What do you think?
Rate this book
Witboy in Berlin: Adventures in the First World
When opportunity strikes, television producer Deon Maas joins the boatloads of migrants heading for Germany. Faced with the choice of taking all his possessions along or selling everything, he opts for the latter. With a rucksack and his four dogs, he departs for the First World.
Decadent Berlin blows his mind but also leaves him at a loss for words. As he crisscrosses the city, scratching at its pulsating underbelly, he marvels at German idiosyncrasies, and is roped into this new world by an array of vegan anarchists, eclectic musicians, football hooligans and graffiti artists.
While settling in, he has to deal with everything from obnoxious bureaucrats to nosy neighbours. In the process, Maas debunks a few myths about the First World: it's not a perfect place where everything works, and German efficiency is definitely overrated.
By confronting the loss of his support network and adapting to a different political and social context, he learns exactly how deep his African roots go.
Decadent Berlin blows his mind but also leaves him at a loss for words. As he crisscrosses the city, scratching at its pulsating underbelly, he marvels at German idiosyncrasies, and is roped into this new world by an array of vegan anarchists, eclectic musicians, football hooligans and graffiti artists.
While settling in, he has to deal with everything from obnoxious bureaucrats to nosy neighbours. In the process, Maas debunks a few myths about the First World: it's not a perfect place where everything works, and German efficiency is definitely overrated.
By confronting the loss of his support network and adapting to a different political and social context, he learns exactly how deep his African roots go.
- GenresNonfictionAudiobook
226 pages, Paperback
Published February 28, 2019
6 people are currently reading
25 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 10 of 10 reviews
July 16, 2019
88th book for 2019.
A fairly light, but interesting take on Berlin, by a recent South African immigrant. Not sure tourists would get much out of this, but definitely worth reading by recent expats to the city. I particularly liked his take on the city as an African immigrant. Much of the action in the book, covers his own experiences in our multicultural neighborhood of Neukölln—he apparently lives about 100 meters from my apartment—which he captures beautifully.
3-stars.
A fairly light, but interesting take on Berlin, by a recent South African immigrant. Not sure tourists would get much out of this, but definitely worth reading by recent expats to the city. I particularly liked his take on the city as an African immigrant. Much of the action in the book, covers his own experiences in our multicultural neighborhood of Neukölln—he apparently lives about 100 meters from my apartment—which he captures beautifully.
3-stars.
June 20, 2020
A fun read that has the author's distinct voice throughout.
May 1, 2019
I am acquainted with the writer and have met him a few times. But I am much more familiar with him through his writing and his appearances as a public personality. The two sides of Deon Maas, as far as I can tell, are practically the same: engaging, effervescent, observant and just cocky enough to give it all real character.
Maas previously wrote about his travels in Africa and more recently released a collection of essays on a variety of topics. But to borrow from the music metaphors he uses occasionally, in retrospect those feel like demo tapes and the types of releases bands make before they record that first serious album. Witboy in Berlin is Maas' graduation from an aspiring writer into a qualified author.
The book itself is an interesting look at Berlin, the city he found himself in after a sudden opportunity is offered to his wife and him. It looks under the covers of the city and German society, both in gawking tourist fashion and stealthy amalgamation. Covering everything from window smokers to orderly anarchist protests to how German buses are not on time, it's a light but engaging exploration of a nation and a city.
Never too serious and always thoroughly keen on the adventure, Maas travels those streets well. If anything, his initial status as a foreign immigrant with no permanent status holds him back. Near the end of the book it hints at his growing ease to express himself in this new society. I am very keen to read about followup adventures.
That being said, I can only think of two reasons to read this book: you either like the author or you want to learn about Berlin. Both serve their purposes very well, but the scope is limited. I hope Maas expands into his other areas of interest, such as documentaries and music. He created a very interesting documentary called Punk in Africa and hopefully he plays on those types of strengths.
Overall, a fun and refreshing read that can make you nostalgic for a city you've never have been to!
Maas previously wrote about his travels in Africa and more recently released a collection of essays on a variety of topics. But to borrow from the music metaphors he uses occasionally, in retrospect those feel like demo tapes and the types of releases bands make before they record that first serious album. Witboy in Berlin is Maas' graduation from an aspiring writer into a qualified author.
The book itself is an interesting look at Berlin, the city he found himself in after a sudden opportunity is offered to his wife and him. It looks under the covers of the city and German society, both in gawking tourist fashion and stealthy amalgamation. Covering everything from window smokers to orderly anarchist protests to how German buses are not on time, it's a light but engaging exploration of a nation and a city.
