Мандарини по Мариенплац

by Теа Монева, Люба Халева (illustrator)

Героинята на Теа Монева е от поколението на децата, които година след година заминаваха да учат извън България. От поколението, обременено от очакванията на родителите си. Но и стъписано пред възможните избори.
Ния търси мястото си. Престъпва не просто прага на университета в Мюнхен, а и границата между детството и света на възрастните. И уж нищо лошо не се случва, а в този свят ѝ е неуютно. Въпросът, който авторката скрито задава, е: кога спряхме да искаме да бъдем добри хора и пожелахме да бъдем само успешни. И защо.
Деликатно писане. Тихо и утешително.

Genres: Bulgarian Literature

236 pages, Paperback

Published January 1, 2024

Reviews

[Maria Yankulova · Rating 4 out of 5]

“Стори ми се хубаво, че понякога греша, че понякога се оказвам в нелепи ситуации, така се учех да съм смела и да не се отказвам.”

Мисля, че цитата много точно обобщава романа и темите, които засяга. Кой съм аз, къде е домът, как да намеря себе си, добър човек ли съм, важни ли са успехите и постиженията, имам ли право на грешки, какво ще си помислят другите, слаб ли съм… Безброй въпроси, които вълнуват един млад човек, който трябва да хване живота си в ръце, но не знае как и се лута сред море от мечти и желания.

Като родител винаги съм имала в главата си концепция, че е най-хубаво да се учи в чужбина. Не защото аз не съм имала тази възможност и искам да осъществя мечтата си през децата. Не! Защото моето вярване е, че там образованието е в пъти по-добро и дава различни хоризонти. Благодарна съм на героинята Ния, че ми даде и другата гледна точка и много ме размисли. Какво им е на заминаващите, които отиват сами в един напълно непознат, нов свят, с език, който не ти е майчин и колкото и добре да го владееш не може да ти даде свободата да облечеш мислите си в думи.

Определено много смислен и важен роман, който трябва да се прочете от всеки 17-18 годишен човек. Последното изречение ми влезе право в майчиното сърце!

[Desislava · Rating 5 out of 5]

Като човек, който също е учил в Германия, тази книга невероятно точно улавя емоциите и предизвикателствата пред студентите емигранти. Много от ситуациите и чувствата на главната героиня ми бяха добре познати и ме върнаха в студентските ми години. Страхотна книга, силно препоръчвам!

[Krissy]

В „Мандарини по Мариенплац“ заедно с картографирането на Мюнхен в сърцето на първокурсничката Ния, Теа Монева създава карта на пътуването към себе си, продължавайки темите от стихосбирката си „Преводачът на света“ („чужденец съм/ най-често в себе си). Романът е една история на внимателното нареждане на парчетата от себе си в пъзела на порастването, интегрирайки всички свои версии, с които се сблъскваме ежедневно. Ния живее в една реалност от мечти, записани по салфетки, флотилия от дъвки и балончета, в която страхът се топи като захар по езика, а насекомите създават Бог в сънищата си, за да може „друг да отговаря за света“, свят на наука и изкуство, които си подават ръка и като всеки човек тя се опитва да задържи този свят на плещите си. И открива как щом го събира в себе си.

Остава в мен като една разкошна, светла книга за понятията дом и порастване.

[Borislava Velkova · Rating 2 out of 5]

Втората звезда е специално за Феликс, когото героинята Ния среща в Мюнхен. Феликс живее в нещо като комуна, където отговаря за млякото, всяка седмица нарушава по едно немско правило, примерно стъпва по тревата, и Стихотворението му още не е готово. Той подсказва на Ния, че "не сме тук да се намираме, а да се губим", но още в следващото изречение се поправя: "Всъщност какво ти философствам? И аз съм просто човек."
Ния обаче тотално ме изтощи с философстването си. Интериоризирала очакванията на родителите си за това как трябва да протича животът, тя изглежда неспособна да излезе от клишираното мислене за каквото и да е. Впечатленията й за новата й среда сякаш не идват от потапянето в нея, а от някакви предразсъдъци, които имат дори хората, които никога не са стъпвали в Германия. Натискът от родителите й също не звучи като преживян, а по-скоро като взет от учебник. Дори идеите й за някакво уж търсене на себе си са обичайните, като при това наивността й е потресаваща - мечтае за свят без болести и смърт и смята, че това я прави добра. Нищо чудно, че такъв структуриран човек едва ли не оувърнайт се справя с носталгията, помирява конфликтите в себе си и започва да живее по новия си устав "stop making sense". Устремен към хола на старостта си, където ще си отдъхва от сбъдване на мечти.

