What do you think?
Rate this book
Моно
Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник?
По-малко от 1 човек сред всички жители.
Ами ако я срещнеш и след това я изгубиш?
Това е книга с експериментаторски елементи, поетична, експресивна, красива – парче месо от реалността. Социална и приказна.
Отклонение от праведния път на литературата.
Началото, средата, краят, хората, които героинята среща по пътя на „лекуването” си.
Как човек продължава живота си след края на едно обичане?
Колко важни са спомените и детството?
Ето толкова.
Моно е дебютният роман на Antoniya Atanasova.
По-малко от 1 човек сред всички жители.
Ами ако я срещнеш и след това я изгубиш?
Това е книга с експериментаторски елементи, поетична, експресивна, красива – парче месо от реалността. Социална и приказна.
Отклонение от праведния път на литературата.
Началото, средата, краят, хората, които героинята среща по пътя на „лекуването” си.
Как човек продължава живота си след края на едно обичане?
Колко важни са спомените и детството?
Ето толкова.
Моно е дебютният роман на Antoniya Atanasova.
170 pages, Paperback
Published September 1, 2016
1 person is currently reading
26 people want to read
About the author
Антония Атанасова
3 books32 followersАз съм пишещ човек от Свищов, цял живот живял в Перник.
Пиша за и съм в постоянен възторг от красивите неща в ежедневието; музиката с нейната непреходност и влияние; този и онзи смислен филм и човек; селата като феномен, градовете също; животните - тези възхора; смъртта като естествена и неплашеща; тъжните хора и случки, които щъкат сред нас, или тези, които ни натъжават; изобщо всичко, което нарушава и връща баланса в дните ни.
Търся интересни, истински случки, обличам ги в думи и изпращам из света.
И малко музикални стилове и английски език за хората, които не владеят българския език (и онези пък, които владеят езика на музиката):
More about my writing style using the right words to define its genre:
sadcore, ambient, melancholic, indie, psychedelic pop, rock and metal, alternative, slowcore, experimental, art, space, melodic, doom.
My writing is what unites prose, empathy, soul, music and poetry.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 4 of 4 reviews
October 1, 2016
Моно е книгата, която съм сядала да пиша хиляда пъти. И също книгата, която съм написала – по въздишки, по изтъркани подметки, по фрагменти и по един куп песни, които са белязани с някакви минали тъги и вече не мога да ги разделя от тях.
Но Моно е също и книгата, която всеки от нас е сядал да пише – понеже всички сме се разделяли с нещо, скъпо за нас.
Факт, нещастната любов вдъхновява изключително успешно. Но Антония освен всичко друго е имала и смелостта да си признае творческата тъга. Да ѝ даде истински живот, да я опредмети, да я прелее в в чуждо тяло (книжно), за да се раздели истински, за да полети истински.
Книгата е мой тип писане, затова толкова ми харесва – фрагменти, импресии, ретроспекции (често), отскачане до бъдещето (по-рядко), списъци, размисли, оплитане в собствените си емоции, много сега.
И аз така си нахвърлям вътрешностите по листа, затова ми е близко.
Пък и я разбирам бе, да му се не види. И Разменям сърце за каквото и да е, и Написах тази книга, за да ознаменувам края на една обич. Не знаех какво друго да направя.
Книга с алтернативни финали, от които си избирам реалистичния. Няма единствена, вечна любов. Няма сродна душа.
И това съвсем, съвсем не е нещастие за този свят, на който все още има 7.3-или-колкото-са-там милиарда души.
Завинаги не трае вечно.
Смешно ми е за всички пъти, когато сме казвали завинаги (и за всички хора, с които сме си го казвали, и всички по света, които в този момент си обещават вечност); за всички пъти, в които сме чертали бъдещето, за всички пъти, когато сме се заливали от смях, а не е било за смях, не е било.
Но Моно е също и книгата, която всеки от нас е сядал да пише – понеже всички сме се разделяли с нещо, скъпо за нас.
Факт, нещастната любов вдъхновява изключително успешно. Но Антония освен всичко друго е имала и смелостта да си признае творческата тъга. Да ѝ даде истински живот, да я опредмети, да я прелее в в чуждо тяло (книжно), за да се раздели истински, за да полети истински.
Книгата е мой тип писане, затова толкова ми харесва – фрагменти, импресии, ретроспекции (често), отскачане до бъдещето (по-рядко), списъци, размисли, оплитане в собствените си емоции, много сега.
И аз така си нахвърлям вътрешностите по листа, затова ми е близко.
Пък и я разбирам бе, да му се не види. И Разменям сърце за каквото и да е, и Написах тази книга, за да ознаменувам края на една обич. Не знаех какво друго да направя.
Книга с алтернативни финали, от които си избирам реалистичния. Няма единствена, вечна любов. Няма сродна душа.
И това съвсем, съвсем не е нещастие за този свят, на който все още има 7.3-или-колкото-са-там милиарда души.
Завинаги не трае вечно.