Never too serious and always thoroughly keen on the adventure, Maas travels those streets well. If anything, his initial status as a foreign immigrant with no permanent status holds him back. Near the end of the book it hints at his growing ease to express himself in this new society. I am very keen to read about followup adventures.
That being said, I can only think of two reasons to read this book: you either like the author or you want to learn about Berlin. Both serve their purposes very well, but the scope is limited. I hope Maas expands into his other areas of interest, such as documentaries and music. He created a very interesting documentary called Punk in Africa and hopefully he plays on those types of strengths.
Overall, a fun and refreshing read that can make you nostalgic for a city you've never have been to!
February 3, 2024
- Откъде си? А, от Южна Африка. Браво! Апартейд! И аз съм расист!
Как се реагира на такава реплика, която за определена социална група в Източна Германия е културен стандарт, който се изрича механично, даже без да се вложи мисъл (аналогичното на Как си? Добре съм, а ти как си? в Южна Африка), е едно от предизвикателствата, които 50+ годишният имигрант от Южна Африка трябва да се научи да преодолява. Имигрант с четирите си кучета! Всичките – спасени улични, едното – сляпо. За бюрокрацията около чието прехвърляне са отишли приходите от продажбата на къщата в Йоханесбург. Плюс-минус. От една страна точно заради кучетата подхождам резервирано към този автор. От друга – съм солидарен с него, че пътеписите, имигрантските впечатления и споделените културни шокове рядко са универсално четиво (както и моите ревюта на български). И биха имали по-силен ефект, ако са писани специално за читатели от изходната точка. В случая – за южноафриканците. Върху неподготвен човек от трета страна поне половината от посланието би било прахосано. Например разказът за приликите и разликите в процеса на изхвърляне на незаконно самонастанили се (скуотъри, от англ.) на улицата губи от ефекта си, ако не си виждал как точно го правят Червените мравки (униформата им е червен гащеризон) в Южна Африка! Като правилно е оценил, че и социалната база на самите самонастанили се е коренно различна. В Берлин били предимно безпарични хора на духа и изкуството. В Южна Африка са предимно безпарични хора.
Референции към южноафрикански филми, минали през ограничено международно разпространение (District 9) имат някакъв шанс да бъдат хванати (с едно наум, че половината и от самия филм беше стриктно адресирана само към южноафриканците). Но други даже не си е направил труда да ги остави разгадаеми поне чрез справка в онлайн ресурси. Примерно двамата истински южноафрикански расисти, които са до болка познати на всеки, прекарал време в Южна Африка през 00-те и 10-те, са цитирани само с първите си имена – Стив и Джулиъс. Как да познаеш кой от двамата е белият и кой – черният (Жокер: фамилиите им са съответно Хофмейр и Малема).
В рамките на южноафриканските обществени стереотипи Деон Маас се пласира сред африканерите (което не е непременно в противоречие с немската му заселническа жилка от втората половина на XIX век в Капската колония), съответно – придържа се към общоприетото мнение, че англичаните са лошите (използвана е по-груба дума) на света. Не пропуска да спомене, даже - и без контекст, печално прословутите концлагери за жени и деца през Англо-Бурската война (устойчивата асоциация е като турци-робство; руснаци-освобождение). Но им признава, че са били по-практични като колонизатори. И докато германците се залисвали с геноцид на народа Хереро в Юго-Западна Африка (днешна Намибия), англичаните третирали колониите си на първо място като пазар и чрез търговия са разнесли езика си като устойчива лингва франка по света.
Изключвайки крайно десните, на останалите германци гледа снизходително като на небрежни расисти, които даже не го осъзнават. Примерно „возене гратис“ на немски било „возене като черен“ (schwarzfahren). А под „имигрант“ разбирали „не бял“. Което му е и най-чувствителната тема на разсъждение. Защото си бил представял (и надявал?!), че в Германия ще го приемат за африкански имигрант като всички останали африкански имигранти. А сега го възприемали просто като досадно чуждо тяло и все намирали повод да го поучат нещо, че не го прави, както се очаквало да бъде направено. Вместо просто да го помолят. Или дори да му креснат. Както биха сторили в Южна Африка. Най-много му мрънкали леличките и чичковците от доброволните служби за съблюдаване на съседския порядък в Берлин. Ordnungsbeamter. И всички жители на малките градчета. С изключение на младите бармани Жул и Жим.
За белия имигрант било запазено определението „експатриат“ (лично аз никога не съм имал проблем с това разграничение в терминологията). А и какъв друг да бъде, след като поводът за имиграция е поканата за жена му да заеме висок директорски пост в световно известна немска компания. Обяснение за кариерата ѝ намира в способностите на човек от Третия свят да решава проблеми. Каквито способности били закърнели в прекомерно регулираните общества на Първия. А дали само южноафриканците разсъждават така?
