What do you think?
Rate this book
Американски поети
Издателство „Захарий Стоянов” представя сборник с произведенията на най-значимите американски поети на 20 век. В своята подборка изтъкнатата наша преводачка Леда Милева включва онези автори и творби, които със своята непреходност представляват интерес за българския читател – като съдържание и поетични качества, както и като гражданска позиция на своите автори.
- GenresPoetry
392 pages, Hardcover
3 people are currently reading
12 people want to read
About the author
Various
455k books1,339 followersVarious is the correct author for any book with multiple unknown authors, and is acceptable for books with multiple known authors, especially if not all are known or the list is very long (over 50).
If an editor is known, however, Various is not necessary. List the name of the editor as the primary author (with role "editor"). Contributing authors' names follow it.
Note: WorldCat is an excellent resource for finding author information and contents of anthologies.
If an editor is known, however, Various is not necessary. List the name of the editor as the primary author (with role "editor"). Contributing authors' names follow it.
Note: WorldCat is an excellent resource for finding author information and contents of anthologies.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 5 of 5 reviews
December 10, 2022
„Надеждата е малка птица
гнездо в душата свила,
тя пее песничка без думи
и пърха лекокрила.
Най-нежно в бурно време пее.
Безмилостна стихия
могла би само тази птица
в душата да убие.
В земи смразени ми е пяла,
в морета разярени,
в замяна без да пожелае
една троха от мене.“
Емили Дикинсън
Превод: Леда Милева
гнездо в душата свила,
тя пее песничка без думи
и пърха лекокрила.
Най-нежно в бурно време пее.
Безмилостна стихия
могла би само тази птица
в душата да убие.
В земи смразени ми е пяла,
в морета разярени,
в замяна без да пожелае
една троха от мене.“
Емили Дикинсън
Превод: Леда Милева
April 7, 2021
Силно препоръчвам!
May 18, 2015
Лорънс Ферлингети:
Занимавал съм се с мълчание,
изгнание и хитрост.
Карл Сандбърг:
Струпайте телата при Аустерлиц и Ватерло.
Заровете ги и ме оставете да работя:
аз съм тревата; аз всичко покривам.
Една Сейнт Винсънт Милей:
Деца мои, слушайте:
баща ви умря.
От неговите стари дрехи
ще ви ушия хубави палтенца.
Ще ви направя къси панталонки
от неговите стари панталони.
По джобовете ви ще има дреболии,
които той е слагал там —
ще има ключове, ще има и стотинки,
полепнали с тютюн.
Стотинките ще вземе Ден
за малката си касичка.
За Ани — ключовете,
да й дрънкат.
Животът трябва да върви,
а мъртвите — да се забравят.
Животът трябва да върви,
макар добрите хора да умират.
Изяж закуската си, Ани.
Вземи лекарството си, Ден.
Животът трябва да върви,
ала защо — не помня точно.
Едуард Къмингс:
Милата ми стара и така нататък
леля Люси можеше
да каже точно
за какво се бихме
през последната
война
а сестра ми
Изабела правеше стотици
(и стотици) антибълхови наушници
не казвам нищо за чорапите
и така нататък
ръкавици ризи и така нататък
майка ми пък се надяваше
да загина храбро
и така нататък
у баща ми не остана глас
да обяснява
че това е чест
и че сам би тръгнал
и така нататък
докато самият аз
и така нататък
тихо си лежах в окопите
и така нататък
(и сънувах
и така нататък
твоята усмивка
и очите ти и коленете
и така нататък).
Каунти Кълън:
Тя мисли, че дори и на небето
богатите до пладне си лежат,
а черни ангелчета стават в тъмно,
за да почистят всеки райски кът.
Феликс Полак:
Аз не исках да замина.
Те ме мобилизираха.
Аз не исках да умирам.
Те казаха, че ме е страх.
Аз се опитах да избягам.
Те ме изправиха пред военния съд.
Аз не стрелях.
Те ме нарекоха подлец.
Дадоха команда за атака.
Един шрапнел разкъса корема ми.
Аз виках от болка.
Те ме отнесоха на безопасно място.
