"И това не беше предизвикателство за интелектуалните ми възможности."
Едно от хубавите неща в "Клиника в средата на нощта" е, че е роман, вместо сборник с разкази, не че не харесвам разкази, просто романите по-лесно ми вървят, но пък и романите по-лесно критикувам, защото там лошата структура е много по-видима. А лоша структура в първата творба на Колецкия Дракус има колкото искаш.
Историята започва със спешен случай, който доктор Арчибалд Кимерия (яко име между другото, credit where credit is due) поема. И точно тук се пораждат повечето проблеми в романа и се вижда един от главните, а именно огромното ниво на info dump-ване, което Цолов използва, за да развие света си. Сега, интересно е във фентъзи да се включат медицински реалности, но не е този начинът, по който да се имплементират в историята. Началото на романа е претруфено с тези медицински детайли, които не комплиментират историята по особен начин, а всъщност отнемат от момента. Това не спира тук обаче, Кимерия издава лекции, както ги и нарича той, които, въпреки че са що-годе интересни, влошават повествованието. Щеше да е много по-добре, ако имаше повече показване вместо разказване, както твърди един от известните писателски съвети, но щеше също да е добре да се оставят детайли, които читателят да си въобрази, или поне обясненията на тези детайли да се случват, след като или преди те да влязат в игра, в смисъл да станат истинска част от историята, а не само украса. Мистерията е невероятно добър инструмент, но Цолов не си борави с нея в роман, който на мен ми се видя доста като трилър, или поне в началото, преди да рухне сюжета.
Info dump-овете не са болестта, от която страда романът, но доста подпомагат тя да излезе наяве. "Клиника в средата на нощта" не е роман, а издължен разказ. Арчибалд Кимерия, колкото и други имена да има, остава зверски недоразвит, подобно на всички други герои в книгата. Всичките тези лекции и екшъни, които се случват в романа, отнемат фокуса от героя и го хвърлят върху света, което е доста лошо нещо, когато повествованието е от първо лице. Читателят няма как да види Арчибалд като симпатичен, което е окей, човекът си е задник по природа (затова съм ви оставил и цитата отгоре), но читателят също няма как да усети емпатия за Арчибалд, а това вече е недопустимо. Ако не се вникне в героя няма как да се усети важността на трудностите, които преживява, в същия смисъл, ако не се развият Шели и учителя на Кимерия (герой с толкова голяма роля, че не му помня и името), няма как трагичните им краища да имат какъвто и да е ефект. Какво ще опетнят тези трагедии, ако платното, върху което трябва да седи характера на Арчибалд Кимерия, е празно?
Но недоразвитите герои са просто още един симптом на болестта, от която "Клиника в средата на нощта" страда. Действието губи фокус след първите две глави, критика с хирургическа точност, знам. От тук просто няма как всичко останало да не рухне, няма как worldbuilding-а, който Цолов е писал, да играе важна роля в историята и няма как Кимерия да бъде развит като герой. Доктор Кимерия е, както може би подсказва титлата, лекар. Но в "Клиника в средата на нощта" той също е и екшън герой, което спъва повествованието достатъчно, за да му причини сериозно комоцио. Представете си ако доктор Хаус, вместо да се разхождаше с бастун, да гълташе хапчета и да раздаваше саркастични монолози, докато тайно страда, се биеше с криминални организации. Един герой просто не може да е екшън герой + нещо друго, което в този роман е доста тъжно, защото това "нещо друго", както повечето различни от екшън герой неща, щеше да е хиляда пъти по-интересно от екшъна, който се получи.
А екшънът, който се получи, беше лош. Книгата е прекалено къса, за да се случват толкова бързи действия. Не че не можеше да се случват бързи действия, всъщност, ако всичко беше ограничено в рамките на един ден, примерно, трилърността щеше да се върне, вместо това действията са бързи, но разточени из времето, отнемайки хем от чувството на надвиснала заплаха, хем от чувството на развързващ се с нормално темпо сюжет. Фентъзи елементът също някак си просто отпада при тази скорост. Като изключим лекциите на Кимерия, които нямат голяма роля в повествованието, тази история лесно можеше да не е в свят с вампири и върколаци, а в свят, в който Джон Маклейн умира трудно. Скоростта на повествованието не пасва с обема и това води до недоразвити герои, прекомерни описания на ненужни за момента неща и замъгляване на основната нишка на сюжета, а ако куката, която в въвела читателя в историята, се изгуби в мътното течение на повествованието, то няма как читателят да не остане една объркана риба в бързотечаща река, в която постоянно се хвърлят бляскави камъчета, които обаче не успяват да я умъртвят. Удовлетворението на читателя от прочетената творба, в ролята на рибаря, остава гладено, защото в риболова трябва финес, не бараж (метафорите са на ниво, знам). Не трябваше след четвърта глава Шели да се върне в ръцете на Кимерия, защото (за мен поне беше очевидна) завръзката ѝ не си струваше отбиването от правия път (но пък препратката към танца, описан в началото, беше хубавичка, щеше да е още по-хубавичка, ако се приземяваше с тежест).
Оставям три звезди заради възможността, но всъщност би трябвало оценката да виси между две и три, кланяйки се към две. Не знам колко рано в писателската си кариера Димитър Цолов е писал тази книга, но се надявам в бъдеще да не изпуска шансовете си да напише нещо наистина интересно, за да напише поредния екшън филм на хартия, обвит във фентъзи елементи. Защото, представете си, ако тази история беше за душевните терзания на един лекар, заклещен във враждебен фентъзи свят, принуден да наруши клетвата си, за да спаси любимата си, биещ главата си в едно скъпо (все пак е успял доктор) бюро, за да измисли как да надвие лошите с интелекта и знанията си за фентъзи биология, докато се състезава с часовника, колко по-добра щеше да е от Умирай Трудно с Вампири и Върколаци.