Имало разлика между източноевропейските и южноафриканските комунисти. Източноевропейските и в частност – източногерманските - били хомофоби. Като че ли в Южно Африка точно комунистите организират прайдовете. Не е пропуснал и другата опорка на мрънкащия бял либерален хетеросексуален южноафриканец, че у дома е дискриминиран на трудовия пазар и по трите линии (как пък не съм срещнал още и един черен хомосексуален консерватор да е направил стремглава кариера, била тя в частния или обществения сектор). В родината си се е занимавал с кино, музика и кино за музика (пълнометражният му документален филм Punk in Africa се намира свободно в интернет), а в Германия даже и не прави опит да се запознае с трудовия пазар. Достатъчни са му кучетата, наблюденията на нравите, музиката и субкултурния калейдоскоп на Берлин. И южноафриканската публика, с която да ги сподели. На този етап вече е станало ясно, че книгата даже не е ограничена до цялата южноафриканската публика. А до … конкретно подмножество от нея: Ако не знаеш кои са AC/DC, по-добре чети книги от Уилбър Смит (също южноафриканец!).
Разправя им за близката роднинска връзка между немските популярни шлагери и африканерския doef-doef. И за пембените сватбени рокли, които биха докарали до екстаз хората в Претория Запад (бял работнически квартал). И за обичая на сватба на младоженците да се предоставя дебел ствол, който да разрежат с трион, за да демонстрират хармония в сътрудничеството. И че най-големият супергерой сред Playmobil играчките е Мартин Лутер. По-голям от Супермен и Батман. И че не всичко в Германия работи толкова точно и толкова добре, колкото учат митовете. Проектирането и строителството на летище Бранденбург – най-малко.
Обикаля Берлин с широко отворени очи. Възприема го като меката на уличните музиканти от цял свят. Не смеел да напише на приятелите си колко се изкарвало, защото имал само една стая за гости. Иначе градът ги приемал свободно, без изобщо да ги съди по стил, слух и облекло. Даже и без облекло! Freikörperkultur. Култура на свободното тяло. Обикновено практикувана сред природата, но не – задължително. Веднъж срещнал на своята улица в мулти-култи (това словосъчетание не го бил чувал, преди да пристигне) Нойкьолн млада двойка с тела на гръцки бог и богиня дибидюс голи, без на минувачите това да им прави впечатление. По съседната улица, където бради се носели предимно от религиозни, а не хипстърски убеждения, можело и да направи.
Най-ценните глави са не толкова за имигрантските тегоби (една цяла глава прекарва у майка си в Кейптаун, докато си чака правилната виза и се натъжава от равносметката, че емиграцията води до охлаждане на стари приятелства), още по-малко – за екскурзията до Копривщица, пардон – Вернигероде, а за музикалното разнообразие, ъндърграунд сцените и … уличните протести като културен феномен. И за изявите на съвременно изкуство като изложбата Duckomenta – героите на Ван Гог и Мунк с патешки глави. Забавно е донякъде, че точно в Германия (от всички страни!) класическата музика остава изцяло извън сетивния му спектър. За разлика от Евровизия, която даже не е иронизирана. А ирония в книгата има много. Например на гърба на U2. Или на Сталин, според когото берлинчани били неспособни да си удържат революцията, защото не смеели да стъпят в зелената площ в парка. Очевидно Йосиф Висарионович не се бил разхождал вечер по берлинските паркове да огледа кой къде пикае. Но няма сарказъм. Който би бил английска културна практика (виж по-горе).
Логичното развитие на разказа е към адаптацията на имигранта. Как една по една падат защитните линии и се чувства все по на място. Даже и този, който плаща за греховете на дедите си никога да няма място, което да нарече дом. Възпят във вечната песен на белия зулу Джони (фамилията е Клег!) The Scatterings of Africa.
Как се реагира на такава реплика, която за определена социална група в Източна Германия е културен стандарт, който се изрича механично, даже без да се вложи мисъл (аналогичното на Как си? Добре съм, а ти как си? в Южна Африка), е едно от предизвикателствата, които 50+ годишният имигрант от Южна Африка трябва да се научи да преодолява. Имигрант с четирите си кучета! Всичките – спасени улични, едното – сляпо. За бюрокрацията около чието прехвърляне са отишли приходите от продажбата на къщата в Йоханесбург. Плюс-минус. От една страна точно заради кучетата подхождам резервирано към този автор. От друга – съм солидарен с него, че пътеписите, имигрантските впечатления и споделените културни шокове рядко са универсално четиво (както и моите ревюта на български). И биха имали по-силен ефект, ако са писани специално за читатели от изходната точка. В случая – за южноафриканците. Върху неподготвен човек от трета страна поне половината от посланието би било прахосано. Например разказът за приликите и разликите в процеса на изхвърляне на незаконно самонастанили се (скуотъри, от англ.) на улицата губи от ефекта си, ако не си виждал как точно го правят Червените мравки (униформата им е червен гащеризон) в Южна Африка! Като правилно е оценил, че и социалната база на самите самонастанили се е коренно различна. В Берлин били предимно безпарични хора на духа и изкуството. В Южна Африка са предимно безпарични хора.