[Tihomir Trifonov · Rating 5 out of 5]

"Сънувах, че съм семка на папая и никой не може да ме нарани. Топло ми е в центъра на оранжевото. Там съм с другите семки, с близките си. Някой разцепва папаята на две и аз неволно се спускам надолу. Падам върху масата, хлъзгам се по нея и от там - на пода. Далече, далече. Липсва ми топлата утроба на папаята, моята родина."

[Anna Dimitrova · Rating 5 out of 5]

Изпълнена с носталгия по отминали времена и младежките години на търсене. На един дъх.

[Мартин Кръстев · Rating 5 out of 5]

Книга за търсенето на себе си и изгубването, докато го правим. За чуждото и собственото. За географските разстояния на семейството, разломните линии във взаимоотношенията (които често си причиняваме сами) и полетите с и без прекачване към дълбините на собствената ни същност. Нужна история - на юношите и младите хора, които са готови да покорят света, но и на техните родители, които искат и са готови да ги разберат.

Светла и смела книга, припознах се в мислите и преживяванията на героинята, дори да съм живял в чужбина за малко. Теа Монева пише достатъчно увлекателно, за да те накара да хванеш книгата и да откажеш да я пуснеш, преди да си я завършил. Силни образи и метафори, разсъждения за живота, личността и смисъла, които да си подчертаваш и препрочиташ. Млад и талантлив автор, който, съм сигурен, го очаква светъл творчески път. Препоръчвам.

[Kristiyana · Rating 5 out of 5]

не съм се чувствала толкова чута от много време!! 🥹🤍

[Svyatoslav Albireo · Rating 5 out of 5]

За тези, които не искат да четат многото ми думи, накратко: страхотна книга, четете я всички! На Теа пожелавам всички награди, смятам, че книгата е жестоко подценена. Това е много добра и важна социална проза. И много стилна книга. Много прогресивна и светла атмосфера.
Писателката е талантлива, очаквам още романи от нея.
Книгата не би се загубила на рафта със психологическа социалистическа проза. Не би се загубила дори до Блага Димитрова. В моята литературна класация, ако една книга по дълбочина не отстъпва на социалистическата проза - това е най-високата оценка.
Книгата е съвременна, актуална и психологически класическа. Тоест няма да остарее. Ще минат векове, а "Мандарини" все така ще може да помогне да разберем себе си и да намерим мястото си в света.
И в тази книга има най-важното и рядкото - пулсът на живота.

Сега същото, но по-подробно.
Тази книга е още едно доказателство, че наличието на различни езици в света е гнусна проява на фашизъм, която разделя хората. Книгата съществува само на български - и това е престъпление, че по-голямата част от света не може да я прочете.

Книгата ме заинтересува със заглавието си и с един ред в отзив, които българите така обичат да пъхат в книгите вместо анотация (това е напълно глупав маниер, защото на читателите похвалата от вашите познати редактори нищо не им говори. Между другото, няколко книги не съм купил, просто защото не можах по тези общи приказки да разбера за какво всъщност е книгата).
По заглавието е ясно, че книгата е за Мю��хен, а аз лично познавам Мюнхен, затова ми е интересно как другите виждат моя приятел. Така или иначе щях да купя тази книга. Да, заради Мюнхен. Защото и аз имам книга за Мюнхен, интересно ми е да сравня. Но редчето от блърба стана още една тежест на везните - известна личност (не я знам, ама, ако пише блърби…) беше написала, че авторката си задава въпроса - кога и защо решихме, че трябва да бъдем успешни хора, а не добри?
Много ме интересува тази мисъл, реших, че може би ще ми стане близка.
Книгата купих на среща с писателката. Беше скучновата среща, такова събиране на нейни познати, самата писателка беше мила и за мен много младичка. Но срещата нищо не ми каза нито за книгата, нито за личността. Миличко, светско. За книгата водещата говореше общи похвали, които съм чувал милион пъти на други срещи, за други книги.

