What do you think?
Rate this book
Интервюта
„Йордан Радичков. Интервюта“ събира най-интересните разговори с писателя в период от началото на 60-те до средата на 90-те години. Книгата представя 24 разговора за телевизия и печатна преса и снимки из живота на автора.
В разговорите Радичков говори за детството си, за семейството си, за фантастичните си, почти нереални ранни спомени, за фолклора, театъра, литературата, за българската душа и за душата на родната му страна.
„Човек трябва да е убеден, че има огромни сила и енергия у себе си, че може да хване целия свят ей тъй, в шепата си, че вода да пусне. И колкото повече съхрани това безумие, този оптимизъм и огромна вяра — толкова по-дълго ще съхрани себе си. Естествено, животът взема ръбовете, позаглажда, както се заглаждат речните камъни, но колкото по-дълго е това единоборство с всичко, което се изпречва по пътя му, толкова по-далеко стига човекът.“
Разговорите с интервюиращите, които споделят, че „за да интервюираш Йордан Радичков, се иска голям кураж и сигурно немалка доза лекомислие“ представят една изключително картина на личността на писателя. Отговорите на всевъзможните въпроси идват винаги поднесни с известното чувство за хумор на автора и голямата му любов към човека.
В разговорите Радичков говори за детството си, за семейството си, за фантастичните си, почти нереални ранни спомени, за фолклора, театъра, литературата, за българската душа и за душата на родната му страна.
„Човек трябва да е убеден, че има огромни сила и енергия у себе си, че може да хване целия свят ей тъй, в шепата си, че вода да пусне. И колкото повече съхрани това безумие, този оптимизъм и огромна вяра — толкова по-дълго ще съхрани себе си. Естествено, животът взема ръбовете, позаглажда, както се заглаждат речните камъни, но колкото по-дълго е това единоборство с всичко, което се изпречва по пътя му, толкова по-далеко стига човекът.“
Разговорите с интервюиращите, които споделят, че „за да интервюираш Йордан Радичков, се иска голям кураж и сигурно немалка доза лекомислие“ представят една изключително картина на личността на писателя. Отговорите на всевъзможните въпроси идват винаги поднесни с известното чувство за хумор на автора и голямата му любов към човека.
208 pages, малък формат, меки корици
First published April 1, 2019
4 people are currently reading
30 people want to read
About the author
Yordan Radichkov
82 books73 followersYordan Radichkov was a Bulgarian writer and playwright.
Literary critics Adelina Angusheva and Galin Tihanov called him "arguably the most significant voice of Bulgarian literature in the last third of the 20th century". Some literary critics have referred to him as the Bulgarian Kafka or Gogol. Radichkov is widely known for his numerous short stories, novels and plays. He is also known for the screenplays of the Bulgarian film classics Torrid Noon (1966) directed by Zako Heskiya, The Tied Up Balloon (1967) and The Last Summer (1974).
In 2000, Radichkov was decorated with the high government prize the Order of the Balkan Mountains. In 2007, a monument dedicated to him was officially opened at the garden of the former Royal Palace, nowadays National Art Gallery in Sofia city centre.
Literary critics Adelina Angusheva and Galin Tihanov called him "arguably the most significant voice of Bulgarian literature in the last third of the 20th century". Some literary critics have referred to him as the Bulgarian Kafka or Gogol. Radichkov is widely known for his numerous short stories, novels and plays. He is also known for the screenplays of the Bulgarian film classics Torrid Noon (1966) directed by Zako Heskiya, The Tied Up Balloon (1967) and The Last Summer (1974).
In 2000, Radichkov was decorated with the high government prize the Order of the Balkan Mountains. In 2007, a monument dedicated to him was officially opened at the garden of the former Royal Palace, nowadays National Art Gallery in Sofia city centre.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 3 of 3 reviews
May 11, 2019
Много ценни.
Read
February 8, 2024ВЪВ ВИХЪРА НА НЕОБЯСНИМОТО
Текстът е публикуван в "Портал Култура": https://bit.ly/2LMzRWv
Познава ли се човек по интервютата, които е дал, или наговаря в тях куп лъжи в опит да се измъкне от собствения си образ? Йордан Радичков би се съгласил с второто твърдение. С усмивка, разбира се. Защото нищо не е толкова сериозно, че да не можем да се шегуваме с него. Нито писането, нито бездуховността в изкуството, нито изплъзването на миналото. А за тях именно говори най-светлият от българските писатели в новото издание на издателство „Нике“.
В събраните „Интервюта“, които неотдавна излязоха за първи път в книжен формат, Радичков е все така игрив и непримирим, отблъсква мерки и ограничения, налагани от интервюиращите. Читателят почти долавя некомфорта, въртенето на стола и трескавото търсене на правдив отговор на въпроси от рода на: „Какво мислите за бъдещето на литературата“ и „Смятате ли, че тя трябва да има развлекателни функции“. А отговорите най-често прибягват до метафори, до езика на поезията, който хем всичко обяснява, хем се изплъзва по собствен, неясен път.
Своенравен и дяволит е Радичков в срещите си с журналисти и деца, които чакат да разберат какво е искал да каже авторът на „Свирепо настроение“ и „Ние, врабчетата“. Защо става така в еди-кой си разказ, а не иначе и какво представлява верблюдът. Онези, които очакват обяснителни отговори, ще бъдат разочаровани, ще бъдат захвърлени към духа на писането, който се върти във вихъра на необяснимото. Там Радичков се чувства в покой и безапелационно връща разговарящите с него към магията на въобразеното.
