която ще заличи България от планетата, но ще убие извъ��земните. И така се появяват Железните момчета, които трябва да обезвредят ордата от освирепели извънземни и да ни спасят. А какво получават в отплата? Ами военните започват да измират един по един от поредица "нещастни" случаи. Затова останалите все още 17 души трябва да разберат кой ги убива и след което да си отмъстят за братята си със сърца от стомана.

Бранимир Събев е създал един вълнуващ свят, в който ни разкрива живота на военните и спомените им в казармата. Само като четях и на мен лично ми се дощя да постъпя в казармата.

Това е роман за приятелството, братското приятелство. Героите са много добре описани и създадени, а когато загинат ти е жал за тях. Речта е забавна, ненантоварваща и разговорна. Единствената ми забележка към автора е, че наименованието на извънземните - "хапльовци" - изобщо не вся страх в мен и е някак детско. Иначе романа е добре написан, има много добър и неочакван край. За мен това е един от малкото български писатели, с които трябва да се гордеем!

[Дамян Рейнов · Rating 4 out of 5]

Много се забавлявах и се разтоварих сред страниците на тази книга, особено след тежките като сюжет и смисъл книги, които изчетох напоследък. Стилът на романа напомня Български психар на Андрей Велков и мутренските романи на Георги Стоев. Изказът е груб, простоват, хашлашки, пълен с тестостерон и цинизми, без излишни сложноплетсва и дълбокомислени празнодумия. И всичко отива на романа, защото е разказан през погледа на един войник, а неговият речник няма как да е различен от този. Сюжетът от друга срана се лута бясно между футуристична утопична сатира и военнен научнофантастичен екшън в стила на "Звездни рейнджъри". Казармените спомени би трябвало да подпомагат читателя да си представи по-добре героите, но този казармен сантимент е напълно нелогичен на фона на зададената от автора година 2041, в която се развива действието. Друг недостатък са многото герои, които вероятно са ясни в съзнанието на автора, но не достигат до сърцето на читателя и бруталната им кончина не предизвиква никакъв сантимент. Смъртта е само статистика - липсва емоционален заряд, затова и си взимам една звездичка.

[Galena · Rating 3 out of 5]

А как ми се искаше звездичките да са 5...

Умишлено не съм чела останалите ревюта, за да си изградя впечатления, необременени от чуждите.

Ще започна с хубавите неща.

Като за първи роман, книгата е топ. Историята е интересна и увлича читателя. Има няколко силни и запомнящи се момента ( например, когато Мечката прикрива другаря си, за да не видят другите сълзите му; Уау!!!), има доста екшън и кървища и си личи, че там е силата на автора.
Хареса ми края, защото хем поставя подобаваща точка, хем дава възможност да има продължение (надявам се да има такова!! ;) ).

Това, което не ми допадна:

Откровено просташката реч на героите и непрестанните псувни. Ясно, че това е бг реалността и "яките" пичове така си говорят, но не подобава на военни (не и на истински такива) с претенции за чест, достойнство и стоманено сърце, да псуват като каруцари през два реда. Не, това подобава на кравар/овчар, който тича цял ден след добитък и го псува от сутрин до мрак (в което няма лошо). На военни, спасяващи България, не им прави услуга - принизява ги интелектуално в очите на четящия. Давам примери за такава реч (като очаквам и аз да го отнеса, най-малкото на ум):
- "... майка ви да еба извънземна да еба!"
- " ЛАПАЙ, МАЙКА ТИ ШЕ ЕБА!!!"
- "Ебатиму, първата мисия завърши с успех."
- "Покажи си дупето, или чочата поне! Ааааа, майката дасийбе!"

Добавям и всякакви обръщения с "бе" и "ма" :
- "Покажи си циците ма!"
- "Защо изби оцелелите ма,..."
- "За какъв се мислиш бе? "

На няколко места автора е нарушил едно много хубаво правило - показвай, а не казвай. Може би е било нарочно (с достатъчно опит е, сигурна съм, че може по-добре), но ми създава усещането, че го е домързяло да измисли друго. Давам пример веднага:
Стр. 117 - "Не ме бива да съм алфа, не мога, а и не искам да ръководя хора, да съм им водач, но опре ли дотам, справям се и с тази тежка и отговорна задача."
Цялото това е излишно. Може пре-спокойно да бъде показвано по време на бойните действия. А и си противоречи. Хем не го бива да е алфа, хем се справя?! Ако се справя, значи все пак го бива.