На безопасно място аз умрях.
Те обявиха траурно мълчание.
Зачеркнаха ме от списъците
и поставиха кръст върху гроба ми.
В родния ми град държаха прочувствена реч.
Аз нямах възможност да извикам: „Лъжци!“
Казваха, че съм дал живота си.
Аз се бях мъчил да го запазя.
Казваха, че ще служа за пример.
Аз се бях опитал да избягам.
Казваха, че се гордеят с мен.
Аз се бях срамувал от тях.
Казваха, че майка ми също трябва да се гордее.
Майка ми плачеше.
Аз исках да живея.
Нарекоха ме страхливец.
Умрях като страхливец.
Обявиха ме за герой.
Айлийн Иган:
Тя би могла да каже:
„Отново е август, но аз съм безока.“
Ала мълчи, не проси милостиня.
Прави книжни цветя за паничка ориз.
Как ще измием своята вина?
Ние, от чието име смъртта в окраската на златна
изпълни бездната на небесата.
Смъртта, гигантски цвят на злото,
вина за разтопените очи във Хирошима.
Карл Шапиро:
Загубени в просторите на пустия Пасифик,
хиляда мои дни на болка и изгнание
ми казват сбогом. Загадъчният Южен кръст
се върна в своето небе, цял континент
се гмурна под вълните и островите се разтвориха
в соления си елемент.
Сега на палубата морската мъгла забулва
усмивката, с която бих могъл
да пръсна всяка тъмнина
и да поискам прошка за нещата,
донесли срам и смърт — на милиони хора и на мене.
Не возим стоки и суровини от Изтока,
а смръщени мъже в мъждиви трюмове
и лунатици между палубите струпани;
огромен, призрачният кораб пръска
болезнено-сладникав дъх на унижение
и мнозинството, незасегнати от меч или невроза,
се взират с похотливи погледи
и са готови хищно да разграбват
блестящи магазини и момичета.
Затуй че ме гневят такива добродетели —
и свойствени, и непривични за войнишкия живот, —
стоя тук сам и мразя тези хора
кафяво-зеленикави, които лазят
като гадини по набръчканата кожа на земята
и в корабите пропълзяват. Не, иначе не бих могъл
да се навеждам и да гледам през мъглата
за моста на изгнанието и завръщането.
Сълзите ми извират от сърцето, не са лирични стихове
за Щатите; усмивката ми е молитва.
И ескортирани от мъртвото вълнение и чайки,
прехапали тревожните си чувства,
с мълчание и тайнственост навлизаме
във териториалните води. И чак тогава
една ужасна конвулсивна радост, по-бляскава
и по-внезапна от експлозия на кораб,
разкъсва напрежението в небесата и морето,
за да разбие сто хилядите черепи
и да освободи в огромен изблик на любов
пленените души — и на войниците, и моята.
Джордж Хичкок:
Зад пет хиляди мили и зад толкова
несбъднати надежди Америка
във климатичната си инсталация
спокойно спи.
Даниел Хофман:
Тюлените в залива Пенебскот
не знаеха за атомната бомба,
затуй със силен глас им викнах да се пазят.
…
И пожелах да имам много восък
да задуша примамващите звуци,
и със завист мислех за мъката на оня,
привързан здраво за мачтата на кораба,
когато тътена, когато тътена, когато тътена
на бомбите пробие дупки във небето.
Алън Гинзбърг:
Молох, стоя в теб самотен! Молох, сънувам в тебе ангели!
Полудял в Молох! Без любов, безплоден в Молох!
Молох, ти влезе рано в душата ми! Молох, в теб съм
съзнание без тяло!
Молох, ти прогони моя вроден възторг!
Молох, аз си отивам!
Пробуди се в Молох! Светлина струи от небето!
Молох! Молох! Апартаменти — роботи! Невидими предградия!
Мними съкровища! Слепи столици!
Дяволски индустрии! Призрачни нации!
Непревземаеми лудници?
Гранитни фалоси! Чудовищни бомби!
Молох, докато те вдигнат на небето, строшиха гръбнаците си!
