Драматичен и разтърсващ, романът „Ана“ е изтъкан от много различни нишки – жестоката, но неизбежна участ на Ана и нейния любим – пелтека Илия; болката на осиновения им син Даниел, който освен душевните, трябва да понесе и физически травми; странният луд Мутия, на когото е отказано всичко на този свят; просякът Спартак, свързан по странен начин с огъня; Мая, отказала се от детето си и загубила себе си с него; лъчите от селенит в най-горещата пещера на планетата – Куева де лос Кристалес; надеждата, която събужда Индия, необозримата; и една плачеща картина, знак от Бога или нещо повече…
(С уговорката, че стигнах до средата и се отказах да губя повече време и нерви.) Четох на едно място нещо в смисъл, че авторката почти еднолично развива съвременната еротична литература в България, за което трябва да ѝ отдадем дължимото, и това съм склонна да го приема и ѝ пожелавам успех. Четох също така – в нейно интервю или ревю – че персонажите на един роман не следва да бъдат реалистични, заради което ще преглътна несъгласията си с героите на "Ана" и собствената си невъзможност да им повярвам. Дори ще приема и връзките в стил "Дързост и красота", разбирай – в целия Ел Ей, в случая София/България/Индия, живеят двайсет души, в случая петима, които неизбежно се срещат и спят един с друг. Приликата продължава и в това, че твърде малко неща реално се случват, а повече се преразказват и обсъждат.
Но основното, което ме спира да дам дори оценка "става", е слабото и немарливо писане. Образността е от детската градина ("— Ще ви разкажа… момент — погледна го укорително тя, все едно беше изял закуската й, а после пое дълбоко дъх и продължи."; "Но щом наближиха Приморско с надуваемите дюшеци по пътя и лъскавите хотели в стил кич, той затърси книжарница."; "Марина, която беше толкова набита, че приличаше на момче в момичешки дрехи."...). Там, където има някакви конкретни подробности, те често само правят ситуациите още по-неубедителни – трудно ми е да повярвам, че индийка в Индия ще сготви сьомга, че и цяла ("със средна големина"), че и "маринована"; а да говориш за "изтънчената индийска кухня" си е чиста проба произволно попълване на епитети и трупане на думи. Изключено е гинеколог, който открива бременност в първия или началото на втория месец, да каже "това е главичката на бебето, а това тук са крачетата и ръчичките". Необяснимо е как кантората на адвоката е "на "Стамболийски", близо до един от столичните молове", а героинята слиза "една спирка преди своята, за да се разходи дотам", а буквално абзац по-късно кантората вече се намира "в стара кооперация в уличките зад площад "Славейков", а жената е дошла с кола, която е паркирана "на отсрещния тротоар". Не знам как се пали огън от накършени току-що клонки от млади дръвчета. От всички идиотски начини едно осемгодишно дете да изгуби окото си, лъвът от софийския зоопарк да му го извади е най-безумният, смехотворен направо. "Съблякоха Дани чисто гол — такава беше практиката при хирургична интервенция в болница „Тариба“ — най-модерната болница в София."– за операция на въпросното око? Едва ли. (Груповото изнасилване, чиято жертва, петнайсетгодишна, девствена, всъщност адски се кефи, също ми се вижда супер малко вероятно, но да го оставим него в сферата на еротиката и нереалистичните персонажи).
И, вижте, когато разказваш как кученцето пикае и ака навсякъде, но белите му те забавляват дотам, че решаваш да си го вземеш от село вкъщи, все една беля ще разкажеш, нали, все нещо конкретно ще има в тази емоция, не просто обяснителен преразказ. И когато половината персонажи са в Индия, не става атмосферата по нищо да не се различава от тази в "Надежда". Това схематично маркиране ми беше не просто скучно и неубедително, а често и супер изнервящо. Глупави, безсъдържателни изречения, нито една от темите не ми беше интересна и ако има някакви прозрения за хората и живота в тази книга, аз нямам нерви да стигна до тях сред толкова постни, бледи, неточни и празни думи.
