Мартин Костов е един от най-младите поетични таланти в съвременната българска литература. Роден през 1997 г. в София, той пише и публикува първите си стихотворения едва на 15 години. След първата му публикация в LiterNet, главният редактор Георги Чобанов възкликва: “Колцина от по-възрастните поети от него могат да пишат по този начин”. Читатели и критици сравняват младия поет с Петя Дубарова (зарадаи възрастта и болезнената искреност), както и с френския символист Артюр Рембо (поради идентични причини). Мартин има публикации още в сп. „Страница“, в. „Литературен вестник“, „Литературен клуб“. На 17 години излиза дебютната му стихосбирката „Дом“ (Изд. „ДА“, 2014 г.), която получава множество положителни отзиви от литературната критика. В предговора на книгата, поетът Васил Прасков пише следното:
“Биографията на Мартин прилича на мрачна приказка за едно изгубено или по-скоро “невъзможно” детство. Той е роден в краен софийски квартал, в семейство на самотна майка с девет деца. Още от най-ранна възраст се сблъсква лице в лице с неумолимите закони на борбата за лично и чисто битово оцеляване и до днес неотменно твърди, че “никога не е бил щастлив”. Израства в среда, в която се слуша чалга, бг-рап и Джъстин Бийбър, а наркотиците и насилието от всякакъв вид са всекидневие. Нерядко животът го среща с хора, за които четем в криминалната хроника и гледаме под формата на персонажи в сензационните и евтини американски психотрилъри. За щастие Мартин оцелява…”
С гердан, с катинар на врата, заключен за света, Мартин идва на срещата ни пред Народната библиотека в София. За интервю. В което да ми разкаже за дебютната си книга “Дом”, за поезията, която кърви, за това да си изгубен, за това да си на 18, а да си преживял неща като за няколко живота, за болката, която го кара да създава и да се саморазрушава едновременно, за бъдещето, в което вярва… И за самотата в рушащите се сгради, която го прави по странен начин щастлив.
В “Кафето на архитектите” е спокоен следобед. На някои от масите се виждат познати лица на поети и литератори. С Мартин сядаме на крайна маса, в ъгъла. Той си поръчва мляко с кафе. Заприличва ми на живота му, който обаче не е могъл да си го поръча по свой вкус. Смесва ги двете. Черното се разтваря в бялото. Мартин разбърква сместа с лъжица. Поглежда ме и се усмихва.
Включвам диктофона. И не Мартин, а тишината започва да говори.
Задавам въпрос, който отеква глухо в топлия летен въздух. Той се усмихва и не казва нищо. В разговора с Мартин има повече тишина. И както и в стиховете му – премълчаното говори повече от казаното. Той нахвърля щрихи с малко думи и оставя сърцето и фантазията да довършат цялата картина. И ако човек има сетива да чете белите полета, между редовете в книгата му и да се вслушва в мълчанието му, ще научи много за него и за живота.
На много от въпросите, които задавам, Мартин отговаря с “Не знам…”. Но всъщност знае и то прекалено много, но не иска да каже. Както, когато разговаряш с живота и задаваш твърде много въпроси, до отговорите на които трябва да достигнеш сам. Разговорът с Мартин е точно такъв. Усещаш, че срещу теб стои една вселенска мъдрост, получена чрез болезнен опит и страдание, една дълбочина, която те гледа с чисти очи на дете, което обаче може да ти каже твърде много и твърде страшни неща. А това би било опасно за самия теб.
Мартин мълчи, както мълчи и животът, който ако отговори на всичките ти въпроси, може да те откаже от самото живеене, да те разруши, да те разколебае окончателно за смисъла. За това вероятно, Мартин предпочита да запази събеседниците си, като отговаря с “Не знам”. След което се усмихва, отпива от млякото с кафе и се прави, че болката не съществува. Болката, която го ражда и убива всеки ден. Ако се вгледате в очите на живота, така де, в очите на Мартин ще прочетете това, което той ще напише утре. Ще видите стаена и умело прикривана тъга. Неизказани мисли, чувства и съмнения. И така боли от тези очи, че когато се усмихне младият поет е като слънчев лъч, който едва е успял да пробие през сивите облаци, след хиляди дни дъждовно време. И огрява земята така, че придава нов смисъл на съществуването. Усмивката му носи особена радост и облекчение, че болката може и да се усмихва, забравяйки за миг, че работата й е да боли. Забравяйки своя дом, в сърцето на Мартин, който с годините я е опитомил и се е научил да я използва, за да създава и да се спасява като я описва. Като я изважда на белия лист, за да покаже на света колко остро го пронизва, когато са само двамата.
По-долу са събрани всички думи, които Мартин ми подари в онзи летен следобед, през юли. Дългото мълчание между тях няма как да го предам в писмен вид. Няма как и да ви кажа какво ми каза, когато не говореше. Защото и тази тишина е подарена, споделена и безкрайно лична. Но за да усетите духа на разговора с младия поет, четете бавно следващите редове и след всеки негов отговор, спирайте и се вслушвайте в отекването на думите в тишината. Които пулсират във въздуха като сърдечен ритъм, на 18-годишен, който мисли и чувства като по-голям от възрастен.
"Мартин Костов: Благодарение на поезията съм оцелял", интервю на Бистра Величкова: http://tinyurl.com/nj7zeox