Ако това е любов

by Mihajlo Pantić, Михайло Пантич, Русанка Ляпова (Translator)

Михайло Пантич (1957 г.) е университетски преподавател, признат литературен критик и утвърден майстор на кратките белетристични форми. Неговите разкази са построени в съответствие с методите на неореализма и постмодернизма, в съчетание с елементите на новата урбанистична среда. Пантич поставя себе си в служба на случая като върховен повелител и автор на истории, уверен, че всичко може да послужи за сюжет на един добър разказ – цитат, метафора, някое сполучливо или абсурдно сравнение, инверсия на дадена фикционална или реална случка, цитирана (авто)биографична изповед, смесване на истински и измислени имена, повторение, пастиш, поставен редом до прецизно описания истински случай, личност или събитие. За неговите разкази е характерна непрекъснатата смяна на гледните точки, на ролите на наблюдател и участник, преплитането на водещия наратив с коментара за него, постоянното оспорване на ужким утвърдени истини, за да се създаде една неповторима сплав от фикционална свобода и документална прецизност, предизвикателство и наслада за читателя. Публикувал е следните сборници с разкази: „Хроника на стаята” (1984), „Уондър в Берлин” (1987), „Поети, писатели и други от менажерията” (1992), „Новобелградски разкази” (1994), „Седмият ден от кошавата” (1999), „Не мога да си спомня едно изречение” (2000) и „Ако това е любов” (2003). Разказите му са включени в редица антологични сборници и са преведени на английски, френски, немски, италиански, датски, чешки, словенски и македонски.

Genres: Short Stories, Fiction, Philosophy

144 pages, Paperback

First published January 1, 2003

About the author

Mihajlo Pantić (1957) is a Serbian writer and literary critic. He has published 25 books - short stories, essays, critiques, anthologies. Some of his collections of short stories are: “The Chronicle of the Room' (1984), “Wonder in Berlin” (1987), “Poets, Writers and the Rest of the Menagerie” (1992), “I Can't Remember a Single Sentence” (2000), “If This Is Love”(2003), “This Time, About Pain” (2007). He is also a compiler of the anthologies: “An Anthology of Serbian story. 1945-1995" (1997), “Reading the Water – Serbian Stories About Fishery” (1998) and “A Small Box – the Briefest Serbian Stories of the XX Century” (2001).
Some of Mihajlo Pantić's short stories have appeared in various anthologies and have been translated into English, French, German, Italian, Danish, Czech, Slovenian and Macedonian.
Mihajlo Pantić is a vice president of the Serbian PEN center board. He teaches “History of Serbian Literature” and “Creative Writing” at the Faculty of Philology in Belgrade. He is also the editor of literary editions “Albatros” and “Pan” and of the literary magazines “Svet reči” (“The World Of The Words”) and “Književni glasnik” (“The Literary Journal”).

Reviews

[Кремена Михайлова · Rating 5 out of 5]

Невероятно как от купуването на книгата до началото на четенето не бях обърнала внимание на заглавието!? Просто си купих книга на автора, защото знаех, че ще идва в България. И защото западните съседи ме влекат напоследък. И защото преводачката Русанка Ляпова избира книги все като за мен.

Чак при първия разказ обърнах повече внимание на заглавието и корицата. На средата на втория (едноименния) си мислех, че сигурно ще ми поомръзне, ако всички са „за любов“, но краят на този разказ ми хареса толкова, че тогава поисках всичките наистина да бъдат за любов.

В опитите да се отърся от предходния „селинджърски“ месец започнах книга, която ако ме беше разочаровала, нямаше да обърна внимание. Но още първият разказ много ме стопли. Тъжно, но все пак меко разказва в повечето разкази Пантич. И така се отпуснах и доверих – без претенции и очаквания. Какво по-красиво от това да се разказва за „малките“ любови. Малки наглед и в сравнение с грандиозните любовни драми от романите. Големи за самия влюбен – неговата си любов е това, как ще е малка тогава?

