"Летях над една овощна градина. Имах криле. Сребърни криле. Градината беше ябълкова. Дърветата бяха натежали от плод. Аз летях и не можех да сляза на земята. Гравитацията не ми понасяше. Отчаяно исках да си откъсна ябълка, но не можех.
Натъжих се. Крилете ми изглеждаха красиви. Това ме окуражи. Поисках да падна отвисоко, без да знам дали ще се нараня. Бях нечий ангел. Сънувах този сън дълго, не спирах да сънувам. Валеше. Дъгата избеляваше в ритъма на дъжда. Бях седнал във въздушното пространство и водата се изсипваше върху плещите ми. Ябълките бяха на земята, аз бях облакът. Облакът, който е по-силен от нея. Пътувах. Уитман дишаше някъде наоколо."
ничия ръка няма право да соли твоите рани освен собствената
Уважавам Росен Карамфилов, въпреки че не ми допада цялата онази негова "арт" поза с неприкритото его, "бохемското" мислене, непремерения изказ, честото маниерничене. Не е моят тип човек/ писател in general, в това съм се убедила след няколко четения в Сфумато, в които участваше и той- но това няма никакво значение в случая. Смело сърце има това момче. Поезията е нещо изключително субективно, но държа да си отбележа #notetoself, че не съм съгласна най- вече с една мисъл в "Стерео тишина"... житейският път непроменлива величина ли е, действително?