Тиха логика

by Светослав Тодоров

„Тиха логика” на Светослав Тодоров е сборник от кратки разкази, често на ръба на експерименталната поезия. Тодоров е най-добре познат като журналист, редактор и анализатор за местни и чуждестранни издания. Встрани от писането на български и английски, той е и дългогодишен организатор на музикални събития. Някои от разказите му са преведени на сръбски, хърватски и словенски.

Книга-компас за моменти на неспокойствие, която не дава решения, но предлага компания.

Стефан Иванов

Сборник от хипнотични състояния, изградени от нишки на всеобхватна сетивност.

Николай Грозни

Paperback

Published March 1, 2026

Reviews

[Габриела Манова]

Много ми хареса. Книга, която деликатно, но и прямо обговаря хаотичните мисли на цяло едно поколение. Някои текстове ми звучат толкова близки, че докато ги чета, се връщам в себе си отпреди време–по-млада. Аз ли бях, която слушах музика, шляейки се с часове по софийските улици? Аз ли съм пораснала толкова, аз ли съм вече жена?

Не знам как правилно да опиша усещането, което ми създаде „Тиха логика“, но ще опитам. Писането на Светльо ме върна някъде; може би в онова пространство, което всички пишещи съзаклятнически обитавахме в периода 2010-2020. Сякаш литературата беше друга, средата беше друга, ние повече (се) четяхме и повече ни пукаше. Не знам защо, но напоследък имам усещането, че българската литература (в частност поезията, но не само) се е фрагментирала кардинално. Може би остарявам, а може би наистина преди имаше едно споделено пространство, в което четяхме текстовете си и си кимахме–да, да, точно така, и аз се чувствам по същия начин... И не в смисъла на „четеш нещо и не знаеш кой го е написал, може да е всеки“, а в смисъла на заедно вървим през живота. Всички имахме собствен глас, но общ език.

Мисля, че доста писатели от моето поколение се разочароваха от някои черти на средата и на книгоиздаването. Някои изобщо отказаха да издават, други спряха да пишат, трети сме черна станция, четвърти не се дават. Тревожи ме това усещане, че сякаш нямаме ядро, към което да се връщаме, когато ни стане черно. Може би е лично мой филм, знам ли. Някакво усещане за разкъсване, което може би се дължи на това, че никога не сме имали кой знае колко здрава спойка, а може би на това, че светът стана толкова страшен и опасен, че никой не се чувства сигурен в нищо. „Отдавна сме свикнали с лошите новини и искрените работи да си ги казваме от дистанция.“

„Имам деструктивна сила (...) понякога губя баланс, понякога се пресягам до нечия ръка и се разливам.“

[Зорница Иванова · Rating 5 out of 5]

Обичам книгите, които така ненатрапчиво белят слоевете на мисълта и нежно утешават тревожността. Препоръчвам!

[Yoshka · Rating 5 out of 5]

Проникваща, дълбока, лична.