Явно не се изчерпва темата за любовта – всяка двойка (или мечта за двойка) си е отделен „случай“, заслужаващ внимание, различаващ се от останалите по малките детайли. Затова с разбиране приемах всичко, дори и хиляди пъти да сме слушали подобни истории. Всеки изоставен мъж е и еднакъв, и различен.

„Сутрин нося главата си по улицата.“

Сякаш отново забравила заглавието, след средата си зададох вечния въпрос „Какво е любов“. В случая – микровселена, просто два „обекта“, всичко останало - външни сателити.

„Войната вече беше започнала, ако това беше война, със сигурност пето действие от Шекспирова трагедия, и изведнъж всички обикнаха смъртта, а Оги и аз се целувахме, непрекъснато и навсякъде, до безпаметност и нищо друго не ни интересуваше, най-вече войната.“

Мини историйки, сякаш събрани от блоковете на някой квартал. Обикновени точно като панелни блокове. Много обичам мъж (писателят) да разказва от гледната точка на жена. Искаше ми се да има повече такива разкази, но в доста от тях разказваше мъж... А един мъж е способен да каже: "В истинските мъже винаги има нещо женствено, в движенията или в говора." (това вече при трети писател го виждам, написано с различни думи).

Изобщо в цялата книга ми хареса мъж да пише по такъв начин и за такива истории. Сигурно затова „простих“ преобладаващата тъга в разказите (рядко ми допадат силно минорните книги). Напомниха ми на разказите на един друг мъж (от Каталония), но онези не ми харесаха, а тези – да. Наистина доста често присъства тъгата, разочарованието на младежката и още повече на средната възраст. Много самотни и разлюбени възрастни хора, малко деца. Празнота в средата на живота. По-изявена ярост имаше единствено при един от малкото млади герои. А при възрастните – хем има носталгия по „преди 20 години“, хем се вижда, че дори тогава героите не са се отпускали да се радват на живота и любовта. Може би сексът в разказите е единственият спонтанен и необуздан отдушник.

Гласовете на доста съвременни „юго“ писатели, които съм чела, си приличат – тъжни са. Дали аз такива си ги избирам или е от войната, не зная... (“…ако това беше война…“) Сливат ми се разказите и в тази книга (въпреки че са добре групирани в нещо като глави), не мога много да ги запомня и разгранича. Но нямаше един разказ, който да не ми хареса. Остават като обща представа за гвоздеи, забити в живота. Обикновено финалите ми допадаха най-много. Четях, четях (не че са дълги разказите) и се създаваше една представа за леко скучна история. Но набързо се стига до последния етаж и там се разкрива вълнуваща гледка. Въпреки идеята за невъзможността на любовта. Заради липса на любов, или излишък от любов.

„…любовта е проста, а обясненията ѝ са твърде сложни, обясненията на любовта са истински разкази, които може да нямат непременно връзка с героите, да обясняваш любовта, е безсмислена, празна работа.“

По мъничко има сигурно от самия автор във всяка история, дори 3 пъти имаше Михайло в разказите. Не ми пречеха повторенията на някои „елементи“ – Нови Белград, герой преподавател/писател, изоставени мъже/жени, изоставено дете (от единия родител), родител-военен, изневяра/раздяла, среща след 20 години. Прекрасен венец е последният разказ - за първичната любов. Жени, жени, жени… Но се тръгва от майката. А коренчето на детството е най-жилаво, но често е закопано много дълбоко.

„Беше хубаво тогава, с клоуните и с мама на цирк, на почивка, оттогава знам, че всичко най-добро в мен е дълбоко инфантилно.“

[Vanya · Rating 5 out of 5]

