Разкази от пандемията, или как се сприятелих с един комар

by Иван Димитров

„Разкази от пандемията, или как се сприятелих с един комар“ е сборник с разкази от Иван Димитров.

Не е лесно да се напише колекция от „пандемична проза“, която въпреки тематиката си да се чете с лекота и увлечение. Иван Димитров се справя с това предизвикателство ‒ в разказите му има шепа хумор и малко драматизъм, щипка абсурдизъм, но и социална ангажираност. Отчасти художествена фикция, отчасти публицистична хроника, този сборник е свидетелство за един период, който не бива да забравяме.

Мартин Колев

Книга, на чието дъно жужи неутолимата жажда за контакт. Пък бил той не съвсем човешки. Бзззззззззз.

Надежда Радулова

Genres: Short Stories, Bulgarian Literature

132 pages, Hardcover

Published June 1, 2024

About the author

Иван Димитров е поет, писател, драматург и журналист. "Силата на думите" е шестата му книга, като с едноименния разказ, включен в сборника, печели наградата за разказ на името на Яна Язова, както и наградата "Чудомир" за хумористичен разказ. Дебютира като драматург с пиесата си "Очите на другите" в New Ohio Theatre в Ню Йорк.

По-късно пиесата е поставена от режисьора Марий Росен в Народния театър "Иван Вазов". Печелил е различни отличия със свои стихотворения, разкази и пиеси. Романът му "Софийски дует" получи номинация за наградата за литература на Европейския съюз.

Reviews

[Диана Маркова · Rating 5 out of 5]

Пандемията не е приятното нещо, за което да мисля, още по-малко да чета. Обичайно. И особено когато е отминала. Струва ми се, че всяка история от периода е суха и тегава; че всичко разказано за това явление прилича на невъзвишена хроника, нещо като сводка, публикувана в безвкусна колонка на вестник.

През пандемията, която преживяхме, вестници почти нямаше. Но имаше паникьосани новинари и емисии, имаше шок и бонба из всевъзможните сайтове (както и тълпи неразбиращи значението на заплахата). А ето че вече си имаме и новата книга на Иван Димитров, който - забележете! - не констатира с патос, злост или сочене с пръст, че нещата не са добре. Той е открил най-славния, разбирай – честен и в същото време фин, начин да изобличи, без да нарани и да осмее, без да се подиграе. Как, ами като наблюдава жуженето на един комар. И понадава ухо на забранения свят навън, докато Бззз-шефът разцепва тишината.

Висока и завидна усмивка блести в редовете на Иван, дори когато разказва истината, от която плачем. Светла позиция на жив, да, именно на жив човек. Който е и като теб – слаб, безпомощен или безмилостно яростен, и като мен – а как всъщност трябва да реагирам?, и като онези, на които се отказва достъпа до лъчите.

Но има смелостта да се заслуша. И какво чува? Бззз, естествено.

[Svyatoslav Albireo · Rating 5 out of 5]

- Разопаковай чантата от магазина, всичко трябва да се измие. И бурканчетата, и кутийките изплакни.
- И киселото мляко ли да измия?
- Да.
- И отвътре?
- Разбира се!
Един наш семеен разговор по време на пандемията.

