Тази книга от поредицата „Театър х 3“ представя Майорга с три от неговите пиеси след 2000 г. - „Химелвег“, „Хамелн“ и „Момчето от последния чин“.
„Химелвег“ На 23 юни 1944 г. представители на Червения кръст посещават гетото Терезиенщат. То е транзитна спирка преди лагера на смъртта Аушвиц и в него през Втората световна война загиват десетки хиляди невинни. Достъпът на червенокръстките пратеници е осигурен от самите нацисти, които надлежно са се подготвили за визитата: спретнати блокове и улици, по които хора в добро здраве и прилични дрехи се занимават с ежедневни неща. Всъщност всичко е инсценировка, намислена за заблуда на международните институции относно същината на това еврейско гето конкретно и на концлагерите изобщо. Хората на Червения кръст отчитат приемливите условия в Терезиенщат и привеждат и съответния снимков материал в подкрепа на положителния си доклад.
Макар в „Химелвег“ (2002) годината да е 1942-а, а мястото – близо до Берлин, Майорга изхожда именно от терезинския епизод, за да представи целия ужас на човешката злоупотреба с човека. В едно интервю авторът уточнява: „Фòрмата на пиесата – състои се от пет разнородни части и е написана в традицията на театър в театъра – е повече етично колебание, отколкото естетически експеримент. Наложи се от само себе си: трябваше да намеря начин за представяне, който да издържи на пълната невъзможност за представяне. Защото Шоа е самото въплъщение на непредставимото... „Химелвег“ не се стреми да говори вместо жертвите, а да направи така, че отчетливо да се чуе мълчанието им.“
„Хамелн“(2005) заимства заглавието си от класическата германска приказка за „вълшебния свирач“, известна от колекцията на братя Грим и – в различни интерпретации – от творби на Гьоте, Робърт Браунинг, Марина Цветаева, Тери Пратчет и други. Според преданието през ХIV в. в Хамелн (Хамелин) се завъдили много плъхове и мишки, които не давали мира на жителите на саксонския градец – изяждали запасите им, съсипвали домовете им, пъплели навсякъде. Един ден някакъв чудат пришълец обещал на хората, че ще ги избави от напастта, ако го възнаградят богато. Вдигнал свирката си и с чудна музика омаял гризачите, които го последвали до реката, където се издавили. Когато обаче дошъл часът за разплата, на хамелнци им досвидяло и не му дали нищо. Странният музикант засвирил отново и този път подмамил след себе си децата. Приблизително това е сюжетът, възпроизвеждан в десетки вариации през вековете... Сред многото теории за същинския му смисъл е и тази за педофила: вълшебният свирач е онзи, който през любопитството на малките погубва детството им. Пиесата на Майорга се развива в това направление в един обобщен беден и престъпен Квартал с дисфункционални семейства и провалени планове – съвременно гето.
„Хамелн“ е голямата творба, която всички очаквахме от Майорга. Комплексен, смел текст, брехтиански в най-дълбокия смисъл на думата: в същевременната си правота и кривота всички са виртуозно модулирани; няма лесни отговори, с които човек да си тръгне от театъра, а безброй въпроси, които препускат като мишлета в колело.“ (El País).
„Момчето от последния чин“ (2006) е игра на надмощие в рамките на няколко добре познати стари опозиции: учител–ученик, възрастен–дете, богат–беден, мъж–жена, еснаф–маргинал, котка–мишка, етика–естетика. Но не само – в интересна, сложна схема на подмени и допълвания пиесата разгръща също и противопоставянето наблюдател–участник, знаещ–незнаещ. Докато всеки от героите се мисли за разказвач, всъщност се оказва разказван. Над всичко това витае усещането за несправедливост и угроза. Невинни в тази пиеса няма. Херман е учител по литература, който започва да носи вкъщи и да чете на съпругата си домашните на своя даровит ученик Клаудио. Проблемът е, че всяко от съчиненията е всъщност „документално“: Клаудио е обсебен от нормалния живот на семейството на съученика си Рафаел и под предлог че ще си помагат взаимно в ученето, прониква в дома му, откъдето пише все по-обезпокоителни „хроники“ за Херман. Докато манипулаторът Клаудио от гост постепенно се превръща във фактор за семейство Артола, а Херман се изживява като откривател на таланти, без да отчете, че погрешността на съдържанието обезсмисля грижата за съвършенството на формата, останалите минават през необратими трансформации в душевното и житейското си състояние...
„Умен, язвителен, проницателен, рефлексивен текст, написан с такава вещина в повествованието, гледната точка и темпото, с каквато в днешно време в Испания си служат малцина...“ (La Gaceta)
Филмът "Dans la maison" (2012) на Франсоа Озон, който спечели Златна раковина за най-добър филм и награда за най-добър сценарий на фестивала в Сан Себастиан, е екранизация на „Момчето от последния чин“ на Майорга.
* * * Философът и математик Хуан Майорга (1965, Мадрид) е един от най-често поставяните и награждаваните испански драматурзи. Пише за театъра от 1989 г., а от 1998 г. преподава във Висшата кралска школа за драматично изкуство в Мадрид. Автор е на над 40 пиеси, преведени на английски, арабски, френски, португалски, италиански, чешки, гръцки, хърватски, румънски, норвежки и др., както и на дузина адаптации на чужди текстове (Калдерон де ла Барка, Вале-Инклан, Дюренмат, Лесинг, Достоевски, Примо Леви). Многобройните отличия на Майорга включват четири от годишните награди „Макс“ за авторски и адаптиран театрален текст; престижния приз „Борн“ на ХХIII му издание през 1998 г. за „Любовни писма до Сталин“; "Критично око" (на националното радио) за сезона 1999/2000 г.; „Кихоте“ (на Испанската асоциация на писателите) за 2005 г. и други. През 2007 г. Майорга е удостоен с най-високото признание за сценични изкуства в Испания – ежегодната Национална награда за театър на Министерство на културата.
Este libro contiene la traducción búlgara de tres obras del dramaturgo español Juan Mayorga: HIMMELWEG (2002), HAMELIN (2005) y EL CHICO DE LA ÚLTIMA FILA (2006)
Es uno de los dramaturgos españoles contemporáneos más representados de la generación denominada, no sin cierta polémica, Generación Bradomín. Su dramaturgia, profunda, comprometida y metódica,ha traspasado las barreras nacionales para ser traducido y representado en los principales teatros europeos. Es colaborador asiduo de compañías como Animalario y ha trabajado como adaptador y dramaturgo para el Centro Dramático Nacional y la Compañía Nacional de Teatro Clásico. Está casado y tiene tres hijos.