Референции към южноафрикански филми, минали през ограничено международно разпространение (District 9) имат някакъв шанс да бъдат хванати (с едно наум, че половината и от самия филм беше стриктно адресирана само към южноафриканците). Но други даже не си е направил труда да ги остави разгадаеми поне чрез справка в онлайн ресурси. Примерно двамата истински южноафрикански расисти, които са до болка познати на всеки, прекарал време в Южна Африка през 00-те и 10-те, са цитирани само с първите си имена – Стив и Джулиъс. Как да познаеш кой от двамата е белият и кой – черният (Жокер: фамилиите им са съответно Хофмейр и Малема).
В рамките на южноафриканските обществени стереотипи Деон Маас се пласира сред африканерите (което не е непременно в противоречие с немската му заселническа жилка от втората половина на XIX век в Капската колония), съответно – придържа се към общоприетото мнение, че англичаните са лошите (използвана е по-груба дума) на света. Не пропуска да спомене, даже - и без контекст, печално прословутите концлагери за жени и деца през Англо-Бурската война (устойчивата асоциация е като турци-робство; руснаци-освобождение). Но им признава, че са били по-практични като колонизатори. И докато германците се залисвали с геноцид на народа Хереро в Юго-Западна Африка (днешна Намибия), англичаните третирали колониите си на първо място като пазар и чрез търговия са разнесли езика си като устойчива лингва франка по света.
Изключвайки крайно десните, на останалите германци гледа снизходително като на небрежни расисти, които даже не го осъзнават. Примерно „возене гратис“ на немски било „возене като черен“ (schwarzfahren). А под „имигрант“ разбирали „не бял“. Което му е и най-чувствителната тема на разсъждение. Защото си бил представял (и надявал?!), че в Германия ще го приемат за африкански имигрант като всички останали африкански имигранти. А сега го възприемали просто като досадно чуждо тяло и все намирали повод да го поучат нещо, че не го прави, както се очаквало да бъде направено. Вместо просто да го помолят. Или дори да му креснат. Както биха сторили в Южна Африка. Най-много му мрънкали леличките и чичковците от доброволните служби за съблюдаване на съседския порядък в Берлин. Ordnungsbeamter. И всички жители на малките градчета. С изключение на младите бармани Жул и Жим.
За белия имигрант било запазено определението „експатриат“ (лично аз никога не съм имал проблем с това разграничение в терминологията). А и какъв друг да бъде, след като поводът за имиграция е поканата за жена му да заеме висок директорски пост в световно известна немска компания. Обяснение за кариерата ѝ намира в способностите на човек от Третия свят да решава проблеми. Каквито способности били закърнели в прекомерно регулираните общества на Първия. А дали само южноафриканците разсъждават така?
Имало разлика между източноевропейските и южноафриканските комунисти. Източноевропейските и в частност – източногерманските - били хомофоби. Като че ли в Южно Африка точно комунистите организират прайдовете. Не е пропуснал и другата опорка на мрънкащия бял либерален хетеросексуален южноафриканец, че у дома е дискриминиран на трудовия пазар и по трите линии (как пък не съм срещнал още и един черен хомосексуален консерватор да е направил стремглава кариера, била тя в частния или обществения сектор). В родината си се е занимавал с кино, музика и кино за музика (пълнометражният му документален филм Punk in Africa се намира свободно в интернет), а в Германия даже и не прави опит да се запознае с трудовия пазар. Достатъчни са му кучетата, наблюденията на нравите, музиката и субкултурния калейдоскоп на Берлин. И южноафриканската публика, с която да ги сподели. На този етап вече е станало ясно, че книгата даже не е ограничена до цялата южноафриканската публика. А до … конкретно подмножество от нея: Ако не знаеш кои са AC/DC, по-добре чети книги от Уилбър Смит (също южноафриканец!).
Разправя им за близката роднинска връзка между немските популярни шлагери и африканерския doef-doef. И за пембените сватбени рокли, които биха докарали до екстаз хората в Претория Запад (бял работнически квартал). И за обичая на сватба на младоженците да се предоставя дебел ствол, който да разрежат с трион, за да демонстрират хармония в сътрудничеството. И че най-големият супергерой сред Playmobil играчките е Мартин Лутер. По-голям от Супермен и Батман. И че не всичко в Германия работи толкова точно и толкова добре, колкото учат митовете. Проектирането и строителството на летище Бранденбург – най-малко.