Не разбирах психологическата трагедия на пандемията. Това - когато хората се катереха по стените, мразеха партньорите си, с които се оказваха заключени в апартаменти си, и мразеха децата си, които спряха да ходят на училище. Мили хора, проблемът ви не е в пандемията, а в това, че сте се излъгали до гуша в живота си.
Самота? А как така сте живели, че никой не поиска да прекара тази пандемия с вас? Ако ви е било достатъчно да се виждате по няколко часа седмично, обадете се по скайп.
Единствената забрана, която толкова ви пречеше, беше забраната да търгувате с мутрата си. Това не можехте да понесете. Как така, ами ако щастието не ме забележи - мислехте си? Затова и ви трябваше постоянно да се мотаете.
За нас пандемията мина като истерия на хората в интернет и досада, че трябва да носим маски в магазините. Ние сме семейството, за което да прекарваме време заедно е радост. Друг е въпросът, че сме емигранти, и без това не трябваше да ходим на работа. Всички работим онлайн.
Относно другото, не ми трябва да ходя никъде, когато любимите ми са до мен.
Всъщност, разбира се, отстрани беше страшно за умиращите, страшно за лекарите, искаше ми се да счупя ръцете с чук на тези, които пишат, че вирусът е измислен, защото наблизо просто цели къщи умираха хора, а лекарите имаха просто кървави рани по лицата от маските и очилата.
Вбесяваха ме най-лошите от хората, които седяха седмици наред вкъщи, но щом стана забранено, им се наложи да ходят на разходка всеки ден. Това е такава жалка, такава убога борба със системата и забраните, или по-скоро, отглеждане на еротичните си фантазии под егидата на борбата със забраните.
Защо когато системата замеря жените с камъни - не искате да се обедините и да я измамите? Защо, когато системата забранява цели слоеве от населението - не искате да я измамите? Защо, когато системата забранява на жените да учат, на гейовете да се женят, на децата да бъдат себе си - не правите нищо? Защо вашият протест е - "за нищо на света няма да сложа маска, нека всички наоколо да умрат"? Защо вашият протест е да ходите и да заразявате другите?
От друга страна, защитата от страна на правителствата също беше лицемерна и лъжлива. Например, забранено е да се излиза на улицата, а какво да правят тези, които нямат къде да живеят, освен на улицата? Проверявах дали правителствата правеха нещо с хората, които поеха ролята на плъхове? Не. Е, и за какви такива строги забрани можем да говорим? На уличните музиканти беше позволено да пеят по улиците на Европа по време на пандемията. Знам го със сигурност. Имам авер, той е уличен музикант.

"Разказите за пандемията" не са сборник с разкази, това е творчески сборник с миниатюри и лирически есета. И той толкова точно е написал за това безумие на самотните скучаещи хора. Аз точно така се усещах тогава! Този сборник е отличен емоционален срез на обществото от онова време. Точно емоционален.

В Goodreads има едно момче, което е дало двойка за книгата, отидох да прочета отзива му. Казва, че е някак повърхностно. Темата била важна, дизайнът чудесен, но някак трябвало да е по-задълбочено, а Димитров просто докладвал как е било.
Мило мое момче, ама няма какво да се копае. Страшният мащаб на книгата е именно в това, че ето ви срез на тази квази-средна класа, които изкарваха пари като даваха кучетата си под наем, за да ги разхождат други такива откачени и тези кучета просто цял ден се мотаеха по улицата... за нищо.
Познавах едно момиче, вече в България, на което харесваше моят авер (същият този уличен музикант), та тя излизаше на обяд и се разхождаше с него няколко часа, докато не намери къде той свири. И после не си тръгваше, докато не си тръгнеше той. И това също беше под егидата - разхождам кучето. Въпреки че горкото куче просто през цялата среща лежеше с изплезен език. Защото се уморяваше да тича из Бургас, докато момичето търсеше авера ми.

Пандемията, там където беше страшна - където лекарите падаха от умора, където умираха цели къщи в Италия, където на хората умираха близките - за нея никой не иска нито да пише, нито да чете. Е, може би освен тези, които са се сблъскали с това. Ние пък - голям куп на хората - помним пандемията като сериален пост-апокалипсис на минимални обороти. Имаше някакъв такъв слой (и аз радвам се, че попаднах в него!), на които никой от близките не е умрял, само така, отдалече - някакъв познат на познат. Нещо такова безопасно, но истинско. Игра на криеница с полицията, където загубата заплашва само с глоба (но сме свикнали да плащаме за игри), където можеш да се възмущаваш от забраните и да проявиш недоволство и да смъкнеш маската, ако не социалната, то поне парцалената, където можеш да лаеш, да мяукаш и да ходиш из парка като патица, изливайки стреса си от феодално-капиталистическия свят без бъдеще, и прикривайки се с пандемията.
Пандемията стана начин малко да се изпусне парата, да се погледне партньора, да се погледне какъв родител си всъщност, за какво харчиш живота си. Memento mori за тези, които са способни да се замислят за живота пред заплахата от смъртта. А който още не е способен, е, нека... мяукат.

Така че психологическият проблем на самата ситуация беше много повърхностен за истинските хора. И това е най-страшното. Как на празно място се опитваха да бъдат "по-дълбоки" мамините борци със системата. Страшно е, че не ги интересуваше, че заради игричките им може някой да умре.
Истинските хора разбираха бедата на онзи слой, в който им е провървяло да не попаднат. Истинските хора се радваха, че семейството е до тях. Истинските хора се стараеха наистина да не бъдат плъхове-преносители, да не ходят излишно някъде, да не мъкнат вируса насам-натам, за да не станат неволни убийци. И именно благодарение на тях неистинските хора можеха да си позволят да полудяват и да си играят, а не да си изплюят дробовете.

