Олга Николова е основател и главен редактор на електронното списание за литература и научна мисъл "Пеат некогаш". Завършила е докторантура по английска и американска литература в Харвард.
Мнения на тоя и оня: "Въоръжена с език, съюзена със знания, нагиздена с идеи – абе, страшилище!" "Хвърля те в дълбок размисъл, но те учи ида плуваш." "Неподражаем стил, който може да съсипе всяко ревю."
Фина и кристална есеистика, която носи прорязваща свежест и ведрина.
"Криворазбраната толерантност в днешно време се свежда до разминаване на понятията и загуба на критерии, което в крайна сметка води до едно ужасно повсеместно вдетиняване. И всичко това върви ръка за ръка с глуповатото идеализиране на детето и омаловажаване на възрастния човек, затова мъдростта се счита за претенция, ума за нахалство, а безотговорността за висша свобода и радост." * "Разбирането на способността за съждение, критическото мислене, аргументирането - познати са ни вече тези фрази от разните експертни изказвания, доклади, проекити и прочие - е едностранчиво и криво. То се основава на опростеното разбиране за логиката като ядро и същност на анализа. Да, без логика не може да има анализ. Но има и нещо друго, без което не може да има анализ. (...) Чистата логика е безсилна пред действителността. Тя е неспособна на откривателство. Тя, сама по себе си, въобще е неспособна на познание." * "Както и при другия тип модни обобщения (за "нас" българите и "тях" американците, германците, швейцарците - същия мотим), изказващият се иска най-вече да каже нещо за себе си - я сам да се погали похвално по главата, я сам да се шибне с камшика. Но с "те" и "ние" е по-така да се говори. По-така е да се говори от името ан абстрактна група - този вид слабоумие е цената на индивидуализма лишен от индивидуалност." * "Римляните почитали Hilaritas - богинята на веселието като добродетел; тя е също богиня на ликоногата мисъл и онова, което доброто изкуство предизвиква у нас, и за което сме запазили спомен в изрази като "да ми олекне на душата" или "сърце да ми дойде на место", или още "напълни ми душата". Хем и пълна, хем е лека душата - това е чистосърдечната радост от истината и красотата! Хиларитас, като харктера, е брънка между индивидуалния дух и духа на времето, между индивида и общността. Неин най-прост израз е доброто настроение в отношението към другите и духовитостта, а най-ярък и сложен - самото изкуство. Та, о неразумний юроде, поради що се вечно преструваш, и убиваш веселието в себе си, начало на всяко знание и най-сладък плод на мисълта?"
След това, което прочетох вътре, ме е страх да коментирам. Добре го е казал "тоя или оня" - "Неподражаем стил, който може да съсипе всяко ревю". ;)
Съгласих се с много от написаното, озовах се пак в девети клас (имах точно цитирания учебник!) и доста ми олекна, че не само аз смятам коментарите вътре за безумни. Стана ми и малко тъжно, че сме изпуснали момента да оценим или поне да поразсъждаваме заедно върху големи класики, защото при нас часовете протичаха основно в писане на "планове" - т.е. диктовка на разработени тези, които се очакваше да възпроизведем на следващото контролно за оценка. Време за дискусия и самостоятелно мислене - сведени до минимум.
Нежеланието или невъзможността на учителката ни да "фасилитира" (извинете ме за думата) такива дискусии не е бил единственият фактор. В гимназията не ми беше хрумвало, че преводите от древногръцки (пък и всякакви други езици) могат да са толкова некачествени, колкото се оказва, че са.
В крайна сметка се зачудих - а сега накъде? Чувствам се страшно некомпетентна да коментирам каквато и да е поезия. В училище, както установяваме, не ни помагат особено. После, нямаме гаранция, че лош превод няма да ни спъне дори и след това. И най-накрая, как се очаква от мен, от нас, да бъдем читатели, отсяващи конформисткото и бездарното, когато никой не ни е показал поне малко кое е и кое не е такова? Мисля си, че повечето от нас дават най-доброто от себе си, но ако не познаваш механиката на римата, ако не си свикнал да мислиш за езика и как той се използва - и дори да си, ако просто ти липсват знания, които не можеш да придобиеш само от наблюдения... Как ставаш по-добър, по-прозорлив, по-осъзнат читател?
За финал оставям един момент от стр. 161, който бих описала като "mind-blowing": според речника - "умопомрачителен", но според мен по-скоро "умопросветителен".
"На небето - бистра синева, а на полето - най-чисто злато. Накъдето и да се обърнеш, ще видиш слънце. Константин Петканов, "Мечтател"
И дете да попитате, ще може да ви каже, че тук най-важните, акцентираните думи са: синева, злато и слънце. Петканов един вид ви насочва: погледнете нагоре, погледнетe надолу, огледайте се. Излишни думи няма. Частите са изключително прости - като две махвания с четката и замах в кръг около тях. Ударенията са ярки. Изпъкват съвсем осезаемо на фона на останалите думи. Помислете колко различно щеше да звучи, колко по-тривиално, ако Петканов беше написал нещо от рода на: "Под бистрата синева на небето се ширеше поле от най-чисто злато, а накъдето и да се обърнеше човек грееше слънце." Как бихте описали разликата? (...) Убедена съм, че мнозина сред вас смятат поезията малко за бошлаф работа. Както споменах по-горе, от една страна, още от малки ни набиват в главата, че тя е най-висше сред изкуствата. От друга, въобще не е ясно какво ѝ е висшето, съдейки по даденото в учебника. Така, както е направена учебната програма по настоящем, тя прилича на този втори и банализиран вариант, който скалъпих по-горе, за да илюстрирам - в контраст с оригинала - майсторството на Петканов. Ако поезията, която се учи в училище, беше изречение, то в него не би имало нито едно ярко ударение, а само една мешавица от мътни понятия, клишета и неточни думи. Там пак щеше да се явява фразата "бистра синева", примерно, но тя не би имала същото значение; нито пък слънцето би могло да води нечий ученически ум по полските пътъща или градските улички."
Седемнадесет есета за литературата и живота, общо взето – важните неща. И въпреки картината в сиви тонове, която рисуват за българската действителност в последните повече от 50 години, с любовта, с която говорят за добрата литература въобще, за блаженството, което тя носи на мислещия, тези есета ме зареждаха с желание за четене, мислене, живеене, писане.
Прекрасни есета, чудесно оформление. За литература у нас рядко се пише на толкова жив език и с такава любов. Четеш, а отвътре цъфтиш и се разлистваш... Има да ги мисля тия текстове дълго след последната страница.
Литературни, но всъщност житейски есета на Олга Николова, написани с любов и честност. Признавам, някои са голяма хапка за лаици в механиката на поезията като мен, но всички са радост, и всички добавят стойност. Особена радост ми носят преоткриването на българската традиция и прямотата на текстовете, колко рядка комбинация от качества.
“Аз искам света конкретен. Абстрактните множества принадлежат на статистиката. Светът, обобщен статистически, е беден на любов – детайлът засуква нишката на мисълта.”