"Името" е книга, вдъхновена от вълнуващата приказка, че руската принцеса Анастасия, най-малката дъщеря на последния руски имератор, оцеляла след разстрела в подземията на Екатеринбург, е живяла в България. Но само вдъхновена - нищо повече.
Остава само въпросът: "Какво би било, ако..."
Защото всъщност това е история за един възможен живот. Живот, в който разбираш, че адът не е място - адът е време. А от времето остават само възможните спомени за напълно възможни срещи и невъзможни сънища - като стари снимки, подредени с несигурната логика на албум, който никога няма да имаш.
Христо Карастоянов е роден на 22 февруари 1950 година в Тополовград. Живее и се опитва да работи в Ямбол. Дядо на внук, който му повтаря и трите имена. Член на Съюза на българските писатели. Хобито му е да рисува карикатури (участвал е в няколко международни салони на карикатурата).
Първата му самостоятелна книга "Пропукан асфалт" (1981) е отличена с една от наградите на "Южна пролет" в Хасково, а "Записки по исторически наивизъм" (1999) получава наградата на СБП за 2000 г. Автор е на 27 самостоятелни книги – белетристика, документалистика и публицистика, три романа, както и на тетрадка със стихове. Пет негови книги са номинирани за наградата „Хеликон”, а романът му “Аутопия: другият път към ада”, издание на „Жанет 45”, е номиниран за първото издание на конкурса на Фондация “Вик” за най-добър роман на годината през 2004 година. Носител е и на голямата награда на "Корпорация Развитие КДА", за романа "Смъртта е за предпочитане" (2003). Негов сборник с разкази е една от петте книги, с които стартира инициативата “Духовна врата” на ИК “Жанет 45” – “Търся съпруга за мъжа си”, разкази, превод на турски Хюсеин Мевсим (“Kocama kari ariyorum”). Заедно с другите заглавия от поредицата, “Kocama kari ariyorum” беше представена на Международния панаир на книгата в Истанбул през 2006 г.
Носител е на следните награди:
1999 — Награда на Съюза на българските писатели за документалистика 2003 — Наградата „Развитие“ за ръкопис на роман 2012 – наградата „Хеликон“ за най-добра белетристична книга на годината – за романа „Името“
"Заради приказката. Просто защото беше най-малката дъщеря на баща си. Векът искаше своята приказка, а в тази приказка, като във всяка приказка, най-важна е винаги най-малката дъщеря."
"Адът не е място, адът е време."
"Умът й помнеше наяве, сърцето - само в сънищата."
Авторът посочва, че е вдъхновен от историята на великата княгиня Анастасия Романова и е воден от въпроса: "А защо не?"
Тази Анастасия е различна от всички останали самозванки, тя не се бори да доказва името си, а да го забрави. Всички я търсят заради името й и това някак ги възпира. Образът й е царствен, достойнството й - непокътнато. Пряма и знаеща (знанието и споменът я измъчват) коя е. Интересна беше срещата с Фердинанд, единственият, който не се притеснява да бъде прям и откровен с нея. Срещата й с цар Борис също е интересна, но много символична и без думи. Препраща и към запознанството им в Русия. Впечатли ме романът на Карастоянов и като замисъл, и защото е по една от любимите ми исторически теми - последните Романови.
Лесно е да опишеш „Името“ с една дума – печал. Това е бавна хроника на един безсъбитиен и самотен живот, отреден като компенсация на някого, преживял твърде много ужаси за кратко време. Ако си търсите роман, който да ви хване за гърлото и дълбоко да ви разтърси, търсете другаде. Ако обаче ви се чете по-реалистична и зряла творба за една непозната Анастасия, „Името“ е правилният избор.