Смешно ми е за всички пъти, когато сме казвали завинаги (и за всички хора, с които сме си го казвали, и всички по света, които в този момент си обещават вечност); за всички пъти, в които сме чертали бъдещето, за всички пъти, когато сме се заливали от смях, а не е било за смях, не е било.
Read
December 25, 2017Романът „Моно” на Антония Атанасова е поредното доказателство, че книгите ни намират, когато сме готови за тях. Още повече, че я завърших в навечерието на Бъдни вечер. И да, осъзнах колко много съм се залъгвала, че съм забравила една любов...
Да загубиш любовта боли... Но да загубиш себе си в някого, още повече...
„Моно” е красив роман. Тъжен, мъдър, изстрадан. Разказан толкова искрено. Това е роман за любовта във всичките ѝ проявления. Но също и за самотата, за невъзможността да се откриеш, когато целенасочено си се губил в другите.
Романът е от любимите ми, без ясна сюжетна линия. Той е мисли и преживявания, които дори не са подредени хронологично, но съвсем естествено следват своята последователност. Повествованието се води от Аз форма, но то разкрива много повече от живота на героинята. Толкова много образи има в книгата, някои само леко загатнати, други добре развити. Но всичките имат своята пълнота и телесност. Всички имат своята мъка и своята ЛЮБОВ. И сякаш и самата Антония ги обича. Обича всеки малък недостатък, всяка драскотина и неравност в харектера им. Обича мъката им, страданията им.
Това е книга катарзис. Не знам дали е била такава за авторката, но за мен определено беше. Да, тъгата е напоила всяка една страница. Но това е книга и за надеждата. Защото „...Има вечна любов и се подписвам с кръвта си под всичко, твърдящо това.
Вечната любов... на мяйката към детето или към нас самите. Или любовта като цяло, която само мени обектите си. Но тя си е вечна, какво? Вечна като прадедите ни...”
Да загубиш любовта боли... Но да загубиш себе си в някого, още повече...
„Моно” е красив роман. Тъжен, мъдър, изстрадан. Разказан толкова искрено. Това е роман за любовта във всичките ѝ проявления. Но също и за самотата, за невъзможността да се откриеш, когато целенасочено си се губил в другите.
Романът е от любимите ми, без ясна сюжетна линия. Той е мисли и преживявания, които дори не са подредени хронологично, но съвсем естествено следват своята последователност. Повествованието се води от Аз форма, но то разкрива много повече от живота на героинята. Толкова много образи има в книгата, някои само леко загатнати, други добре развити. Но всичките имат своята пълнота и телесност. Всички имат своята мъка и своята ЛЮБОВ. И сякаш и самата Антония ги обича. Обича всеки малък недостатък, всяка драскотина и неравност в харектера им. Обича мъката им, страданията им.
Това е книга катарзис. Не знам дали е била такава за авторката, но за мен определено беше. Да, тъгата е напоила всяка една страница. Но това е книга и за надеждата. Защото „...Има вечна любов и се подписвам с кръвта си под всичко, твърдящо това.
Вечната любов... на мяйката към детето или към нас самите. Или любовта като цяло, която само мени обектите си. Но тя си е вечна, какво? Вечна като прадедите ни...”
October 13, 2016
Вече разбрах защо Моно е моно, а не дуо, стерео или поне поли(това ми беше много любопитно)! Всъщност я познавам Тони - авторката на книгата, като много позитивен и лъчезарен човек и бях силно изненадан от валежът на есенни листенца тъга в нейната първа книга. Не очаквах такива чувства изобщо да съществуват в толкова усмихнат човек. Но ето, че съм грешал, и щастливите хора тъгуват, а тяхната тъга нарисувана с четката на поет може да бъде и красива! Точно такава е и тъгата, която срещнах в Моно, красива, нежна, истинска, ако ме разбирате какво искам да кажа с това последното.
Моно е за любовта към милото ти селце, за любовта към любимия дядо, а може би и за очакването на любимия любим, който така и не идва, или пък е дошъл но сме го подминали?
Моно е за любовта към милото ти селце, за любовта към любимия дядо, а може би и за очакването на любимия любим, който така и не идва, или пък е дошъл но сме го подминали?
Read
April 23, 2025Литературата е много субективно изкуство. Начинът, по който я възприемаме, начинът, по който ни влияе, по който ни завладява, по който ни пречупва и лекува, e индивидуален за всеки човек. И именно в тази индивидуалност откриваме онази невидимата нишка, която ни свързва. Има нещо много скъпоценно в това да откриеш друг човек, който е различен по твоя начин, който споделя същия недостатък като теб. И когато видиш как носи този свой недостатък, как го е закичил гордо на себе си, започваш да се чудиш недостатък ли е всъщност това. И откриваш нов начин да се приемеш, да се цениш. Нов начин да вдигнеш глава и да продължиш напред.