Алън Гинзбърг:
Какви праскови и какви слънчеви ореоли! Цели семейства пазаруват нощем! Пътеките — пълни със съпрузи! Жени сред авокадото, бебета сред доматите! А ти, Гарсия Лорка, какво търсеше там на края, при дините?
Алън Гинзбърг:
Бъроуз е в Танжер и няма да се върне, а това е зловещо.
...
Добре е да прегледам националните си ресурси:
заведения, където продават марихуана;
непубликувана частна литература, която лети с 1400 км в час;
пет хиляди лудници.
...
Америко, това е сериозно.
Америко, това научих от телевизионните ти програми.
Америко, нима това е истина?
За мен е най-добре да почна още отсега да работя.
Вярно е, че няма да постъпя в армията.
Не ми се ще и стругове да правя.
Аз съм късоглед и психопат.
Америко, все пак разчитай и на мойто немощно рамо.
Грегъри Корсо:
И тази година не откраднах нищо.
Вече 8 години нищичко не съм открадвал.
Престанах да крада.
Само лъжа от време на време
Александър Тейлър:
В болницата едно чернооко момиче маха с чуканчето на ръката си.
Навсякъде — превръзки по-големи от човешки крайници.
Гответе се, във век, във който страдаме,
малките деца да дойдат и да страдат вместо нас.
Няма нищо, което да сме готови да си сторим един на друг,
и няма дума, която да не сме готови да използваме, за да отречем това.
Александър Тейлър:
Онзи, който наистина ми липсва,
е Рей Чарлс, който, макар и сляп,
умееше да играе рок, да свири и да вижда,
който пътуваше из целия свят
с широката си подскачаща усмивка
и никога изобщо не изпита нужда
да убие никого, никъде.
Чарлз Симик:
Страхът минава от човек на човек
неусетно,
тъй както лист предава
своя трепет
на друг лист.
Изведнъж цялото дърво затрептява,
а от вятър няма и следа.
Чарлз Симик:
Зелени Буди
върху щанда с плодове.
Ядем усмивката им,
а зъбите им плюем.
Чарлз Симик:
Ако не си видял шесткракото куче,
няма значение.
Ние го видяхме, то си лежеше в ъгъла.
Колкото за излишните крака,
човек лесно свикваше с тях.
И си мислеше за други неща.
Като например защо сме на панаира
в такава тъмна и студена нощ.
Моли Пийкок:
Защо пък оргазъм ще разплаче някого?
Защо сега, когато е обичан, плаче за някога, когато не е бил.
Гневът, разнежен в сълзи, поразява
със страха, който се е вкоренил така дълбоко.
Занимавал съм се с мълчание,
изгнание и хитрост.
Карл Сандбърг:
Струпайте телата при Аустерлиц и Ватерло.
Заровете ги и ме оставете да работя:
аз съм тревата; аз всичко покривам.
Една Сейнт Винсънт Милей:
Деца мои, слушайте:
баща ви умря.
От неговите стари дрехи
ще ви ушия хубави палтенца.
Ще ви направя къси панталонки
от неговите стари панталони.
По джобовете ви ще има дреболии,
които той е слагал там —
ще има ключове, ще има и стотинки,
полепнали с тютюн.
Стотинките ще вземе Ден
за малката си касичка.
За Ани — ключовете,
да й дрънкат.
Животът трябва да върви,
а мъртвите — да се забравят.
Животът трябва да върви,
макар добрите хора да умират.
Изяж закуската си, Ани.
Вземи лекарството си, Ден.
Животът трябва да върви,
ала защо — не помня точно.
Едуард Къмингс:
Милата ми стара и така нататък
леля Люси можеше
да каже точно
за какво се бихме
през последната
война
а сестра ми
Изабела правеше стотици
(и стотици) антибълхови наушници
не казвам нищо за чорапите
и така нататък
ръкавици ризи и така нататък
майка ми пък се надяваше
да загина храбро
и така нататък
у баща ми не остана глас
да обяснява
че това е чест
и че сам би тръгнал
и така нататък
докато самият аз
и така нататък
тихо си лежах в окопите
и така нататък
(и сънувах
и така нататък
твоята усмивка
и очите ти и коленете
и така нататък).