Много по-ведър и оптимистичен в първите текстове и далеч по-объркан и обезверен в последните, Радичков запазва себе си, въпреки прехода на дните, отнели безмълвно приятели и любими места и разрушили непоправимо културни връзки на смисъл и утеха. Тази тъга осезаемо е надвиснала в последните интервюта, уголемена явно от тежестта на годините и сблъсъка с новото време, което за никого не спира, не чака.
По-близо до древните разказвачи, шамани и пророци стои Радичков, които покрай огъня огъват спомените на колективното подсъзнание, запазени в традиции и ритуали. Автор, който се връща към селото, животните, природата, съдбата на човека, захвърлен в нея. Обикнал веднъж корена на този народ, Радичков отказва да поеме по модерния път. Градът му е чужд, не го вълнува, за него в смога се е изгубила индивидуалната закваска на човека, нещо се е изравнило в душата му, за да позволи на прогреса да се движи по-трескаво. Замайва му се главата, самотата се издува като балон.
От световните автори Гогол му е най-близък. И нищо чудно, игривата лудост на руския класик пасва отлично на превъзбудените герои на Радичков. Въпреки това малко се говори в интервютата за други автори, за произведения на литературата и киното. Повече е обърнато внимание на мястото на фантастичното в родната и световната литература – въпрос, на който нито един автор не може да даде задоволителен отговор. И Радичков не дава. Вместо това обръща разговора към великолепния запас от въображение, с който разполага, и превръща интервютата в литература.
„Човек трябва да е убеден, че има огромни сила и енергия у себе си, че може да хване целия свят ей тъй, в шепата си, че вода да пусне. И колкото повече съхрани това безумие, този оптимизъм и огромна вяра — толкова по-дълго ще съхрани себе си. Естествено, животът взема ръбовете, позаглажда, както се заглаждат речните камъни, но колкото по-дълго е това единоборство с всичко, което се изпречва по пътя му, толкова по-далеко стига човекът.“
Текстът е публикуван в "Портал Култура": https://bit.ly/2LMzRWv
Познава ли се човек по интервютата, които е дал, или наговаря в тях куп лъжи в опит да се измъкне от собствения си образ? Йордан Радичков би се съгласил с второто твърдение. С усмивка, разбира се. Защото нищо не е толкова сериозно, че да не можем да се шегуваме с него. Нито писането, нито бездуховността в изкуството, нито изплъзването на миналото. А за тях именно говори най-светлият от българските писатели в новото издание на издателство „Нике“.
В събраните „Интервюта“, които неотдавна излязоха за първи път в книжен формат, Радичков е все така игрив и непримирим, отблъсква мерки и ограничения, налагани от интервюиращите. Читателят почти долавя некомфорта, въртенето на стола и трескавото търсене на правдив отговор на въпроси от рода на: „Какво мислите за бъдещето на литературата“ и „Смятате ли, че тя трябва да има развлекателни функции“. А отговорите най-често прибягват до метафори, до езика на поезията, който хем всичко обяснява, хем се изплъзва по собствен, неясен път.
Своенравен и дяволит е Радичков в срещите си с журналисти и деца, които чакат да разберат какво е искал да каже авторът на „Свирепо настроение“ и „Ние, врабчетата“. Защо става така в еди-кой си разказ, а не иначе и какво представлява верблюдът. Онези, които очакват обяснителни отговори, ще бъдат разочаровани, ще бъдат захвърлени към духа на писането, който се върти във вихъра на необяснимото. Там Радичков се чувства в покой и безапелационно връща разговарящите с него към магията на въобразеното.
Много по-ведър и оптимистичен в първите текстове и далеч по-объркан и обезверен в последните, Радичков запазва себе си, въпреки прехода на дните, отнели безмълвно приятели и любими места и разрушили непоправимо културни връзки на смисъл и утеха. Тази тъга осезаемо е надвиснала в последните интервюта, уголемена явно от тежестта на годините и сблъсъка с новото време, което за никого не спира, не чака.
По-близо до древните разказвачи, шамани и пророци стои Радичков, които покрай огъня огъват спомените на колективното подсъзнание, запазени в традиции и ритуали. Автор, който се връща към селото, животните, природата, съдбата на човека, захвърлен в нея. Обикнал веднъж корена на този народ, Радичков отказва да поеме по модерния път. Градът му е чужд, не го вълнува, за него в смога се е изгубила индивидуалната закваска на човека, нещо се е изравнило в душата му, за да позволи на прогреса да се движи по-трескаво. Замайва му се главата, самотата се издува като балон.
От световните автори Гогол му е най-близък. И нищо чудно, игривата лудост на руския класик пасва отлично на превъзбудените герои на Радичков. Въпреки това малко се говори в интервютата за други автори, за произведения на литературата и киното. Повече е обърнато внимание на мястото на фантастичното в родната и световната литература – въпрос, на който нито един автор не може да даде задоволителен отговор. И Радичков не дава. Вместо това обръща разговора към великолепния запас от въображение, с който разполага, и превръща интервютата в литература.
„Човек трябва да е убеден, че има огромни сила и енергия у себе си, че може да хване целия свят ей тъй, в шепата си, че вода да пусне. И колкото повече съхрани това безумие, този оптимизъм и огромна вяра — толкова по-дълго ще съхрани себе си. Естествено, животът взема ръбовете, позаглажда, както се заглаждат речните камъни, но колкото по-дълго е това единоборство с всичко, което се изпречва по пътя му, толкова по-далеко стига човекът.“
кой-знае
November 13, 2023Ще ги чета като част от Събрани съчинения том 11: Интервюта на автора, който е допълнен с още интервюта.
Displaying 1 - 3 of 3 reviews