Писателката ни каза, че е писала тази книга 9 години.
Такова нещо съм чувал много пъти от разни наградени писатели, че са писали книгите си по много години и накрая винаги се оказва - боже, не е трябвало да се хабят толкова години за такова писане.
Но писателите продължават така да говорят, за да придадат сериозност на труда си.

Взех книгата с намерението да я прочета и да я сравня с моята. И в отзива да ги сравнявам, нали, хубав повод. И тук, и там за Мюнхен. Но няма да го правя :))). Не трябва.

Въпреки че са в един стил, и вече писах за това - обичам такъв стил и бих искал повече литература в него. Всъщност мислех, че има много такава, но изглежда съществува само в моята глава и в главата на Теа)))! Явно това е просто определен тип мислене - светло-прогресивно.

Както виждате, бях напълно предубеден (не е първият път, когато си създавам предубеждение при първи досег. И предубеждението никога не ми пречи после да оценя труда по достойнство, ако има какво да се оцени), когато започнах книгата. И интересът ми не беше читателски, а такъв, прагматичен. Но предубеждението не е пречка за добрата книга!

И ето, започнах да чета. Книгата е за това как момиче от Варна се премества в Мюнхен да учи и как се установява там.
Първите няколко сцени разказаха за езика и стила. Красиво. Чист съвременен "градски" български - това е точно което сега ме интересува. Но по смисъл не разбирах преживяванията. Нещо за богати. Платили са ѝ образованието, подготвили са я, не се е канела да гладува и да живее под мост. Има благополучно семейство в България. Общо взето, бяло благополучно момиче, което мрънка без причина. Никаква трагедия няма. Просто ѝ е мъчно за познатото. Мислиш си, боооже, момиче, всички да имаха твоите проблеми.

И ето ни разказват красиво за това, което се случва. Прекрасни и съдържателни детайли, добър умен език. Мислиш си - боооже, още един Господинов - чудесен език и празно съдържание.
А после...

А после дойде първото браво. Брава, ако трябва да сме точни - при италианците браво е за мъже и брава за жени (за всички останали и останалото - "мъжкото" браво, защото в испанския и италианския се отделя жената (това е препратка към старото-старото им езичество за Богинята-майка, радвайте се радикални феминистки), а на мъжете просто е останало, каквото е останало, заедно с неживото).
Стана ясно, че това е ретроспекция. Не пише младо момиче, пише зряла писателка за младо момиче. Защото погледът е по-обширен и по-дълбок.

А после дойде второто брава, когато имаше сериозна психологическа сцена за това как се чувства самотен човек на купони. На това място ръкоплясках.
А после забелязах колко изящно са интегрирани бележките върху салфетки в сюжета. Как създават атмосфера.
Да. Атмосфера. Стил. Вече писах в първите впечатления за стилността на тази книга. Тази книга е написана в един от любимите ми стилове. Той е прогресивен.
Това е онази лека и стремителна, човечна и устремена към прогрес, а не към забрани, Европа на Ангела Меркел, която ние, чужденците, имаме в главите си. Която не е старата Европа. Която не е Криворазбраната цивилизация. А онази, която е за всички, които искат главният проблем да бъдат човешките отношения, а не забраните на гей браковете, театрите, абортите и тротинетките. Не война и геополитика, не затворени граници, а да рисуваш или да бъдеш фармацевт. Това трябва да вълнува хората. Сега, в 21 век. Не чий е Крим или Македония.
Това е такова важно интелектуално четиво, което е за живота, а не за смъртта. За приятелството, а не за враждата. За това как да станеш свой, а не да се разделиш на свои и чужди. За това, че всяко място може да стане дом. За това как да бъдеш човек. За това, че да бъдеш човек означава да бъдеш гражданин на света, а не българин, руснак, немец или украинец. За това, че светът не поглъща твоята идентичност. Че има място за всички. Навсякъде! За всички има място навсякъде.
Този глас (тази книга) - това е най-важното, от което светът има нужда сега. Това е онзи наратив, който формира по-добър свят.