Каунти Кълън:
Тя мисли, че дори и на небето
богатите до пладне си лежат,
а черни ангелчета стават в тъмно,
за да почистят всеки райски кът.
Феликс Полак:
Аз не исках да замина.
Те ме мобилизираха.
Аз не исках да умирам.
Те казаха, че ме е страх.
Аз се опитах да избягам.
Те ме изправиха пред военния съд.
Аз не стрелях.
Те ме нарекоха подлец.
Дадоха команда за атака.
Един шрапнел разкъса корема ми.
Аз виках от болка.
Те ме отнесоха на безопасно място.
На безопасно място аз умрях.
Те обявиха траурно мълчание.
Зачеркнаха ме от списъците
и поставиха кръст върху гроба ми.
В родния ми град държаха прочувствена реч.
Аз нямах възможност да извикам: „Лъжци!“
Казваха, че съм дал живота си.
Аз се бях мъчил да го запазя.
Казваха, че ще служа за пример.
Аз се бях опитал да избягам.
Казваха, че се гордеят с мен.
Аз се бях срамувал от тях.
Казваха, че майка ми също трябва да се гордее.
Майка ми плачеше.
Аз исках да живея.
Нарекоха ме страхливец.
Умрях като страхливец.
Обявиха ме за герой.
Айлийн Иган:
Тя би могла да каже:
„Отново е август, но аз съм безока.“
Ала мълчи, не проси милостиня.
Прави книжни цветя за паничка ориз.
Как ще измием своята вина?
Ние, от чието име смъртта в окраската на златна
изпълни бездната на небесата.
Смъртта, гигантски цвят на злото,
вина за разтопените очи във Хирошима.
Карл Шапиро:
Загубени в просторите на пустия Пасифик,
хиляда мои дни на болка и изгнание
ми казват сбогом. Загадъчният Южен кръст
се върна в своето небе, цял континент
се гмурна под вълните и островите се разтвориха
в соления си елемент.
Сега на палубата морската мъгла забулва
усмивката, с която бих могъл
да пръсна всяка тъмнина
и да поискам прошка за нещата,
донесли срам и смърт — на милиони хора и на мене.
Не возим стоки и суровини от Изтока,
а смръщени мъже в мъждиви трюмове
и лунатици между палубите струпани;
огромен, призрачният кораб пръска
болезнено-сладникав дъх на унижение
и мнозинството, незасегнати от меч или невроза,
се взират с похотливи погледи
и са готови хищно да разграбват
блестящи магазини и момичета.
Затуй че ме гневят такива добродетели —
и свойствени, и непривични за войнишкия живот, —
стоя тук сам и мразя тези хора
кафяво-зеленикави, които лазят
като гадини по набръчканата кожа на земята
и в корабите пропълзяват. Не, иначе не бих могъл
да се навеждам и да гледам през мъглата
за моста на изгнанието и завръщането.
Сълзите ми извират от сърцето, не са лирични стихове
за Щатите; усмивката ми е молитва.
И ескортирани от мъртвото вълнение и чайки,
прехапали тревожните си чувства,
с мълчание и тайнственост навлизаме
във териториалните води. И чак тогава
една ужасна конвулсивна радост, по-бляскава
и по-внезапна от експлозия на кораб,
разкъсва напрежението в небесата и морето,
за да разбие сто хилядите черепи
и да освободи в огромен изблик на любов
пленените души — и на войниците, и моята.
Джордж Хичкок:
Зад пет хиляди мили и зад толкова
несбъднати надежди Америка
във климатичната си инсталация
спокойно спи.
Даниел Хофман:
Тюлените в залива Пенебскот
не знаеха за атомната бомба,
затуй със силен глас им викнах да се пазят.
…
И пожелах да имам много восък
да задуша примамващите звуци,
и със завист мислех за мъката на оня,
привързан здраво за мачтата на кораба,
когато тътена, когато тътена, когато тътена
на бомбите пробие дупки във небето.
