Сбъдва се древното пророчество: Рейнското злато освобождава човешките съдби, а боговете, изгубили своята власт над тях, са обречени на гибел. Дървото на живота Игдразил изгаря в чутовен пожар, руините на Валхала се разлитат в мрака на всемира. Но Мидгард, светът на хората, оцелява, защото такава е волята на храбрия и благороден Зигфрид Драконоубиеца. В дълбините на тайна пещера, някъде сред водите на Татко Рейн, танцуват три красиви речни нимфи и пазят до днес безценното му съкровище – вълшебна тиара и всемогъщ златен пръстен...
Elena Pavlova (Bulgarian: Елена Павлова) is a Bulgarian writer and translator. She writes science fiction and horror novels, short stories and gamebooks. She uses various pseudonyms, including Vеrgilе Dreamond, Christopher McDowell, Lenny King and Elijah Jowitt. She is the author of couple of novels, some novelettes and 25 gamebooks, as well as many short stories.
Her translations include works by Isaac Asimov, Roger Zelazny and Glen Cook, most recently - Peter Watts, Robert McCammon, Alastair Reynolds and John Scalzi.
She has won a number of Bulgarian national literary awards and is a proud member of the Horror Writers Club LAZARUS.
Затворих последната страница на "Залезът на боговете" - четвъртата книга на тандема Елена Павлова/Петър Станимиров и останах безмълвен, респектиран от таланта на двамата творци, който явно не познава граници. Текстът звънтя в ушите ми като острието на вълшебния меч Нотунг, а илюстрациите го допълниха по превъзходен начин, уловили и най-тънките нюанси на словото.
Ще успее ли Зигфрид, Драконоубиеца да се пребори с коварната магия и да задържи любовта на валкирията Брунхилда? Ще се сдобие ли най-накрая Вотан с така жадувания могъщ пръстен, изкован от Рейнско злато и ще спаси ли Валхала? Ами-и-и не знам, четете :)
Когато на 21 ноември 1874, цели двадесет години след публикуването на либретото, Вилхелм Рихард Вагнер завършва напълно четвъртата опера от тетралогията "Пръстенът на нибелунга", подписва партитурата така: Аз нямам какво повече да кажа.
Е, аз пък не изпитвам съмнение, че Ели и Пепи имат да ни казват още много неща и ще продължат да ни изненадват и радват.
Нека ви разкажа за една колекция от визуално – вербални бижута, съчетали класическа история – по-добрата нордическа митология, поне според мен, от либретото на една велика опера, преразказана от безспорната майсторка на словото Елена Павлова и илюстрирана от магьосника на фентъзийните изображения, оживили не една разкошна книга – Петър Станимиров. Страховитият екип на Кибеа, които аз познавах само като издатели на текстове за здравословен живот и себеусъвършенстване, се захващат с един мащабен проект, несравним с нищо дори далечно подобно на пазара ни, и резултатите са квартет от произведения на изкуството, дето не знаеш да си ги закачиш в рамки ли, да ги сложиш на масичката за ежедневно вдъхване на думи и визии ли, или да ги пазиш в сейф за бъдещите поколения, далече от мазни пръсти, детски фулмастери и чудовища, които прегъват страниците, вместо да ползват книгоразделители.
В ценността на тези книги и слепец би се убедил само като подържи някоя от тях в ръце, и вдъхне от аромата на изящно и с много любов направена книга, каквато поради възрастта ми помня от едно време като вид поне от някои много специални издания от братска Русия, продаващи се в странното културно чудо Руска книжарница, обикновено с името Радуга на него. Да, това си остава за мен символ и еталон на детски рай – руската книжарница, пълна с красота в книжна форма, от която не можех да придобия кой знае колко поради крехката си възраст. Но сега наваксвам с колекционирането на книжни красоти, и Нибелунгите са вече на почетно място. Ако все пак не ви стига това да имате крещяща нужда от четирите красиви албума, които по съвместителство са и доста добри фентъзи истории – нека ви разкажа и малко сюжет, тъй като едва ли ще прекарате към десетина часа от живота си в гледане на оригиналната опера на немски език.