Героинята не ми е близка. Но колко ми хареса нейният гръбнак! По-точно, как авторката я е написала. Разбирам защо е писала книгата 9 години. Да, тази книга точно така изглежда - като труд, който са обмисляли и писали 9 години.
Няма излишни сцени, нямам никакви въпросчета към книгата. Всичко е казано. Всички теми са разкрити. Заглавието е отлично. То играе в сюжета. То е осмислено и стилно. Много готино е интегрирано в сюжета. Има прекрасни пластове размисли.

И най-хубаво (за мен!)
Четейки "Мандарини" - сякаш си свързан с целия свят. Като главна страница на Wordpress. Сякаш в света най-после няма граници. Това е рядко и приятно усещане. Обожавам го!

Там дори има (на това място също ръкоплясках) нещо, което ме накара да погледна на едно явление с нови очи. Такова нещо напоследък срещам само в книгите на Амнуел. А тук, представете си, нещо ново в книгата! Такава рядкост!
Общо взето, героинята рисува. И тя излиза с картините си на площада. И описва чувствата си, че когато хората просто минават покрай нея, без да спират и да разглеждат картините, това е все едно стрелят по нея.
А ние всъщност подминаваме, защото не искаме да притесняваме, ако не смятаме да купуваме нещо.
Неудобно ни е.
Бихме погледнали, но се страхуваме, че тогава ще трябва да купим нещо ненужно.
А може би на тези, които рисуват, не им е толкова важно да купят, може би наистина биха искали благодарно признание? И сега постоянно гледам художниците по площадите (във Варна ги има много), те винаги изглеждат тъжни и недоволни. И си мисля, че е по-добре да не ги притеснявам. А може би не са недоволни, а разстроени, че всички бързат покрай тях? Нима ми е толкова трудно да спра за минутка, да се усмихна и да похваля. Да се оплача, че изобщо нямам къде да слагам картини (това е истина! Те все така се трупат при нас! Наистина нямаме къде да ги слагаме! Не ни стигат стените!), но да похваля, да повдигна настроението. Поразен съм от тази мисъл и я обмислям. И вероятно благодарение на тази книга ще повдигна настроението на някои художници. И те ще понесат това настроение нататък.
А какво по-голямо може да направи една книга от това да повдигне настроението в света?


...Страшно е да си помисля, ако героинята на Монева беше заминала да учи например в Париж, Барселона или Франкфурт. И книгата щеше да се казва "Мандарини до Айфеловата кула", "Мандарини в Каталуния", "Мандарини по Рьомерберг". Нямаше да я купя и щях да пропусна талантлива книга!
Теа, благодаря, че замина да учиш в Мюнхен! :)))
Радвам се на литературното запознанство, желая ти големи творчески изпълнени планове!

Горещо препоръчвам книгата и авторката! Горещо препоръчвам да не съдите книга и писател по срещите с него - този, който владее писменото слово, може да не владее ораторското изкуство.

Кредото на всичките ми изказвания: обществото е толкова добро, колкото е добър неговият наратив.
Моят призив: нека напишем по-добър свят.
И Теа Монева го написа.

[Alexandra Simeonova · Rating 5 out of 5]

Книга за търсенето на пътя и за безкрайните съмненията дали е правилен след като го намерим.
Романът засяга темата за емиграцията. Стремежът за образование в чужбина има своята цена - предателство към корена. Семейството ще ти прости, но ти самият можеш ли да си простиш? Тази чужда земя, с този чужд език и тези чужди хора ще могат ли да ти дадат дом, а ти ще се почувстваш ли някога като у дома?

Много откровен и личен разказ за терзанията на младия човек на прага на живота.

