След поредица от по-скоро неудачни четива имах нужда от глътка свеж въздух и бях убедена, че Елена Алексиева ще ми я осигури, затова и посегнах към сборника, въпреки че въобще не му беше ред. Първият разказ, Април, за една "смела жена, твърда", чийто образ се колебае между чудовище и жертва, беше жесток, така че се наместих по-удобно в стола. Но май нямаше много за какво. Не че разказите са лоши, даже половината си ги отбелязах с усмихнат емотикон, но някак си никоя идея или образ не останаха с мене след края.
Разбира се, езикът е безупречен, ужасно ми харесва и вече познатата структура: отначало авторката те повежда като дете през абсолютно непозната територия с обещание за вълнуващи разкрития, но по средата на пътя те оставя и ти се налага сам да решиш как да се чувстваш. Тази преобладаваща неангажираност с конкретни морални послания и разбира се сходната особнящина ми напомни за последното, което четох от Саяка Мурата - Life Ceremony. Тука обаче историите като че ли не предизвикват толкова мощна емоционална реакция, която един вид да ги завърши. Продължавам да не съм фен и на явно отличителната за авторката ирония, която, от една страна, е твърде лековата за драматичния ми натюрел, а от друга, се усеща някак злонамерена.
Иначе Двама, Порно и Господин Бао са чудесни, пълнокръвни разкази. Неочаквани, брилянтно изградени и смущаващи, или всички неща, заради които ценя Елена Алексиева толкова много. Сняг, Синдикатът на домашните любимци и Джейми и полковникът в смайващ детайл предвиждат обществени явления, които ми се струва, че през 2010, когато излиза сборникът, поне в България още не бяха на дневен ред, и в тоя смисъл изглеждат почти пророчески. Матилда, Лунапарк и Чадърът пък ги виждам като доста сполучливи упражнения върху различни направления в изкуството и поп културата - респ. върху латиносериалите, хоръра и импресионизма - като последният, заради френската нишка и зелено-белия чадър - подозирам, че е съчинен по Разходката на Моне. Обзалагам се, че има още много "препратки", които сигурно е адски забавно да залагаш, а и да откриваш, но за мене това само по себе си не води доникъде. Историята за Кранак и Мелания в три разказа също е за отбелязване, но вече с предимно отрицателен знак. Прилича ми на халюцинация на Леонора Карингтън, но с ясна, дидактична логика, демек ни риба, ни рак, и въпреки че ме отведе до темата за емигрантския живот или пък за по-общия Преход, които са ми еднакво близки, изобщо не ме грабна.
Като цяло съм по-скоро разочарована, но само на фона на големите си и напълно оправдани очаквания към Елена Алексиева, иначе книгата е повече от прилична.