В една алтернативна реалност, която много напомня нордическите предания, Один се казва Вотан, и е в процес на планиране на великата Валхала, където да се отдава на безкрайни запои, докато вярната му съпруга и покровителка на семейното огнище ходи да върши разни божественярски задачки тип Хера мрази Херкулес. За целта му трябва помощта на великаните, единият от които има лошия късмет да се влюби е местната богиня на красотата, която си е класическа шаврантия, и му се пада някак етърва, та трябва хем да угоди на жената за новата къща, хем да не продаде роднина за целите. Междувременно кралят на джуджетата е далече от емоционалните тегоби, но го обсебва идеята за едно мултивселенно господство, чрез добиване на едно конкретно парче злато, скрито в дълбините на Рейн и пазено от няколко празноглави русалки. От златцето се прави пръстен – изненада, изненада, Сауроне, и коронка, но по стечение на обстоятелствата същите се озовават в ръцете Вотански и служат за заплащане за Валхала. Което води до пръкването на Смог…ъъъ, Фафнир, и началото на една добра игра на ментален шах между едноокият бог, рижият Локи – покровител на огъня и няколко велики смъртни, в чиито съдби има твърде много намеса и твърде малко свобода, колкото и да се твърди обратното.
Очакват ви герои, които имат немалко слабости и моменти на абсолютна негероичност; лошковци, с много добра мотивация, но доста ограничени способности за причиняване на твърде дълготрайни последици, и богове, в които божественото не им е в характера, а само в годините и магиите, иначе са си съвсем обикновени хорица, че даже и по-малко, със всичките им страсти и низости, но в доста глобален мащаб. Магии, битки и любов; валкирии, мойри и гарвани; призраци, заблуди и закъсняла прошка. Епичност в най-рядката си и оригинална форма, вдъхновила хиляди писачи, музиканти, творци като цяло от столетия насам. Операта наистина е забавно нещо, когато не я слушаш, а четеш – препоръчвам и една стара жълта книжка, която обожавах да чета като малка – Книга за операта, събрала невероятни истории около създаването на всяка една опера плюс съответното либрето под формата обикновено на приказка. Както и една голяма комиксова сборка наречена История на музиката в рисунки, която нелегално купих преди повече от двадесет и пет години с пари, дадени ми за храна на една екскурзия до Копривщица. НО най-вече – тази тетралогия, която е може би най-красивото нещо в хартиена форма, излизало някога на пазара ни. Нима ви трябват повече аргументи, сериозно?
Това няма да е ревю. Познавам Елена от няколко години и съм чел някои нейни неща дори като дете. Страхотни книги-игри!!! Познавам Елена, дотолкова че да я поздравя за наистина епохалната работа, която е свършила с тази четирилогия, още повече, че тази работа е свързана с екип от лица като Петър Станимиров, редактори и т.н., колелца от цялата машина, която само истински творец и писател, целеустремен и отдаден на идеята, може да накара да работи и самият той да заработи синхронно с нея, така че крайния резултат да е съвършен! Това няма да е ревю, защото все още не съм чел книгите. Но съм чел други неща на Елена и знам, че я обичам като творец и знам, че скоро ще държа готовата поредица в ръце, ще я прочета, ще я четем и с дъщеря ми, наслаждавайки се майсторското перо и великолепните картини на Пепи и ще станем по-добри хора. Надявам се и по-умни! Освен, че я обичам като писател, тя е и пример за това, което всеки един седнал седнал пред компютъра или печатната машина ентусиаст, трябва да знае - труд, труд, труд! Адски много труд, упоритост и перфекционизъм, за да можеш да се наречеш писател, за да можеш да оставиш читателя удовлетворен след като затвори книгата. Искрени поздрави, Елена! Благодаря ти за щастливите мигове с книгите игри в детството, където беше наредена на едно заедно с Карл Май, Майн Рид, Бредбъри и Дикенс. Сега Нибелунгите ти ще бъдат наредени на достойно място сред класиците, защото няма по-голямо удоволствие от това да познаваш автор под сянката, на чието творчество, да мине живота ти! Желая ти още по-големи и удовлетворяващи успехи и наслада от постигнатите победи!
Тук са Зигфрид и красивата валкирия Брунхилда, които най-сетне споделят едно любовно ложе. Но ги чакат коварни препятствия, които ще помътят умовете им и ще ги разделечат едни от други, и в ръце чужди ще ги пратят. Битката с дракона е нищо пред това, което Зигфрид очаква – всяка тронна зала е по-опасно място от коя да е усойна пещера.