Обикаля Берлин с широко отворени очи. Възприема го като меката на уличните музиканти от цял свят. Не смеел да напише на приятелите си колко се изкарвало, защото имал само една стая за гости. Иначе градът ги приемал свободно, без изобщо да ги съди по стил, слух и облекло. Даже и без облекло! Freikörperkultur. Култура на свободното тяло. Обикновено практикувана сред природата, но не – задължително. Веднъж срещнал на своята улица в мулти-култи (това словосъчетание не го бил чувал, преди да пристигне) Нойкьолн млада двойка с тела на гръцки бог и богиня дибидюс голи, без на минувачите това да им прави впечатление. По съседната улица, където бради се носели предимно от религиозни, а не хипстърски убеждения, можело и да направи.
Най-ценните глави са не толкова за имигрантските тегоби (една цяла глава прекарва у майка си в Кейптаун, докато си чака правилната виза и се натъжава от равносметката, че емиграцията води до охлаждане на стари приятелства), още по-малко – за екскурзията до Копривщица, пардон – Вернигероде, а за музикалното разнообразие, ъндърграунд сцените и … уличните протести като културен феномен. И за изявите на съвременно изкуство като изложбата Duckomenta – героите на Ван Гог и Мунк с патешки глави. Забавно е донякъде, че точно в Германия (от всички страни!) класическата музика остава изцяло извън сетивния му спектър. За разлика от Евровизия, която даже не е иронизирана. А ирония в книгата има много. Например на гърба на U2. Или на Сталин, според когото берлинчани били неспособни да си удържат революцията, защото не смеели да стъпят в зелената площ в парка. Очевидно Йосиф Висарионович не се бил разхождал вечер по берлинските паркове да огледа кой къде пикае. Но няма сарказъм. Който би бил английска културна практика (виж по-горе).
Логичното развитие на разказа е към адаптацията на имигранта. Как една по една падат защитните линии и се чувства все по на място. Даже и този, който плаща за греховете на дедите си никога да няма място, което да нарече дом. Възпят във вечната песен на белия зулу Джони (фамилията е Клег!) The Scatterings of Africa.
January 17, 2026
Deon Maas is 'n ENTP in murg en been. Daarom kan ek eintlik nie verstaan hoekom hy soos 'n verstoteling voel nie, want hy is maar net een van die 16 persoonlikheidstipes daarbuite. Hy gaan nie noodwendig hiervan hou nie, maar hy deel dieselfde persoonlikheidstipe as Dan Roodt. Maar wel ook Voltaire en die ouens van Freakonomics.
Kortom - dink aan 'n kernreaktor: een konsep bots met 'n ander en 'n nuwe idee word binne 'n millisekonde gebore. Kan jy jou voorstel hoe ongelooflik verveeld hierdie arme diertjies in die klaskamer moet wees? Om te wag tot de laaste agteros uiteindelik in die kraal kom?
En as daar een iets is wat 'n ENTP verskriklik, nee, ONGODDELIK irriteer is dit presies dieselfde idees wat oor en oor herhaal word. Roetine. En die burokrasie - 'n vormpie waar die bewoording eenduidig ingevul moet word. En reëls.
"Witboy in Berlyn?" Nee, dis "Van Bellville na Berlyn"... Nadat ek " Die Ryk van die Rawe" gelees het, is ek seker Bellville (wat lankal nie meer 'tappet valley' is nie, maar Frankfurt am Main in wording) is veel nader aan Berlyn as Yeoville of Hillbrow in Johannesburg.
Ek het heeltyd gewag dat hy sê hy was by die Wave-Gotik-Treffen in Leipzig. Aai... is ek nou teleurgesteld!! Dit is die droom vir enige Goth of aanhanger van die Schwarze Szene!
Ek het die heeltyd gewag dat Deon Maas gaan bely hy was by 'n FurCon [Eurofurence] in Hamburg.
Ek het die heeltyd gewag dat Deon Maas vir Peter Fox (wanneer het ek dit gehoor? 2012?) se "Schwarz zu Blau", "Stadtaffe" en "Augenbling" gaan aanhaal. Want dit was my eerste voorsmaak van Berlyn in daardie lirieke. "Schwarz zu Blau" praat van:
En by Stadtaffe:
En waar het ek Alexanderplatz se gryse U-Bahn die eerste keer gesien? Ek dink dit was in daardie Deense sangeres Medina se "Kl. 10"-musiekvideo? Selfde jaartal.