Искам да отбележа емоционалното въздействие на книгата. Ами, всъщност, тази книга е котва на времето. Тя е актуална за тези, които са преживели това време. Те имат какво да разпознаят, на какво да се посмеят или от какво да се възмутят. Абсурдът на поведението на хората, абсурдът на поведението на властите. След сто години ще е непонятно какво се е случило и дори как е било. Ние нали нищо не знаем за избухването на белодробната чума и шестата пандемия на холерата отпреди сто години.
Но затова пък за мен, като живял по време на Пандемията на Ковид, при някоя миниатюра се случи емоционално потапяне в онова време, дори се огледах и си помислих, дали сега няма тази пандемия, луди паникьосани хора от двете страни, постоянно променящи се забрани. И си спомних, че не, пандемията свърши, сега имаме друго безумие. По-страшното.

Ах да, през цялата книга ми беше интересно дали главният герой на книгата наистина се е сприятелил с комар или това е била комарка? Оказа се, че това не е бил никакъв приятел! Това е била комарка, която е искала кръвта на главния герой, за да снесе яйца (кръвта е нужна на женските комари за размножаване, за да осигурят достатъчно количество протеин). Как е завършила тази интригуваща история на приятелството, четете в книгата. Е, поучителното послание може да бъде - ето какво става, ако в приятелството се преструваш на това, което не си.

Отначало бих искал да напиша отзив в художествен стил, защото книгата вдъхновява за такова настроение. Но навреме си спомних, че пиша отзиви все пак за читателите, а не за писателите. Дори ако го пиша на рождения ден на писателя. Защото рожденият ден ще свърши, а отзивът и читателите ще останат.
И добре така. Защото Иван Димитров заслужава читатели. И вие, читатели, заслужавате такъв социално умен и пронизващ писател като Иван Димитров. Четете, няма да съжалявате!
...Никак не мога да го завърша...
След като затворих книгата и, обмисляйки отзива, отворих друга, наложи ми се да я затворя и да изчакам, защото в сравнение с тази, онази - много добра! - някак сериозно избледня. Ще отида да започна романа му.
А вие четете, четете, не се лишавайте от добра проза, няма толкова много от нея, въпреки нарастващото засилие на информацията.

[Ина Иванова · Rating 5 out of 5]

Хроника на онези плашещи с ограниченията си времена – манифестирана през абсурдното, но и през смешното. С осъзнаването за голямата ни екзистенциална самота, която локдаунът само направи по-осезаема, но и за дребните спасителни жестове.
Книга, която разсмива, докато ни сервира "диагнозата на времето". Кратки разкази, в които героите са едни и същи и постепено става ясно, че живеят (или царуват) в един – навярно – жилищен блок. Блок, който е симпатично изведен в една от илюстрациите като купчина книги, превърната в многоетажна кооперация с малките белези за уязвимото ни човешко живеене (пране, щипки, вехтории, антени).
Истинско полиграфическо бижу, в което текстът на Иван Димитров е в диалог с типографския и илюстраторски разказ (художник е Бояна Павлова). Една многозначителна черна точка прескача от страница в страница, понякога замества буквата "о", понякога изпада от реда, понякога прилича на следа, оставена от убито насекомо, друг път – на черна дупка, която всмуква рационалното. И милостиво ни захвърля в меката бездна на ирационалното, където тъгите и страховете са поносими, а дзен будисткото просветление все пак се стоварва като тояга върху главите ни. На съответната цена, разбира се.
Колкото до комара, ще цитирам Надежда Радулова: "Книга, на чието дъно жужи неутолимата жажда за контакт. Пък бил той не съвсем човешки. Бззззззз."

[Tzeck · Rating 2 out of 5]

Книга с великолепен дизайн и нужна тематична насоченост, но с текстове - макар умело написани, които не добавят пласт към разглежданата травматична проблематика, а по-скоро я докладват и документират, оставайки на повърхността ѝ.

[Bookmaniac70 · Rating 5 out of 5]

Иван Димитров ни припомня по интелигентен и деликатен начин за това безумно време или по-точно, безвремие. Сборникът е чудесен, с прецизно отмерени дози хумор и тъга.