Тук са и Вотан, и Локи, всеки плетящ своите собствени интриги, от които зависи съдбата световна. Свада ги очаква – и преследване славно през светове безброй, всичко е част от план по-голям.
Историята приключи по начин, който се очакваше, но с идеи, които в никакъв случай не съм очаквал, които истински ме изненадаха, очароваха и ме накараха да се замисля над твърдението на самият Вагнер, че неговата тетралогия не е точно опера, а нещо повече. Че всъщност той не просто разказва една епична история, а възпитава хората.
Това е не толкова история за богове и войни, за сбъдващи се пророчества и магии, колкото за това как човечеството трябва да съзрее, как трябва да излезе от своето детство, да се отърси от приказките, с които е живяло досега и да погледне истината в очите. Да престане да прехвърля отговорността за действията си на други и да поеме съдбата в собствените си ръце. Време е да порасне и да заживее без удобният свят, в който боговете дирижират всичко. Време е лесната магия да свърши. Време е да се заживее без богове.
„Боговете над всички простосмъртни сила имат, само докато в тях да вярват хора се намират.„
„Боговете не могат да бъдат по-велики от хората, понеже човешкият ум ги е породил и човешка десница ще ги унищожи.„
„Залезът на боговете“ е пряко продължение на „Зигфрид“. Тук обаче я няма паузата от едно поколение, която делеше „Рейнско злато“ от „Валкирия“ и „Валкирия“ от „Зигфрид“. Нишките на всички съдби и всички истории досега се вплитат около пръстена и съдбата на всемира зависи от това какво ще направи човекът със свободна воля, който го притежава. Или този, който казва на притежателя какво да прави.
Зигфрид е събудил Брунхилда, открил е любовта на живота си и сякаш всичко вече трябва да се подреди, но интригите и предателствата не секват и за миг. И двамата ще пият омагьосана медовина и ще забравят своята среща и своята любов. Зигфрид ще се влюби в Гутруна и ще обещае да доведе на Гюнтер за жена Брунхилда. Жаждата за притежание на пръстена не познава граници и за пореден път прегазва човешки съдби и души.
Миме и Алберих са оковани в подземието, но Хаген желае и предметите от рейнското злато и короната. А за да стори това, е способен на всичко, дори и да призове мъртвите.
Във Валхала противоречията между боговете се изострят и назрява война, в която всеки ще трябва да избере страна, а душите на войните да се впуснат в една последна епична битка.
Вотан, въпреки че вижда как Игдразил съхне и знае всичко което ще стане, все още таи надежда, че ще контролира пръстена и ще спаси Валхала.
Йорд и Локи се съюзяват и най-накрая става ясна ролята на богинята на земята. Тя прекрасно знае какво ще стане, но и знае, че е неизбежно и задължително. Игдразил ще погине в пламъци, а световете ще се разделят и връзките между тях ще изтлеят. пак ще са там нейде в звездният простор, просто ще са недостижими за хората. Поне засега… И най-важното, волята на хората ще бъде освободена, а това е голяма привилегия, но и голяма отговорност.
„…да стори онова, което е правилно и редно, а не онова, което му се иска“
Защото свободната воля иска и морал и самодисциплина. Изисква да си такъв заради себе си, а не защото някой така е изтъкал нишката на съдбата ти. Изисква да си добър не под страх от наказание, а защото така го усещаш. Изисква всеки да носи отговорност за това, което върши, а не да я прехвърля на някой друг. Тя е дар, но и проклятие.
Пътят е извървян. От свят, в който норните са изтъкали съдбите на всички, в който героите са благословени да пируват във Валхала, боговете да творят чудеса за хората, а самите хора да са статисти, до свят, в който всеки има един живот и привилегията и шанса да го изживее като падаща звезда, или като запалена клечка кибрит. Това е пътят, по който крачиха героите в тази уникална тетралогия. Извървяха пътят към свободата, всички и богове и хора и сега, ако перифразирам древната сентенция, са в началото на пътя към съвършенството.