Maar dan dink ek ook aan Revolverheld se sentimentele somerlied:
Maar... die boek het ek terdeë geniet. Musiek is sy Nommer 1 liefde, en om saam met Maas bier in die hand te boemel van fees na fees... Hy is 56 sê hy, maar het steeds die gees van 'n 16-jarige. Moer, ek voel soos 'n horingou man, en ek is amper 36!
Op sigself is die boek 'n tydsdokument, juis omdat Maas so brandaktueel skryf.
Ieder geval, ek het die boek begin lees nadat ek te hore gekom het Berlyn en Jena (wel 'n universiteitstad) is een van die plekke waar Akkadies (Babilonies) as taal tot isotope geskiet word. Met ander woorde, hier word enigiets geleer, uitmekaar getorring, enigiets aangehang, enigiets ingesuig... om die leemte te vul.
So iets is 'n speelplek vir 'n ENTP waar elke dag anders lyk as die vorige - want niks lyk meer dieselfde nie.
Daar is wel daardie een sin wat my 'n koue rilling gegee het, eintlik 'n naar kol op die maag gegee het: (p. 270)
Vir een dag, of drie dae is dit OK.
Maar dink nou elke dag, vir 20 jaar lank?
As INTJ kan ek nie hierdie rigtinglose nihilisme 'for the lolz' waardeer nie. Ek soek 'n eindpunt, al is dit ligjare verby jou eie volksgenote se denke. Al moet jy die agterosse vir iemand anders los om in die kraal te jaag, terwyl jy vooruit werk. As jy nog diep in die aarde in sou boor in die geskiedenis, amper soos vir olie, of 'n lanseerplek opstel vir 'n vuurpyl, ja seker. Maar hierdie... Wat help dit jy skep iets, as dit net môre doodgespuit gaan word? Ek is nie ten gunste van verkalking nie, hoegenaamd nie, maar hierdie... as daar nie 'n einddoel is, of iets waarop ander kan voortbou nie, is dit presies soos die honde wat deur die strate loop en elke boemelaar merk, en dan in die niet verpisst. Dit verbrand vreeslik baie energie - op niks. Die beeld wat ek dus van 'n Berlyner kry is dus 'n lewensmoeë zombie.
Alles verval dan tot 'n roetine, nes Maas met die hondewandeling gevoel het [presies dieselfde staproete]: die voorspelbaarheid van die mense self, die partytjies, die strate, die Sondagbetogings... aan die begin is dit seker opwindend. Maar dit word bloot 'n wasmasjien wat dieselfde temas oor en oor en oor spoel en herhaal. Net met dieselfde vuil water. Enigiemand wat 20 jaar daar sit, sal seker ook maar met verloop van tyd by die venster uithang en maar net kyk. Dit is 'n tydjie lank eksperimenteel, dit is post-industrieel, maar... hoe anders is dit wérklik met die Duitse platteland? Hoe verskil dit met die jaarlikse kerkbasaar?
Of dalk is verrotting kunsmis vir die siel? Ek weet nie. Want die dekadensie in Frankryk in die 1800's het aanleiding gegee tot die modernisme as nuwe stroming.
Ek gaan nou ook 'n pedantiese taal-burokraat wees. 'Canis non grata' is korrek as dit 'n teef is, maar Bart is 'n skattige reun, daarom is hy 'Canis non gratus'... Skiet die Romeine - hulle het die taalreëls opgestel, nie ek nie.
Kortom - dink aan 'n kernreaktor: een konsep bots met 'n ander en 'n nuwe idee word binne 'n millisekonde gebore. Kan jy jou voorstel hoe ongelooflik verveeld hierdie arme diertjies in die klaskamer moet wees? Om te wag tot de laaste agteros uiteindelik in die kraal kom?
En as daar een iets is wat 'n ENTP verskriklik, nee, ONGODDELIK irriteer is dit presies dieselfde idees wat oor en oor herhaal word. Roetine. En die burokrasie - 'n vormpie waar die bewoording eenduidig ingevul moet word. En reëls.
"Witboy in Berlyn?" Nee, dis "Van Bellville na Berlyn"... Nadat ek " Die Ryk van die Rawe" gelees het, is ek seker Bellville (wat lankal nie meer 'tappet valley' is nie, maar Frankfurt am Main in wording) is veel nader aan Berlyn as Yeoville of Hillbrow in Johannesburg.
Ek het heeltyd gewag dat hy sê hy was by die Wave-Gotik-Treffen in Leipzig. Aai... is ek nou teleurgesteld!! Dit is die droom vir enige Goth of aanhanger van die Schwarze Szene!