Другарите на Савов - въведени са сума ти герои, второстепенни и многостепенни. Толкова много, че в един момент се объркваш кой кой е. И в крайна сметка не ти дреме, че са загинали, защото не си ги опознал преди това.

Мога и още да продължа, но ще стане прекалено дълго. Това, което не проумявам е, как има хора, които са чели ръкописа преди да излезе, и не са казали нищо по тези въпроси? Защото не вярвам, че само аз съм на това мнение.

[Мартин Христов · Rating 4 out of 5]

Тъй като съм съпричастен към работата по книгата и издаването ѝ, съм донякъде пристрастен в оценката си, затова няма да дам пет, а четири и половина звезди. Да не излезе, че умря циганката...

Динамична, нелишена от неочаквани обрати военна екшън фантастика за почитателите на съвременната българска литература. Неоспоримо достойнство на сюжета е, че действието се развива в България, по-специално най-вече в София, и повечето от нас припознават местата и сцените на бойните действия. А че има бойни действия, е ясно още от заглавието и експресивната корица, дело на Петър Станимиров. Историята всъщност е наглед семпла, има кръвожадни извънземни и пацифистично настроени земляни, а населението на планетата е обречено на масова гибел и катастрофа, ако не бъде овладяна инвазията на пришълците.

Има известна аналогия с апокалиптичната "Война на световете" на Хърбърт Дж. Уелс, и може би авторовата идея е взаимствана оттам, очевидно малко нови неща могат да се открият или кажат в литературата. Оригинално хрумване на автора обаче, както вече споменах, е да разположи историята на родна почва, пренасяйки действието в недалечното бъдеще. Друга блестяща идея е да покаже истинското лице на продажните политици и държавници в едно хипотетично бъдеще, въпреки че през 2041-ва България е благоденстваща държава, и да покаже, че вътрешният враг често е по-силен и безмилостен и от външните врагове. Не е за подценяване сполучливият казармен хумор и някои детайлни описания на казармения живот и отношенията между военните. Служилите ще си припомнят с усмивка наборната служба, непомирисалите казарма ще понаучат това-онова от казармената кухня, а дамите ще знаят какво евентуално са пропуснали в часовете по военно обучение и извън тях.

Разбира се, има и любовна история, а развръзката ѝ очакваме в продължението. С едно изречение, добро, увличащо четиво за малки и за по-големи с привидно предвидим сюжет, но със съспенс и резки обрати. Книга, която се помни и оставя следа в читателската памет. Със сигурност историята би заинтригувала и киногилдията, понеже от нея би станал страхотен филм. С хепиенд!

[Александър Цонков · Rating 3 out of 5]

Откакто познавам Бранимир Събев немалко пъти съм ставал свидетел как хората около него му пилят на главата кога най-сетне ще напише роман. Слагам и себе си в тези наклондаващи люде. И ето, че по едно време той се надъха и наистина го написа и издаде. Присъствах на премиерата му в клуб „ДаДа“ и този арт бар се пръскаше по шевовете. Бяхме един билюк хора, представянето мина много готино, всичко беше супер.

Не се славя като особено скоростен читател, но напоследък дръпнах малко повечко и реших, че след „Д-р Сън“ на Стивън Кинг някак закономерно ще ми дойде Бранимир Събев, чудно защо ли.

Анотацията на романа малко ме стъписа - има я в официалното описание.

Предположих, че за всяка от въпросителните ми ще намеря отговори в книгата. Намерих някои, но не останах удовлетворен от тях, за останалите няма и да намеря вероятно, а и няма смисъл да търся. Но с напредъка на книгата си дадох сметка, че навярно подхождам погрешно. Въпреки че е против разбиранията ми се насилих да игнорирам всички логически несъответствия и пропуски, които ми се набиваха в очите и четенето отново потръгна. Винаги съм твърдял, че харесвам стила на Събев и ако нещо не ме кефи в сюжета, то се компенсира с чудесното описание и динамичност. Така е в тази книга и една немалка част от нея си ме отнесе в историята.