[Sunny · Rating 5 out of 5]

Някъде по средата на книгата реших да надникна в ревютата тук – чисто любопитство. Обичам да чета особено онези с по една-две звезди, все едно слушам приказки, разказвани от хора, които са сбъркали вратата на правилния свят. Често пъти недоволствата са за неща, които всъщност ме очароват. Помня едно ревю, което се оплакваше, че главната героиня е твърде наивна, почти като дете. Но… тя е дете. На 20 човек все още гледа на света през очи, които искрят. И какво по-хубаво от това? Не всичко трябва да бъде пропито с мрачност и прагматизъм.

Ния ми напомни за мен самата, за онези объркани, светли години, когато всичко изглеждаше възможно и невъзможно едновременно. Не съм учила в чужбина, но познавам онази дилема – да се чудиш накъде да поемеш, какво да правиш със себе си, сякаш си кукловод и марионетка едновременно. Прияте��ите ѝ ми станаха любими – като шарен пъзел от гледни точки. Един ще се намери, друг ще се изгуби, но така или иначе животът не е крайната точка, а пътят, който води до нея.

А най-много ми хареса магията, която Ния влага в иначе обикновеното. Сякаш гледаш света през калейдоскоп и дори най-сивото утро има скрит блясък. Това е история, която не просто се чете, а се усеща – като топла мандарина в шепите ти в мразовит ден. Благодаря за нея.

[Vasko Genev · Rating 2 out of 5]

Давам си сметка, че съм груб, когато споделям вкуса си. Съжалявам, не го взимайте насериозно. Та, така.

Поредното дете, убедено от родителите си да учи това, което „трябва“. Поне везните на желанията така са се наклонили - лошо няма. Заминава да учи в чужбина и минава през обичайните трудности в чужда страна и с чужд език. По някое време бабата подсеща внучка си, че е искала да стане художник. Освен това много се тревожи (бабата): „... да не увехнеш или да не изгниеш от преполиване с немска култура“ ... Така. Студентката по фармация, докато следва, рисува и картини. Запознава се случайно с млади хора на изкуството, които я канят да покаже картините си в галерия, заедно с техните произведения. Първият път, когато отива да ги занесе, галерията се оказва затворена. Тогава отива на място, където всеки може да покаже своите картини, но малко по-късно ги зарязва на една поляна. После влиза в спор с една от новите си арт-познати, защото (въпросната) не знаела какво иска и постоянно променяла желанията си какво да учи. Това било безотговорно. Може и така да е, зависи. Дори се скарват и нашата студентка ѝ повишава тон. Чак пък. Книгата завършва с: „Искам да бъда добър човек“, което наистина е прекрасно. От биографията на авторката става ясно също така, че успешно е завършила фармацията, а видимо се развива и в арт-попрището. Пожелавам ѝ да бъде добър човек и да продължи да следва пътя си.

П.П. Определено очаквах повече за книга номинирана за „13 века България“. Темата е чувствителна за всички нас като родители, децата на повечето от които учат в чужбина. И ще си позволя да кажа, че въпреки разбираемата тежест на носталгията, там (да се разбира: някоя цивилизована страна, все пак) се чувстват по-добре. Разбира се, най-добре всички се чувстват, когато са заедно, но, за съжаление, това не може да продължи колкото искаме - не и в държавата ни в този момент.

Щеше ми се и малко да е развит моментът на „избора“, защото в книгата сякаш не се държи на него и не напуска територията на прищявката, било то и фармацията, както и какви усилия полагаме, за да уважим съществените за нас желания и мечти. Хм, май нямаше много мечти тук. Реално, в книгата нямаше засегнат проблем и текстът правеше жабки по водата, като от време на време предлагаше по нещо поетично. А проблеми винаги има. Стига толкоз. Това не е хейт, моля. Прочетох я.

[Dimitar · Rating 5 out of 5]

Увлекателно четиво, което е не само добре и красиво написано, но и улавя и предава по интелигентен и издържан начин пълния спектър от позитивни и негативни емоции на един млад, търсещ себе си човек, потопен в един нов, предизвикателен и първоначално чужд свят.