Алън Гинзбърг:
Молох, стоя в теб самотен! Молох, сънувам в тебе ангели!
Полудял в Молох! Без любов, безплоден в Молох!
Молох, ти влезе рано в душата ми! Молох, в теб съм
съзнание без тяло!
Молох, ти прогони моя вроден възторг!
Молох, аз си отивам!
Пробуди се в Молох! Светлина струи от небето!
Молох! Молох! Апартаменти — роботи! Невидими предградия!
Мними съкровища! Слепи столици!
Дяволски индустрии! Призрачни нации!
Непревземаеми лудници?
Гранитни фалоси! Чудовищни бомби!
Молох, докато те вдигнат на небето, строшиха гръбнаците си!
Алън Гинзбърг:
Какви праскови и какви слънчеви ореоли! Цели семейства пазаруват нощем! Пътеките — пълни със съпрузи! Жени сред авокадото, бебета сред доматите! А ти, Гарсия Лорка, какво търсеше там на края, при дините?
Алън Гинзбърг:
Бъроуз е в Танжер и няма да се върне, а това е зловещо.
...
Добре е да прегледам националните си ресурси:
заведения, където продават марихуана;
непубликувана частна литература, която лети с 1400 км в час;
пет хиляди лудници.
...
Америко, това е сериозно.
Америко, това научих от телевизионните ти програми.
Америко, нима това е истина?
За мен е най-добре да почна още отсега да работя.
Вярно е, че няма да постъпя в армията.
Не ми се ще и стругове да правя.
Аз съм късоглед и психопат.
Америко, все пак разчитай и на мойто немощно рамо.
Грегъри Корсо:
И тази година не откраднах нищо.
Вече 8 години нищичко не съм открадвал.
Престанах да крада.
Само лъжа от време на време
Александър Тейлър:
В болницата едно чернооко момиче маха с чуканчето на ръката си.
Навсякъде — превръзки по-големи от човешки крайници.
Гответе се, във век, във който страдаме,
малките деца да дойдат и да страдат вместо нас.
Няма нищо, което да сме готови да си сторим един на друг,
и няма дума, която да не сме готови да използваме, за да отречем това.
Александър Тейлър:
Онзи, който наистина ми липсва,
е Рей Чарлс, който, макар и сляп,
умееше да играе рок, да свири и да вижда,
който пътуваше из целия свят
с широката си подскачаща усмивка
и никога изобщо не изпита нужда
да убие никого, никъде.
Чарлз Симик:
Страхът минава от човек на човек
неусетно,
тъй както лист предава
своя трепет
на друг лист.
Изведнъж цялото дърво затрептява,
а от вятър няма и следа.
Чарлз Симик:
Зелени Буди
върху щанда с плодове.
Ядем усмивката им,
а зъбите им плюем.
Чарлз Симик:
Ако не си видял шесткракото куче,
няма значение.
Ние го видяхме, то си лежеше в ъгъла.
Колкото за излишните крака,
човек лесно свикваше с тях.
И си мислеше за други неща.
Като например защо сме на панаира
в такава тъмна и студена нощ.
Моли Пийкок:
Защо пък оргазъм ще разплаче някого?
Защо сега, когато е обичан, плаче за някога, когато не е бил.
Гневът, разнежен в сълзи, поразява
със страха, който се е вкоренил така дълбоко.
January 25, 2020
Мини ревю и любими стихотворения от сборника може да откриете в блога ми >> http://bit.do/fqqrX
May 8, 2016
От книгата по-хубава фрегата няма
за пътешествия далечни.
От страницата с вихрена поезия
коне по-бързо полетели няма.
Така и бедният, без бреме от прегради,
пресича разстоянията леко.
Как скромна е каляската, понесла
душата на човека...
Емили Дикинсън
(превод: Леда Милева)
за пътешествия далечни.
От страницата с вихрена поезия
коне по-бързо полетели няма.
Така и бедният, без бреме от прегради,
пресича разстоянията леко.
Как скромна е каляската, понесла
душата на човека...
Емили Дикинсън
(превод: Леда Милева)
Displaying 1 - 5 of 5 reviews