Събуждаш се в мрачно и непознато място без каквито и да е спомени. Кой си ти? Как си се озовал тук? И защо пътят пред теб всеки път те връща все на едно и също място?
Много писане, разлистване, бродене по карта - особено първото не ми е по вкуса... Рестартите дразнят, особено първите 2-3. Като цяло има добри части от механиката - добавянето/изваждането на епизоди в определени ситуации е добро, и предполагам - доста трудно за осъществяване. По някое време бележките ми станаха прекалено много - книгата трябва да се изиграе за ден или два, защото иначе човек забравя докъде е стигнал. Някъде преди средата (може би) на играта я оставих, и с всяко следващо поглеждане към книжката разбирах, че все по-малко ми се продължава. До днес, когато ми се играе, но няма да е тази - "Парадокси" ще отиде при прочетените книги-игри, и едва ли ще посегна отново към нея. Вероятно просто не е по мой вкус, но няма да я довърша. П.П. Литературно е на санитарния минимум, а вътрешните илюстрации да добри. Корицата изобщо не ми хареса - шрифтът на заглавието ми напомни на Коледа, а картинката с магьосника е все едно я е рисувал талантлив петокласник.
Интересна механика. Книгата изглежда сякаш може просто да се прочете, но всъщност изисква старателно записване, иначе е невъзможна. Механиката е много различна от българските книги игри, в които най-краткият път до финала е около 20 епизода. Тук е нужна истинска битка, за да добутате до "Край".
Приятна, но много безлична книжка. Реално до последния момент ми остана чужда и далечна някак, не ме привлече. За сметка на това в игралната механика има много хляб и именно това я прави прилекателна, но за съжаление като се има предвид, че има точно един път за минаване (вярно, не очевиден, но в един момент изкристализира), не вярвам скоро да тръгна да я преигравам.
Много добра - усещането е като за видеоигра. За да я минеш трябва не просто да правиш правилни избори, но и да се досещаш сам къде е правилното място да си използваш бележките, които получаваш в процеса на четене.