Лудницааааа! Тази книга те грабва от самото начало и те хвърля в неописуем водовъртеж - герои, съдби, изоставени деца, страдащи родители, брутални взаимоотношения...;всеки герой си има своята си налудничава история, която някак чертае пътя му. На места е толкова описателна, че чак ми се повръщаше (не съм гнуслива), толкова отвратителна, че не си спомням даже и Буковски да ме е отвращавал до чисто физическо потръпване. Да си призная, на места разказът е малко усукан като латино сериал, но мисля, че това е нарочно. Много си заслужава!
…и най-красивото, и най-грозното, човешкото, това, което не подлежи нито на идеализиране, нито на заклеймяване: http://knigolandia.info/book-review/ana/ Много лично приех тази книга. Още от първите страници – с появата на Илия с неговия говорен дефект – усетих, че Диана Петрова е написала нещо искрено и дълбоко, което може да докосне душите на мнозина. Обикновено такива герои са изложени на присмех, но тя с вещина беше описала драмата на този добър, но обречен мъж. Четях още и още, а действието, което се развиваше постепенно пред очите ми, ме пленяваше все повече. Виждах разгръщането на съдбите на няколко души, преплетени една в друга в Гордиев възел – и как няма възможност за разсичане, само задушаващо затягане, докато в един момент възелът не започва да се развързва сам, а от това май става по-лошо… Издателство "Изток-Запад" http://knigolandia.info/book-review/ana/
Един от плюсовете на романа е неговата силна сюжетност. С героите се случват толкова много и неочаквани неща, че Диана Петрова поддържа интереса на читателя почти през цялото време. Изключение правят моментите, когато анализира и обясняв защо някой върши нещо. Далеч по-интересно би било ако вместо да му се съобщи наготово, читателят сам разбира и си обяснява поведението на героите.
„Ана“ е странна история за едно странно семейство. Интересна, бурна и необяснима. В крайна сметка, след нейното прочитане е съвсем вероятно да се огледате наоколо, да направите бърза равносметка на живота си и да си кажете: „Слава Богу“.
Първите няколко глави ме грабнаха, напомняха ми на Кундера, но оттам-нататък не издържах! Винаги ми е жал, че и дори малко се срамувам просто да си кажа, че намирам някоя книга за ужасна - знам, че страст и труд и визии са се влели в нея. А знам и че има хора, разбиращи уж повече от литература от мен, арогантната читателка. Особено неприятно ми е, когато дори нямам желание да списвам някакви доводи и аргументи и да се обяснявам какво точно толкова ме е отблъснало. Съжалявам и то искрено.
Ако трябваше да опиша книгата с една дума и да я кръстя бих и дал английското име Raw (Сурово). Това е мястото, където нещата се казват такива каквито са, такива каквито всеки си ги мисли и представя, но малцина се престрашават да ги изкажат на глас.
Книгата е хубава, въпреки малко повечето описания в началото и малко повечето връзки и подсказки към читателя.
Драматичен, емоционален и непредвидим, романът повлича и потапя в себе си чрез страдащите, необикновени образи на страниците си. Аз самата възприемах всеки от персонажите като въплъщение на някой от фундаменталните човешки страхове – страхът от самотата, страхът да останеш неразбран…
Това, с което „Ана” ме разочарова обаче, е прекалено описателния стил. Диана Петрова рядко оставя героите си сами да говорят за себе си чрез собствените си думи и действия. Искаше ми се авторката да има повече доверие на читателите си, оставяйки нещо за тълкуване и на тях. Дразнех се, че онези моменти, които ме изненадаха и зашеметиха, бяха подробно обяснявани в следващото изречение. Подобно разчепкване на емоции и мотиви не оставя много мистерии за читателя и го прави пасивен.
Въпреки недостатъците си обаче, „Ана” успя да ме спечели с искреността си. Диана Петрова има смелостта да разголи брутално героите си в най-тежките им моменти, смъквайки рязко пластовете им и разкривайки всичко грозно и болезнено човешко, криещо се под преструвките им – откровеност, на която се възхищавам.