„Някои секунди траят повече от останалите.“
Виждала съм книгата и преди, но не съм я вземала, тъй като с две прочетени книги на Фредерик Бегбеде си казах, че може би са ми достатъчни. Сега реших да я прочета, защото пак я забелязах в библиотеката точно на 11 септември.
От 2001 г. насам не съм гледала филми, не съм чела книги за 9/11 (изключвам „Нека големият свят се върти“, защото според мен тя е много повече). Не знам ако бях запозната с повече възпоменателни произведения дали щеше да ме впечатли 'Windows on the World'. Но през годините избрах да гледам само „действителни“ източници – снимки и видео от мястото (все пренебрегваме другите два самолета и повече за двете кули си спомняме…). Сега заради книгата дори си наложих да погледна в интернет възможно най-стряскащите. Така, както мнозина четат/гледат трилъри, ужаси, хоръри; взех си дозата накуп сега и в романа (Бегбеде не пропуска да напомни – това, което сме гледали на филми и в книги, става реалност на 11.09. „Множество свидетелства доказват, че болшинството са оцелели чак до рухването на сградата в 10.28 ч., 102 минути страдания, - колкото е средната продължително на един холивудски филм.“ ).
„Слава Богу, салфетките попречиха на синовете ми да видят човешките факли от 106-ия етаж: два горящи трупа пред вратите на асансьорите, червено-кафява кожа, изцъклени очи без клепачи, изпепелени коси, изгорели, дрипави лица, залепнали за стопения балатум. По помръдванията на корема се виждаше, че са живи. Остатъкът беше безжизнен като статуя. Не казах нито дума на децата и те нищо не забелязаха, макар навярно да усетиха миризмата на барбекю.“
Наред с кошмара на пострадалите хора еднакво силно за мен през годините и сега в книгата е това (с явно отношение на Бегбеде към корпоративния свят):
„Димът е гъст като напоена със смазка амбалажна хартия. Въпреки това през просветите съзирам гледки отвън. Най-смайващи са листовете А4, които летят в лазура: архиви, фотокопия, неотложни преписки, фирмени бланки, препоръчани писма, конфиденциални папки, портфолио, четирицветни разпечатки, самозалепващи се пликове, крафт-пликове с подсигурено затваряне, етикети, купчини с телбоднати договори, плексигласови папки, многоцветни бележчици, фактури с четири екземпляра под индигото, таблици и отчети в графики, разпилени хартии, полетели бумаги, всичката относителност на нашите тревоги.“
Общо взето книгата за мен беше повод да не пропусна „домашното“ отбелязване на 9/11, да си припомня как всички по света сме съпричастни, но все пак повечето не знаем нищо – и сме далече, и нямаме пострадали близки. Казват, че светът се е променил след атентатите. В известен смисъл несъмнено е така, но по-общо, на фона на очакванията ми за кардинална промяна, по-скоро виждам същата лудница и безпомощност заради човешката ненаситност и тесногледство.
Това, заради което книгата не е нещо изключително за мен:
1) Без да познавам автора добре, мисля, че си е намерил една ниша в големия литературен свят, която на мен ми е сравнително чужда. Ако не греша, усетила съм това печелившо съчетание „хем съм циничен, хем осъзнавам нещата и не съм от „тях“. И тук има вкарване на обезоръжаващо саморазкриване, с което главният герой/авторът може да ни стане симпатичен, каквито и да ги е вършил (не можах само едно да „простя“ на Картю пред очаквания край - съжалява, че не е направил много неща от рода на „Щях да зарежа началника си много по-рано… Щях да си купя повече коли… Щях да убия хора, за да изпитам усещането, …“ Зная, че авторът е крайно предизвикателен в книгите си, опитвам се да приема, че така или иначе всички сме способни на всичко и затова не е спестил това за убиването.)
2) Не почувствах 'Windows on the World' като голямо постижение по основния ми критерий (може би неверен, измислен си от мен). „Почти всеки може ли да напише това?“
- мисля, че е сравнително лесно с наличните данни и материали за атентатите да се сътвори (fiction) историята. В случая всеки читател би се трогнал от описаното във вътрешността на Северната кула (и особено като става въпрос за деца – btw, сега се запитах имало ли е жертви-деца в самите кули);
- почти всеки с ясни позиции по политически и глобални проблеми (но и с колебания в личния си живот) може да напише „личната“ част (не знам как да я нарека – документалистика, есеистика…), в която авторът е самият себе си в голяма степен.
Точно в тази част не ми бяха нужни познатите разсъждения (иронично и с претенции за добро познаване) на американския начин на живот. Може би през 2003 г. тези констатации са били по-непопулярни, но сега е толкова познато всичко за комерсиалната/експанзионистична Америка.
Това са мисли на героя, но предполагам и на автора (колкото и да обича Ню Йорк като мен).
„Америка имаше само един враг: Русия. Беше удобно да си имаш един голя, ясно определен враг, което даваше право на избор на целия останал свят. Как ви харесват супермаркетите: пълни или празни? Предпочитате правото да критикувате или задължението да си траете? Лишена от своето отрицание, днес Америка се е превърнала в ненавистния Господар. Превърнала се е собствения си враг.“
„Принуден съм да призная, че всички агенти по недвижими имоти са мошеници: продават ви нещо, което никога не ще притежавате. Нима не разбирате, че на тази земя никой нищо не притежава? Всички сме наематели! Аз продавах въздух, продавах квадратни метри, за чието изплащане после трябва да бачкате цял живот. Средната задлъжнялост на американците възлиза на 110 % от годишния им доход…“
Сякаш и това ми е познато вече от други книги на автора.
„Плейбой Интернешънъл е ерген, защото избягва всякакво обвързване. Всяка седмица е с различна националност. Живее и умира сам. Няма приятели, а само светски и професионални връзки. Говори франглийски. Когато излиза, тое, за да тури мацки. Отначало, докато е богат и красив, съблазнява повърхностни жени. По-сетне, когато не е дотам богат, нито красив, си плаща на проститутки, за да го съпровождат, или онанира, докато гледа порнофилми. Не търси любовта, а удоволствието. Не обича никого, камо ли себе си, защото не иска да страда и да се излага.“…
А ето така Картю би трябвало да ни стане симпатичен.
„Обвинявам консуматорското общество, че ме е направило такъв, какъвто съм“ ненаситен. Обвинявам родителите си, че са ме направили такъв, какъвто съм: разпилян.
Непрестанно обвинявам другите, за да не обвинявам себе си.“
Досадно обаче ми беше обяснението какво е „Спасителят в ръжта“ (ясно, че е нужно, за да се направи връзката с „The Catcher in the Windows“, а и споменаването на Селинджър винаги ме радва, но все пак така пряко-обяснително ми беше странно.)
(Тук за първи път забелязах, че (след добрия превод от френски) може би редакторът е имал отговорността да погледне по-добре типично английските неща, за да не остане Фийб или Йосемит; или пък пиер (pier вероятно), пудра (прахче вероятно); чисто „технически“ грешки: 11 септември 2005 г. (точно за 2001 г. става въпрос), „Отърсил от бедите, коЯто“ и още подобни…)
Все пак към края се зарадвах да открия нещо, което ме доближава до Бегбеде. Може да звучи възмутително за умерените или крайните родолюбци, да е поредната утопия, да не съм го обмислила задълбочено от всичките му страни (не съм живяла на друго място), но е нещо, което усещам „без обосновка“ като спонтанно мое.
„Мечтая за надмогването на нациите. Не искам да имам родина. Джон Ленън проповядваше “Imagine there’s no countries.“ Може би затова Ню Йорк го погуби?“