Ek het die heeltyd gewag dat Deon Maas gaan bely hy was by 'n FurCon [Eurofurence] in Hamburg.
Ek het die heeltyd gewag dat Deon Maas vir Peter Fox (wanneer het ek dit gehoor? 2012?) se "Schwarz zu Blau", "Stadtaffe" en "Augenbling" gaan aanhaal. Want dit was my eerste voorsmaak van Berlyn in daardie lirieke. "Schwarz zu Blau" praat van:
Und überall liegt Scheiße, man muss eigentlich schweben
Jeder hat 'n Hund, aber kein'n zum Reden
Ich atme ständig durch den Mund, das ist Teil meines Lebens
Ich fühl' mich ungesund, brauch' was Reines dagegen, ah
En by Stadtaffe:
Geht ihm aus der Flugbahn
Er schwingt um'n Block, muss Platz genug hab'n
Er klaut den Shops die Neonbuchstab'n
Schreibt in die Nacht seinen Vor- und Zunam'n
Von Neukölln bis rauf zum Ku'damm (Hey)
Macht er den Affen und ihr wollt Zugab'n
Ein Primat muss kein'n Beruf hab'n
Ein Stadtaffe muss die Stadt im Blut hab'n
En waar het ek Alexanderplatz se gryse U-Bahn die eerste keer gesien? Ek dink dit was in daardie Deense sangeres Medina se "Kl. 10"-musiekvideo? Selfde jaartal.
Maar dan dink ek ook aan Revolverheld se sentimentele somerlied:
Lass uns hier raus
Hinter Hamburg, Berlin oder Köln
Hört der Regen auf, Straßen zu füll'n
Hör'n wir endlich mal wieder das Meer und die Well'n
Lass uns geh'n, lass uns geh'n, lass uns geh'n
Maar... die boek het ek terdeë geniet. Musiek is sy Nommer 1 liefde, en om saam met Maas bier in die hand te boemel van fees na fees... Hy is 56 sê hy, maar het steeds die gees van 'n 16-jarige. Moer, ek voel soos 'n horingou man, en ek is amper 36!
Op sigself is die boek 'n tydsdokument, juis omdat Maas so brandaktueel skryf.
Ieder geval, ek het die boek begin lees nadat ek te hore gekom het Berlyn en Jena (wel 'n universiteitstad) is een van die plekke waar Akkadies (Babilonies) as taal tot isotope geskiet word. Met ander woorde, hier word enigiets geleer, uitmekaar getorring, enigiets aangehang, enigiets ingesuig... om die leemte te vul.
So iets is 'n speelplek vir 'n ENTP waar elke dag anders lyk as die vorige - want niks lyk meer dieselfde nie.
Daar is wel daardie een sin wat my 'n koue rilling gegee het, eintlik 'n naar kol op die maag gegee het: (p. 270)
Die goeie graffiti maak steeds 'n geweldige indruk, wat sekerlik deels te doen het met die feit dat jy dit nie hier verwag nie. Dit voel amper of 'n mens 'n verlore stad in 'n oerwoud ontdek. Ek het weer en weer teruggegaan. Met elke besoek was party van die werk wat ek tevore bewonder het, toegeverf met nuwes - party beter, ander swakker. Daar was geen rekord oor van wat eens daar was nie.
Die opelugkunsgalery is die toonbeeld van 'n stad wat voortdurend verander en nuwe idees vinniger uitspoeg as wat ek dit kan verteer.
Vir een dag, of drie dae is dit OK.
Maar dink nou elke dag, vir 20 jaar lank?
As INTJ kan ek nie hierdie rigtinglose nihilisme 'for the lolz' waardeer nie. Ek soek 'n eindpunt, al is dit ligjare verby jou eie volksgenote se denke. Al moet jy die agterosse vir iemand anders los om in die kraal te jaag, terwyl jy vooruit werk. As jy nog diep in die aarde in sou boor in die geskiedenis, amper soos vir olie, of 'n lanseerplek opstel vir 'n vuurpyl, ja seker. Maar hierdie... Wat help dit jy skep iets, as dit net môre doodgespuit gaan word? Ek is nie ten gunste van verkalking nie, hoegenaamd nie, maar hierdie... as daar nie 'n einddoel is, of iets waarop ander kan voortbou nie, is dit presies soos die honde wat deur die strate loop en elke boemelaar merk, en dan in die niet verpisst. Dit verbrand vreeslik baie energie - op niks. Die beeld wat ek dus van 'n Berlyner kry is dus 'n lewensmoeë zombie.
