Трудно се говори за Симон дьо Бовоар. Трудно ми е да говоря за книги, които връщат читателя във времена, в които ТОЙ- ПОЛЪТ поставя жената под чертата, под живота, под мъжа, под родителите, под обществото. Зачерква я като същество, способно на избори, желания или развитие.
Да държиш в подчинение (под каквато и да форма) едната част от човечеството, не може да доведе до нищо добро. Предполагам някой някога, възползвайки се от телесната си маса, уплашен, комплексиран, лишен от мозък и емпатия, сметнал, че трябва да даде мъжки имена и форми на Господа и всичко що се явява епитет на сила и възможности, за да си спести усилието да е нещо повече от едно голямо НИЩО. От една по-силна телесна маса.
Обичам мъжете и моето усещане за феминизъм е доста просто. Право на всяко човешко същество да има избор. Да използва ума си, да развива и гради себе си.
Възникването на феминизма не е нищо повече от логичната развръзка, от логичния разпад на статуквото. Статукво: нелогично и необяснимо. Статукво, което рухва под натиска на собствената си гротескна несправедливост.
От къде тази смелост, Симон? Откъде тази увереност и сила да тръгнеш срещу течението тогава, когато е било немислимо да надигнеш глава. Да бъдеш умна, да искаш да учиш, да твориш. Да бъдеш повече от нечия съпруга. Да откажеш да раждаш деца и да се валидираш единствено като нечий придатък?
Откъде, при положение, че се раждаш и живееш във време без каквито и да е женски примери за подражание. Жената я няма. Тя е вън от историята, вън от университетите, вън от постиженията, вън от света.
Няма я между страниците. Нито едно женско име не фигурира никъде извън личния рожден и смъртен акт. Тя може да бъде само съпруга и майка. Дори тогава децата Й, носят само НЕГОВИТЕ имена. За нея няма нищо. Нищо не й принадлежи.
Симон дори смъртта си я дели със Сартр, защото обществото отказва да я удостои с "честта" в умирането си да е "Симон", а не нечия си Бовоар...
Историята на Каролине ни среща със Симон дьо Бовоар още в ранното й детство, когато баща й успява да прахоса цялото семейно богатство и да остави дъщерите си без зестра. Нещо фатално в онези времена, но Симон е благодарна, защото без зестра, няма да бъде принудена да се омъжи.
Симон има едно желание. Да пише. И го следва въпреки подигравките и неспирните упреци от страна на семейството си. Налага й се да понася наслагваните с векове стереотипи, касаещи пола й. Жената не може да бъде умна - неприлично е. Жената не може да твори - неспособна е. Жената не може да учи - тъпа е. Жената има една-единствена мисия и тя е да бъде красива. И да има зестра. И да се омъжи.
Симон отказва да влезе в рамката. Тя и много други, които вярват, че имат власт над собствената си съдба и няма да позволят прогнило и назадничево общество да диктува правилата на играта.
Харесаха ми отношенията й със Сартр. Хареса ми как във време, в което е модерно да си тиранин и да приемаш жената като тяло, като вещ, той бива привлечен от ума й. Той я обиква заради самата нея, подкрепя я в начинанията и не се страхува да застане до жена равна нему.
Заслужава си да прочетете книгата, за да се докоснете до двама от най-великите умове, живели някога. До техните души, до труда, който създават и оставят на поколенията.