Пророчества, богове и полубогове. Великани, които строят крепостта на боговете и джуджета – изкусни ковачи, и магьосници, живеещи дълбоко в своите мини. Дракон, който обитава пещера пълна със съкровища, до които иска да се добере всеки. Строшен и изкован меч, който единствен може да убие дракона, но и който не може да бъде възстановен от всеки, нито да се носи от всеки. Валкирии, герои, пиршества и Валхала. Пръстен, който дава на притежателя си контрол над всички светове, но и който покварява и побърква всички, които го носят. Плетеница от много светове, обединени от Игдразил. Мост от дъга, който води до Асгард. Герои и антагонисти. Любов, омраза, предателство, вярност и чест. Ерата на боговете приключва, за да започне ерата на хората. Духове на стари герои, и добри, и лоши, умиротворени след последният сблъсък, се появяват да отдадат последна почит на живите.
Всичко това звучи ли ви познато? Колко общи елементи с елемента с „Хобит“ и „Властелинът на пръстените“ открихте? А с други книги и филми? С комикс поредица? Споменавам го, за да илюстрирам влиянието, което е оказал и оказва Вагнер с „Пръстена на нибелунга“ върху културата от създаването си досега и колко положително е то. Но в никакъв случай не трябва да се подвежда човек по общата история и да остава с впечатление, че Толкин е силно повлиян от Рихард. Питан е по въпроса и той отрича. Просто и двама взимат за основа на своите произведения вече съществуващи фолклорни такива, макар единият да използва немска сага, а другият скандинаваска, които явно имат един и същ първоизточник. Наистина нордическата митология е прекрасна и можем само да съжаляваме, че не е оцеляла по-голяма част от нея до наше време.
Всички фенове на жанра са наясно, че митовете, легендите, преданията и фолклорът са в основата на фентъзито. И ако Толкин и Хауърд са сочени за бащи на този литературен жанр, то явно Вагнер трябва да бъде титулуван като магьосника, изковал понятието фентъзи като културен феномен в сферата на изкуството, въпреки че той самият никога не го е използвал. Все пак той живее във времето, когато викторианските романи са в разцвета си, когато започват да се оформят отделните жанрове в литературата, за да получат своя облик в края на 19 век и през 20 век. Така че „Пръстенът на нибелунга“ е може би началото и то какво начало. Като свръх нова.
Аз лично съм възхитен от поредицата и след прекрасната адаптация на Елена, реших да прочета и либретото.
Световете, свързвани преди от световния ясен, се носят из мрака на космоса, а нейде в дълбока пещера трите речни нимфи и Татко Рейн пазят тиарата и всемогъщия пръстен…
Така свършва историята на рейнското злато, а може би е начало на друга? Но знае ли се?
През 2014 година една епична средновековна сага оживя по впечатляващ нов начин и то на български език. Двама майстори на перото и четката обединиха талантите си за да поднесат „Пръстенът на нибелунга” на съвременния читател. Елена Павлова преразказа либретото на „Рейнско злато” – първата опера от монументалния цикъл на Рихард Вагнер. Художникът Петър Станимиров пък допринесе с красиви илюстрации, които моментално привличат погледа към луксозното издание на „Кибеа”. През следващите години същия екип продължи делото си и ни зарадва с „Валкирия” и „Зигфрид”. Днес пред нас е кулминацията на класическата тетралогия – „Залезът на боговете”! Готови ли сте да разгърнем книгата заедно? Прочетете ревюто на "Книжни Криле":
Стигнахме до края на голямата, епична фентъзи поредица - в четвъртата част, закономерно, действието се засилва на макс: имаме грандиозни битки, мащабни козни и борба за короната. Сполита ни и разпадането на вселената, а Мидгард е на косъм от разрушаването, но Зигфрид прави огромна жертва и спасява света, какъвто го познава. Дърпа ме за езика да кажа, че Анета Мечева, редакторката, очакваше много по-сериозна и задълбочена книга, не на последно място и защото „Залезът на боговете“ в оперния си вариант е трагична, потресаващо тъжна творба. Съжалявам, Анета, не можах да се пречупя да напиша такъв хорър за предателство и смърт. Предпочетох да избера справедливостта. Ще издам и спойлер – краят е щастлив. Щастливият край е много важен не само в книгите за по-малките, но и в тези за големи, тъкмо защото знаем, че той е нетраен и е само затишието, преди животът да ни шамароса с нещо още по-епично. (цялото интервю с мен - Елена Павлова - и художника - Петър Станимиров - можете да видите тук: https://troshanov.wordpress.com/2017/...)