Михайло Пантич. Не бях чела нищо от него. Каня се отдавна, но все не смогвах сред купчината книги, окъпани в прах и светлина на нощното ми шкафче, търпеливо чакащи своя ред. "Ако това е любов" обаче си я купих при последното си пътуване до София и я подхванах веднага... или тя ме подхвана. Струва ми се излишен спорът кой кого точно избра: аз - нея или тя - мен. Важното е, че се намерихме. Започнах я и не можах да спра, докато не затворих и последната страница. В Белград не съм ходила никога. Иска ми се, разбира се, но ни делят почти 1000 километра - него и града, където живея. Та така, в Белград не съм била. Но затова пък, благодарение на г-н Пантич, живях в него. В продължение на цели 19 разказа. Влюбвах се, разлюбвах, страдах от самота, от липсата на любов или от излишеството на такава, преследваха ме демони, остарявах и се раждах, връщах се и си отивах... навярно търсейки себе си. Само за да разбера, че няма да се намеря, че светът е самота, и все пак си струва да се живее, дори да си роден в най-самотния град на света - Нови Белград. Градът, където всичко е възможно и където нищо не се случва.
Всъщност не, случи се. Влюбих се в Пантич. В начина му на писане, в умението му да разказва истории - така интимни, така интимно... сякаш, привел глава, говори само на мен. Сега вече нямам нужда да ходя до Белград, за да го видя. Той цял живее в мен, тиктака като стар часовник на стената, стрелките му отмерват бавно времето назад и ми напомня с тъжния глас на забравен приятел: "Твърде много време за незначителни неща".

На финала искам да направя своя поклон пред преводача на разказите на Пантич - Русанка Ляпова. Толкова великолепен език скоро не ме беше галил. Благодаря от сърце!

[Angelina · Rating 5 out of 5]

Малко са ми пет звезди за тази книга. Тя е пример за превъзходна литература - истински истории, пълни с живот и тъга, без нравоучения и дидактика които все пак позиционират читателя и душата му в истинското преживяване на любовта. Много балканска и същевременно - много конвертируема, всеки разказ в нея чертае пътечка в картата на себепознанието и опознаването на другите. Ниюо не ми беше в повече, нищо не ми дойде недостатъчно; структурата и езикът на разказите са като за учебник и ми върнаха вкуса на добрия разказ. Препоръчвам с всичките си ръце!

[Stanislava Spasova · Rating 5 out of 5]

Докато четях „Ако това е любов“, имах чувството, че някой тихо разтваря пред мен чужди спомени - не за да ги покаже, а за да ме накара да разпозная своите. Пантич не разказва истории, той оставя следи. И тези следи водят не към героите, а навътре - към собствените ми съмнения, страхове и онези моменти, които никога не съм изричала на глас.

Стилът му е особен - суров, понякога почти безмилостен, но никога празен. В думите му няма украса, няма желание да бъде харесан. И точно това го прави толкова истински. Четеш и усещаш, че това не е литература, която се стреми да впечатлява, а да бъде честна. Понякога дори неудобно честна. Такава, която те кара да се запиташ дали си готов да видиш себе си без защитите, без ролите, без оправданията.

Любовта в тази книга не спасява. Тя не подрежда живота и не носи утеха. Тя просто съществува - объркана, несигурна, понякога болезнена. Но точно в това е нейната истина. Пантич не ни предлага утеха, а разпознаване. И в това има нещо дълбоко човешко и странно утешително.

[Milica · Rating 5 out of 5]

“U stvari, ne bih umeo sve to da objasnim do kraja, ljubav je nešto više od objašnjenja, prostor koji vlada nama, a ne mi njime, koji nas obuzima, i kada mislim na nekoga koga volim, to je protiv moje volje, taj koga volim je svaka moja misao. Ljubav, o da. Nemam bolju reč od te, ona je kadra da objedini hiljade najrazličitijih oblika, i stanja, i ljudi, i situacija, i odnosa, ljubav je neka vrsta Boga, ili sama suština Boga, zračenje iz središta te večne suštine. Samo, Bog je apstraktan, ili virtualan, ili jedva zamisliv, a ljubav ne, ljubav dišemo.” Genijalan Mihajlo Pantić.