Alles verval dan tot 'n roetine, nes Maas met die hondewandeling gevoel het [presies dieselfde staproete]: die voorspelbaarheid van die mense self, die partytjies, die strate, die Sondagbetogings... aan die begin is dit seker opwindend. Maar dit word bloot 'n wasmasjien wat dieselfde temas oor en oor en oor spoel en herhaal. Net met dieselfde vuil water. Enigiemand wat 20 jaar daar sit, sal seker ook maar met verloop van tyd by die venster uithang en maar net kyk. Dit is 'n tydjie lank eksperimenteel, dit is post-industrieel, maar... hoe anders is dit wérklik met die Duitse platteland? Hoe verskil dit met die jaarlikse kerkbasaar?
Of dalk is verrotting kunsmis vir die siel? Ek weet nie. Want die dekadensie in Frankryk in die 1800's het aanleiding gegee tot die modernisme as nuwe stroming.
Ek gaan nou ook 'n pedantiese taal-burokraat wees. 'Canis non grata' is korrek as dit 'n teef is, maar Bart is 'n skattige reun, daarom is hy 'Canis non gratus'... Skiet die Romeine - hulle het die taalreëls opgestel, nie ek nie.
June 2, 2019
A beautiful, personal, look at Berlin, immigration, and being South African overseas
I have lived in a few different cities over the course of my life. Berlin is one of them. Maas has a wonderful ability to invite you into the experience of this unique city, and what it feels like at be an immigrant, particularly an immigrant from South Africa, in Berlin. I smiled a lot while reading this book, at times I felt the despair, frustration and excitement of living in Berlin. This is mostly a summer story. Berlin in winter is something else! I highly recommend this book for anyone who loves Berlin, for anyone who needs an honest view of immigration, and for anyone who loves South Africa and will always be a South African, no matter where they live.
I have lived in a few different cities over the course of my life. Berlin is one of them. Maas has a wonderful ability to invite you into the experience of this unique city, and what it feels like at be an immigrant, particularly an immigrant from South Africa, in Berlin. I smiled a lot while reading this book, at times I felt the despair, frustration and excitement of living in Berlin. This is mostly a summer story. Berlin in winter is something else! I highly recommend this book for anyone who loves Berlin, for anyone who needs an honest view of immigration, and for anyone who loves South Africa and will always be a South African, no matter where they live.
August 22, 2021
At times I couldn't help but wonder who this book was for - like the author, I moved from South Africa to Berlin but some of the references were completely lost on me. I'm not sure how anyone who hasn't been to either country could even begin to relate. In spite of this, some things were definitely relatable... but much of this book is the opinionated rambling of a self-proclaimed "expert" on pop culture. This book was somewhat entertaining, but it's mostly just fluff.
February 4, 2021
WBINB was a thoroughly enjoyable, entertaining and well written observation of an African's adoption into the Berlin scene. When I read it I pined for the short but memorabel visit to the very city in 2012 and can relate to many of the strange and bizarre scenes described in his reflection on this unique city. I though the introduction, the context of his forefathers leaving Germany centurie ago to come to Africa was a nicely tied to the end where he reflected on them and how the roles had been reversed with his exodus from Africa to the home of his great great grand parents. Being half German myself I can relate to the reflections and complexities of identity both here and Europe where we as South Africanised europeans don't really belong in either. Were it not for our inherent survival and hustling skills, borne out of necessity we would not survive and as he rightly said, if we make use of them they make us untouchable. @WhiteboyinBerlin, thanks for the journey. I enjoyed your book and wish you, your wife and the dogs all the best in the coolest city I've ever visited. Perhaps I can join you for a beer on the side walk during my next vist to Berlin!
April 6, 2019
Met Heilig Koeie het ek verlief geraak op Deon Maas. Witboy in Berlyn het bevestig dat Deon Maas nou amptelik een van my gunsteling skrywers is, wat beteken dat ek enige boek van hom sal koop, toe oë. Hy skryf mens binne-in 'n boek in.
Witboy in Berlyn was vir my geweldig interessant, maar het net weer bevestig dat Europese lande vir my geen aantrekkingskrag het nie. Dalk sal ek eendag daar 'n draai gaan maak net om te kan sê ek was ook daar. Maar my hart en my kop trek nog altyd Suid-Amerika toe, om daardie lande te gaan verken.
Witboy in Berlyn was vir my geweldig interessant, maar het net weer bevestig dat Europese lande vir my geen aantrekkingskrag het nie. Dalk sal ek eendag daar 'n draai gaan maak net om te kan sê ek was ook daar. Maar my hart en my kop trek nog altyd Suid-Amerika toe, om daardie lande te gaan verken.
February 1, 2023
Deon is maar kontroversieel gewoonlik maar hy is heel vermaaklik ook soms. Soos hier. Oor die lewe in Duitsland.
Displaying 1 - 10 of 10 reviews