Такава невидима нишка ме свързва с думите на Антония Атанасова. Още с първите страници на "Процедура по забравяне на човек" преди години чух онова тихичко вътрешно клик. Оттогава усещам голяма част от нейните текстове като отливка от мен самата. Не всичко, разбира се. Но ги откривам във всяка нейна книга. И това ми е повече от достатъчно. Дали ще бъде цитат, който предния ден съм си припомнила по един или друг повод, а на следващия съм прочела в нейна книга или любима песен, която звучи от страниците на нейн текст, дали дали ще бъде спомен от детството, който споделяме, ама поотделно (разбирате ли) или усещане/прозрение, което не може да бъде описано с думи, а изживяно. Тези невидими срещи са спонтанни, изненадващи и истинско удоволствие.
"Моно" не прави изключение от правилото. Тя също е лична книга, както и следващите й две. Вече не съм сигурна възможно ли е да излезе изпод перото на Антония Атанасова книга, която не е лична. Която не е като отворен дневник, рана, архив със спомени или шкаф с чувства, които побутват търпеливо чекмеджетата, в които са затворени, и чакат да бъдат разказани.
"Моно" ни превежда през историите си в лична форма - разказва се в първо лице, но разказвачът е колективен - това са нашите истории, нашите блянове, спомени, самотните моменти, когато не знаем какво да правим със себе си, как да продължим напред, моментите, когато се давим в отминали изгубени спомени и когато мечтаем какво би било, когато търсим опора и подкрепа в битието си, в ронещата се мазилка по стените на къщичката на село, която е заключила детския ни смях или е готова да приюти първата ни реколта с домати. "Моно" е вик - освобождаващ, оголващ, готов да признае поражение и да търси нов път напред, вик, който на всички ни се иска понякога да освободим, да спрем да се борим, да спрем да плуваме срещу течението. Началото на лекуването започва с признанието, че има какво да лекуваме.
"Моно" започва в момента, в който Азът приема загубата си - една от хилядите, с които ще се сблъска, в чиито спомени ще се разтваря, ще чезне, ще се дави, в чието бъдеще няма да присъства, в чиито отговори ще липсва. Една от най-страшните мисли - възможността да бъдем непотребни, невидими, безследни.
Мога да продължавам да говоря и да пиша до безкрай за тази книга, да намирам нови и нови врати, които да открехвам за вас, защото думите никога няма да изчезнат, нали така? Но ще ви оставя сами да ги открехнете и да видите какво се крие зад тях. А аз оставам с мисълта, че съвсем скоро излиза и новата книга на Антония Атанасова - „Мару и Заека“. Малка утеха след раздялата с "Моно".
Към блога
KOPRIVA - Сред Планетите
Такава невидима нишка ме свързва с думите на Антония Атанасова. Още с първите страници на "Процедура по забравяне на човек" преди години чух онова тихичко вътрешно клик. Оттогава усещам голяма част от нейните текстове като отливка от мен самата. Не всичко, разбира се. Но ги откривам във всяка нейна книга. И това ми е повече от достатъчно. Дали ще бъде цитат, който предния ден съм си припомнила по един или друг повод, а на следващия съм прочела в нейна книга или любима песен, която звучи от страниците на нейн текст, дали дали ще бъде спомен от детството, който споделяме, ама поотделно (разбирате ли) или усещане/прозрение, което не може да бъде описано с думи, а изживяно. Тези невидими срещи са спонтанни, изненадващи и истинско удоволствие.
"Моно" не прави изключение от правилото. Тя също е лична книга, както и следващите й две. Вече не съм сигурна възможно ли е да излезе изпод перото на Антония Атанасова книга, която не е лична. Която не е като отворен дневник, рана, архив със спомени или шкаф с чувства, които побутват търпеливо чекмеджетата, в които са затворени, и чакат да бъдат разказани.
"Моно" ни превежда през историите си в лична форма - разказва се в първо лице, но разказвачът е колективен - това са нашите истории, нашите блянове, спомени, самотните моменти, когато не знаем какво да правим със себе си, как да продължим напред, моментите, когато се давим в отминали изгубени спомени и когато мечтаем какво би било, когато търсим опора и подкрепа в битието си, в ронещата се мазилка по стените на къщичката на село, която е заключила детския ни смях или е готова да приюти първата ни реколта с домати. "Моно" е вик - освобождаващ, оголващ, готов да признае поражение и да търси нов път напред, вик, който на всички ни се иска понякога да освободим, да спрем да се борим, да спрем да плуваме срещу течението. Началото на лекуването започва с признанието, че има какво да лекуваме.
"Моно" започва в момента, в който Азът приема загубата си - една от хилядите, с които ще се сблъска, в чиито спомени ще се разтваря, ще чезне, ще се дави, в чието бъдеще няма да присъства, в чиито отговори ще липсва. Една от най-страшните мисли - възможността да бъдем непотребни, невидими, безследни.
Мога да продължавам да говоря и да пиша до безкрай за тази книга, да намирам нови и нови врати, които да открехвам за вас, защото думите никога няма да изчезнат, нали така? Но ще ви оставя сами да ги открехнете и да видите какво се крие зад тях. А аз оставам с мисълта, че съвсем скоро излиза и новата книга на Антония Атанасова - „Мару и Заека“. Малка утеха след раздялата с "Моно".
Към блога
KOPRIVA - Сред Планетите
Displaying 1 - 4 of 4 reviews