[Sasa Andjelkovic · Rating 4 out of 5]

Naravno da je to ljubav. Sta je drugo ljubav ako ti iznenada pokuca na vrata i obuzme te celog, podseti na staru zaljubljenost. Na primer, kada sam posle citanja gimnazijske lektire, u hodnicima fabricke biblioteke otkrio antologiju Savremena svetska prica.
A ove price su jedna od 20 knjiga koje sam odabrao da upoznam najbolje zive pisce Srbije. I u ovoj knjizi se to i dogodilo. Najbolje su. A onda opet, ne znam da li je problem u meni kao citaocu ili u hiperpdrodukciji autora ili robovanju da knjiga mora da ima toliko strana, kvalitet i dinamika prica opada. Toliko je opala da od prave petice, dodje do mrsave cetvorke.

[Sashko Liutyj · Rating 5 out of 5]

вражаюча книга.
після кожного оповідання пробиває на емоції і дрижаки.
так просто і так пронизливо.

[Kaloyana · Rating 4 out of 5]

Разказите като цяло не са стихията ми, но тези определено ми харесаха. Чудесен стил, много фин изказ има авторът.

[Мария Шикова · Rating 4 out of 5]

В началото на сборника е изписано - "Да се чете в четири сутринта." По нататък в един от разказите - "На зазоряване съм най-близо до себе си и тогава се опитвам да кажа на това "себе" нещо, каквото и да е..." Със сигурност ще се опитам да се върна към разказите, един по един, в ранните часове на деня, може би тогава сетивата действително са по-чисти и по-отворени.

За първи път се срещам с Михайло Пантич, сега след прочита му, имам чувството, че не съм чела, а просто съм се срещнала със стар приятел, след много, много години, седял е срещу мен с чаша кафе в ръка и ми е разказвал своите случки за собственото му разбиране на всичко което се съдържа в думата любов.


"...с течение на времето тя бе развила в себе си най-тежката от всички човешки дарби, дарбата да бъде равнодушна."

"Като че ли в любовта има победители."

"...ревност, тя идва в мига, когато откриете несъответствието между любовта към самия себе си, а тя е безгранична, и любовта, която ви дават другите, а тя е винаги недостатъчна."

"Ами да, на практика ти си искал травма, а не любов."

"...удовлетворяването на желанието никога не може да унищожи докрай самото желание."

"...когато си дете не можеш да си представиш нещо, което е безкрайно."

"Сутрин нося главата си по улицата."

" Когато свикнем с нещо, обясненията са напълно излишни, навикът ни освобождава от задължението да мислим и да обясняваме."

"Не, само това не, никакъв стар мъдрец, никаква мъдрост, на мъдростта мястото е в книгите, а това тук е животът..."

"...когато пораснем, светът се смалява."

"Когато я видях за първи път, усетих, че имам дробове, въздухът, който нахлу, напълно ме зашемети, оттогава започнах да дишам както трябва."

"Обяснението не е никак просто, любовта е проста, а обясненията и са твърде сложни, обясненията на любовта са истински разкази, които може да нямат непременно връзка с героите, да обясняваш любовта, е безсмислена, празна работа."

"Любовта е форма на подчиняване, а не на състезание, любовта е желание, което удовлетворяваме непрекъснато и което никога не можем да задоволим изцяло, това желание все се измества, все ни убягва и се появява всеки път отново, на съвсем неочаквани места, винаги, подчертавам винаги, дори и насън, копнеем да бъдем обичани, обичани безкрайно, ала не искаме да се подчиняваме."

"...равнодушие, което напомняше планина, планините са невероятно равнодушни, стоят си ей така, стоят още от сътворението на света."

"Всъщност не бих могъл да го обясня докрай, любовта е нещо повече от обясненията, любовта е онова, което остава след всички обяснения, пространството, което ни владее, а не ние него, което ни поглъща, и когато си мисля за някого, когото обичам , това е против волята ми, този, когото обичам, е всяка моя мисъл."

"Беше хубаво тогава, с клоуните и с мама на цирк, на почивка, оттогава знам, че всичко най-добро в мен е дълбоко инфантилно."

"В смъртта има нещо ужасно просто. Любовта е много по-сложна."

[Leda · Rating 3 out of 5]

Разказите не са моя жанр, но тази книга ми направи добро впечатление: интересни сюжети, хубав език, добро писане.