Екшънът е наистина разнообразен и е налице почти през цялото време. Има доста готини идеи и изобретателни хрумвания, а детайлните, но в никакъв случай разточителни описания мигом ме потопяваха в историята – едно от писателските качества на Събев, които винаги са ме впечатлявали. Сегиз-тогиз читателят се запознава с различни интересни спомени от казармата. И мисля, че тук е моментът да спомена за онази част, която най-много ме впечатли в цялата книга. МНОГО ЛЕКИЧЪК СПОЙЛЕР, който няма отношение към сюжета: Когато главният герой Мечката закрива с тялото си тихо ридаещия си приятел, който току-що е бил зарязан от гаджето си, за да не видят останалите сълзите му. Не знам дали този войнишки спомен е по истински случай, но всичко в него е съвършено и се насладих истински на този откъс.

Ще измрънкам за нещо, с което не можах да свикна. Историята се разказва от първо лице – ок. Това, което виждам в главния герой е собствената проекция на автора в него – м-м ок... Но ми идваше съвсем неподходяща употребата на изразни средства като:
„демидж“, „фраг“, „джархед“, „спечен на макс“, „ларж“, „а бирата отвори тарикатската“, „беше баси голямата машина“, „когато ти и авер сексате мадама“, „два бързи страйка“ и т.н. Гъмжи от всякакви такива. Разбрах, че на някои това много им харесва. Разбирам, че подобен начин на описание носи свой специфичен чар, че някак си ни връща във времената, когато сме играли Quake, StarCraft, Counter Strike и когато сме се кефили на филми като Starship Troopers. Разбирам, че след като разказът е от първо лице авторът може да си позволи да вкара по-разчупен език, дори и директни обръщения към читателя (които аз никога не съм приемал, но както и да е) и т.н. Но някак в книгата не ми седеше адекватно. Нямах чувството, че чета роман, а че сме седнали с Бранко в някоя бирария, поръчали сме си бири и мезета и той ми разказва лице в лице някаква история. За петте години откакто го познавам видях толкова много характерни нему думи и изрази в книгата, че наистина имах чувството, че седи до мен, гледа ме насмешливо с бира в ръка и изцепва някакъв лаф, от който ме напушва смях.

Останах с впечатление, че прекалено много се преексплоатирани както мачовщината, така наложените ултра-мега-гига-неолиберални ценности, които доминират в обществото на бранковската 2041-а година. Сякаш този бъдещ сценарий е отражение и е вдъхновен от сегашната ни действителност, в която нечии интереси се опитват да манипулират населението с патриотичната струна на фона на доминиращия неолиберализъм.

Финалът е някак закономерен предвид всичко случило се в книгата.

Държа да отбележа, че впечатлението ми от този роман е такова не защото на всяка цена търся „елитарни“ четива с дълбокомислени изводи, за които може да се напишат три-четири дипломни работи – въобще не става дума за това, а и е пределно ясно, че тази книга не е такава. Аз също съм от поколението на автора и съм фен на всички тези попкултурни явления, които малко или много са формирали интересите ни през годините и чиито препратки масово населяват книгата. За мен логиката и достоверността са на първо място без значение дали става дума за „елитарно“ четиво или остросюжетно такова. И предвид богатия опит на автора – шеста поред книга, участие в множество сборници, публикации къде ли не и над двайсет литературни награди е нормално да имам големи очаквания от творбите му. Може би повредата е в моя телевизор, както се казва „може да не разбирам, но знам какво харесвам“, но аз направих най-доброто, което един приятел може да направи на друг – да бъде честен и откровен с него. Вярвам, че това отношение е много по-стойностно отколкото автоматични 5 звезди в Гудрийдса само защото сме приятели.