Това е една книга, в която главен мотив е пътуването - към друга страна и обратно, и навътре в себе си и навън към другите.

На моменти се усеща лекия автобиографичен елемент, което по-скоро кара читателя да се чувства близък до главната героиня и съответно до авторката и да съпреживява моментите заедно с тях.

Ето и един откъс от книгата, които особено ми допадна:

Докато чаках Флорис да оздравее, си взех билет от летище Мюнхен за летище Мюнхен. Трудно го намерих, дълго спорих със системата, преди да ми позволи да разгледам такива полети. Полетът минаваше през Париж и траеше едва няколко часа. За съжаление, нямаше директен начин за пътуване, тоест от Мюнхен за Мюнхен.

И това представляваше форма на движение. Щеше ми се да извърша това пътешествие от тук до същото това тук, за да позволя да бъда намерена. Исках да си спомням как за малко да забравя личната си карта за паспортна проверка, обществените тоалетни, уморения и едновременно с това развълнуван свой образ в огледалата и витрините, прескъпото кафе с пяна и две захарчета на летището, докато чаках да ме поканят да вляза в самолета. От пътуването исках да си спомням себе си, докато закопчавах колана. Вълнението, че тръгвах, за да се върна.

[Ilina Marinova · Rating 5 out of 5]

Първият път прочетох книгата на един дъх - в нетърпеливо очакване пред какви нови предизвикателства ще се изправи главната героиня. Тук-там пуснах по една сълза, съпътствана от спомени за моите студентски години.
"Оставях мама, баба и татко да се топят пред погледа ми, ставаха от мънички по-мънички, колкото повече се отдалечавах от тях на летището. След паспортната проверка се обърнах за последен път, погледнах ги как стояха един до друг. Помахах, а после рязко им обърнах гръб и тръгнах към гейтовете."

Вторият прочит беше по-спокоен, този път се насладих на всичките малки детайли, които ме се бяха изплъзнали при първото четене. Без да издавам повече, препоръчвам книгата с две ръце.

[Marina Yordanova · Rating 5 out of 5]

Супер увлекателна книга с ловко и емоционално разказани истории и преплитане на такива.
Ния е в лимбо между носталгията по родното, детството и животът до сега, и между намирането на признание в живота като възрастен. Преминавайки в една друга фаза от своя живот героинята се сблъсква с различни препядствия, и се учи как да ги навигира, докато се мъчи да открие себе си в този нов и объркан водовъртеж от вълнения, страхове и предизвикателства. Силно препоръчвам! 🤗

[Диана Маркова · Rating 5 out of 5]

Чете се на един дъх, разбирайте ме буквално. И болката от младостта, и тежестта на емиграцията се впиват в теб като лепкав спомен за тъмни и самотни вечери. Само търсенето на себе си ли лекува празнотата, питам се, докато мечтая с героинята на Теа Монева от "Мандарини по Мариенплац".

[Sirma Voloboeva · Rating 3 out of 5]

Много приятна книга, остави ме с една носталгия по годините на съзряване, когато търсим себе си, откриваме се и се губим отново и отново. Време, пълно с идеализъм, с мечти и фантазии за бъдещето.
Всеки може да се припознае в главната героиня, дори и да не е емигрант.

[Andre · Rating 4 out of 5]

Тази книга се нарежда сред добрите произведения от български автор, които съм чел напоследък. Тя е изключително искрена, като младежкият почерк и липсата на сериозен житейски опит у автора са осезаеми. Въпреки това, именно в тази откровеност се крие едно от големите достойнства на книгата.

[Teodora Simeonova · Rating 5 out of 5]

много стоплящо, лично, интимно 🥹🍊

[Ana Karlsreiter · Rating 5 out of 5]

Млада, дръзка, талантлива! Браво не Теа Монева!

[stiliyana]

“Това всъщност е драмата на една емиграция. Липсата на истински домати.”

[Radi · Rating 4 out of 5]

много релевантна книга която по фин начин описва обстоятелствата през които студенти минават когато заминават да учат в чужбина, 8/10.