Псевдоним на Богдан Русев, използван в написаните от него книги-игри. Двамата с Ейдриън Уейн сформират най-популярния тандем в бранша, но след разпадането му утвърждава името си и като самостоятелен автор.
Нова книга-игра от "стар" автор. Разцъках я два пъти и това в никакъв случай не ми отне много време - книгата спокойно се изиграва за час-два. Сюжетът е нелош - пратен си да търсиш някаква корона и да я върнеш на ужзагубилата я нейна "собственичка".
Накратко какво ми хареса: + малкия дневник + нелошия сюжет + обрата, предшестващ развръзката. + по-голямата част от илюстрациите, които ми напомниха деветдесетарските издания.
Какво не ми хареса: - излишните преименувания на уменията (пр. анда, фуера), което вероятно е направено за допълнителна атмосфера, но е абсолютно объркващо и ненужно. - тексът е съвсем стандартен, нищо забележително в него, а аз очаквах доста повече от писател с доста излезли романи в последните 20 години. - има карта, която е абсолютно ненужна - започваш от един град, трябва да стигнеш до крайната точка и можеш да избереш през кой град да минеш по път. - преиграваемостта е макс. 2 пъти и за книжка, която се минава за час-два, игровото време преди да ти омръзне е доста малко. - корицата е с приятна илюстрация, но самата тя е някаква произволна - показва входа на кръчма. Това би било приемливо, ако беше на "Приказки от 1001 кули" на същия автор, която е книга-игра, в която си купуваш и управляваш кръчма.
моята крайна оценка - 3,4, очаквах много, много повече от Богдан Русев.
Вечният Воин е нелоша игра по стандартите на първата вълна, но е кратка и праволинейна по стандартите на втората, по-скоро разказ.
В книгите-игри обикновено има или елемент на предизвикателство, или скриване на интересни пътища, които насърчават преиграването. Например в Огнена Пустиня имаше няколко пътища, които бяха съвсем различни. В Звездолетът Скитник има скрити преходи. В Сонора има множество смешни ситуации. Във Вечният Воин няма нищо подобно, а много от изборите всъщност бяха формални. По случайност открих едни 25 пари още в началото на играта и след това просто стигнах до финала с лекота.
Като цяло ми беше притно да прочета нова книга на Блонд и пожелавам на автора вдъхновение и ентусиазъм в бъдещите му проекти.
Книгата много приятно ме изненадаи като игра и като стил и ми хареса! В началото е трудно, което е естествено, предвид обстоятелствата на героя, но после става по-лесно. Харесва ми разделението по глави и смислените избори (някои са малко очевидни, но са естествени). В последнат глава им аняколко битки, в коиро се смятат точките на всички умения, Сила и Живот. Според мен Живот изобщо не трябва да се добава, защото при добра игра сборът от останалите е предостатъчен и без зарче.
При излизането си “Вечният воин” събра полярни отзиви, най-вече защото я издава Ейдриън Уейн, ползващ се с противоречива слава във фендъма. Е, за мен е важно да бъда честен, без да се интересувам кой какво и къде бил писал във “Фейсбук” и от тази гледна точка имам да кажа само добри думи за приключението. Книжката много напомня по-късните томове на Алкирия, като носи красивия, леко наивен романтичен дух на фентъзито от 90-те години на миналия век. Цялото ми ревю прочетете в Цитаделата: https://citadelata.com/%d0%b2%d0%b5%d...
Идеята за разделяне на книгата-игра на глави, където действието се води в различни градове по картата е уникална и полезна. Хубавото на книгата-игра е, че уменията на героя се увеличават по време на самото игро-четене. Игровата система е лесна, въпреки че още в началото героя може да се натъкне на трудни противници.