За да бъда обективен ще кажа, че книгата е откровена по своему си. За мен тя разкрива различни, все съкровени неща за автора – неговите мечти, спомени, блянове, желания, отношение към реалността, мироглед. Осъзнах, че „Сърца от стомана“ е важна за него и имал нужда да я напише и че това колко аз съм или не съм я харесал няма никакво значение. Тя е точно и тъкмо толкова такава, каквато той е поискал да бъде.

А аз оставам фен на Бранко и докато се запознавам с непрочетените от мен негови книги, които търпеливо отлежават на рафта ще очаквам други нови творби от него. Когато му дойде времето.

[Anton Andonov · Rating 5 out of 5]

Чудесен екшън роман с антиутопични елементи, поставен в позната среда. Една история за приятелството и силния дух, изграден около ярки образи, базирани на действителни фигури от биографията на Бранимир. Философският елемент присъства, но по ненатрапчив начин; фокусът пада по-скоро пада върху непреходните мъжки принципи, което леко носталгично ме препраща към типа литература, белязала годините ми на подрастващ читател (и метъл фен, хо-хо).

Атмосфера? Като в едновремешните филми, които неподчиняващи се на рейтингови стандарти и насилена политкоректност. С други думи, в днешни дни книги като "Сърца от стомана" все по-рядко виждат бял свят - а това прави преживяването още по-специално.

[Fen4etoYNWA · Rating 5 out of 5]

Започнах книгата "на кантар". От една страна, от предишните ми "срещи" с Бранимир Събев - бях останал с впечатлението, че не е моята бира, но от друга страна - мой приятел (и приятел на Бранимир), с когото имаме подобен вкус за книги, препоръчваше силно "Сърца от стомана".
Чета аз началото... бре-е-ей, България е световна сила, голям кеф да го видиш, макар и във фантастичен роман. Но си казвам "не бързай, няма как да е толкова яко".
В началото лирическият герой се дразни на новите творби, в които политкоректността, обратните, черните, различните, заемат основно място. Дали и тук ще е така? - питам се.
И започвам да си търся за какво да се захвана, та да не ми хареса. Стигам до момента, в който получаваме профил на дузина от героите - ето, готов съм, това е тъпо представено, забърквам се и ме дразни, ще отнемам звезди. Да, ама не! Благодарение на тези профили и тези на голяма част от другите войници - страдах за загубата на всеки от тях! Изживях го, мамка му!
Оп! Имаме гей, значи! Има и циганета, турчета... Значи авторът все пак се е "подсигурил". Да, ама въпросните се оказаха машини! Самоотвержени, добри, хора! Във войната не трябва да съдим по обвивката, учи ни Бранимир.
Като човек, който обича войниклъка и военните истории - бях запленен. Прочетох романа за няколко часа. Екшън, екшън, екшън, нямаш време да дишаш, нямаш време да отидеш да си сипеш една бира.
Е, намерих тук-там по някое дребно несъответствие. Но те не ми бяха достатъчни, че да отнема "пагон" от оценката си тук. Не, не! Тази книга заслужава максимума от пет "пагона" в Goodreads. Вече я препоръчах на приятели, които са военни и със сигурност ще я препрочета в близкото бъдеще.
Благодаря ти, Бранимир, че ме държа на тръни в продължение на 200 страници! Благодаря ти, че най-накрая си седнал да напишеш роман, който (явно) извира от душата и съществото ти! Благодаря ти, че ме накара да променя мнението си за теб като автор! Сега чакам следващата ти книга с нетърпение, спечели си едно ново Фенче.
П.П. Спазен бе "законът" на американските филми на ужасите - първо черните умират. :D

[Емили Бел · Rating 5 out of 5]

"В нашите гърди не пърхат боязливо заешките сърчица на страхливците. Там вътре не стоят неподвижно студените буци лой на непукистите, които не ги интересува и трогва нищо. В нашите гърди реват сърца от стомана!"

Книгата определено ми хареса. Независимо, че военната тема ми е доста далечна, историята е супер увлекателна, динамична, поддържа интереса от първата до последната страница. Харесаха ми мъдрите мисли в началото на всяка глава, харесаха ми прякорите на героите, хареса ми чувството за хумор, хареса ми, че книгата завърши на различно място от това, което очаквах и определено ме изкефи на макс.