Троянската война и подвизите на Одисей

Старогръцки легенди и митове

by Nikolai Kun

"Троянската война и подвизите на Одисей" разказва историята за древната битка, започнала заради красотата на една жена, и приключенията на най-хитрия цар в гръцката митология. Легендите са преразкази на произведения на Омир, Овидий, Есхил и Софокъл.

Когато боговете решили да върнат Одисеи в родината му, богинята воин Атина веднага се спуснала от високия Олимп в Итака. Приела тя образа на царя на тафийците Мент и отишла в дома на Одисей. Там заварила вилнеещите кандидати за ръката на Пенелопа - жената на Одисей.

Genres: Classics

288 pages, Hardcover

First published January 1, 2006

About the author

Nikolai Albertovici Kun / Nikolay Kun was a Russian historian, writer, and educator. He is best known for his book Greek Myths and Legends (Legendy i Mify Drevnei Gretsii), which was extremely popular with readers in the Soviet Union. First published in 1914,[1] it has been republished many times since and translated into a number of European languages.

Sometimes listed as:
N. A. Kun
Nikolajs Kūns

In Russian: Николай Альбертович Кун https://www.goodreads.com/author/show...

Reviews

[Emiliya Bozhilova · Rating 5 out of 5]

Когато четох като ученичка преразказаните древногръцки митове на Кун, много ме беше яд, че някой не се сеща да напише интересен роман по някоя от легендите - всичките си плачеха минимум за сериал. Във втората част (както и в първата) Кун ги е систематизирал просто, логично и хронологично - след Илиадата следва Одисеята, след Одисеята идат Евменидите с историята за убийството на Агамемнон. Едни и същи герои (и богове) дефилират пред нас от рождението до смъртта си, като Кун изненадващо не пропуска ни един тънък детайл, ни един важен епизод, свързвайки различните поетически цикли в единно цяло. Тук са и Цирцея, и Патрокъл, Хекуба и Андромаха, Клитемнестра и Орест, вярната (или просто достатъчно умна и много отегчена) Пенелопа и куп други.

Читателят потъва в една едничка история, с много герои. Отделните митове образуват цяла поема. Плаках, когато Агамемнон пожертва дъщеря си за воински престиж и се радвах, когато Клитемнестра заслужено го уби за това. Радвах се на смъртта на Ахил, и плаках за добрия Патрокъл и клетата Андромаха и нейния мъничък син. Стисках палци за Язон и златното му руно, и ръкоплясках на Медея, когато заслужено му видя сметката накрая, а нея пък проклех за отваратителните жертви на отмъщението и...

После дойдоха на ред драматизациите. Е, нито един роман не ме грабна така, никой не беше успял да види целия гоблен от мънички бодчета като Николай Албертович. Всеки си гонеше някаква негова, съвсем текуща и contemporary фикс идея - феминизъм, патриотизъм и какво ли не, забравяйки напълно и изцяло, че героите му не са от 20 и 21 век, и проблемите им съвсем не са тези на тинейнджърите в училищна възраст от северното полукълбо в Европа и САЩ, колкото и изначално да са ни близки. Може би единствено Мика Валтари с неговия “Синухе” е напипал мелодията.

С древногръцката митология не от вчера се занимават и режисьорите. Оттогава насам модата на секси късите мъжки полички (филмите от 60-те) ме докарва до луд смях. После Холмарк пусна чернокожия Орфей с аргонавтите и ме изцъкли (тогава още не знаех за политическата коректност и фактологическа неграмотност). И, о, Брад Пит в “Троя”! След последната кърпичка се усетих, че май съм гледала някакъв съвсем друг филм, нямащ нищо общо с никаква Троя, но на кой му пука! Виж, “Бен Хур” (ама оня с Чарлтън Хестън), макар и с псевдохристиянски уклон, беше улучил онзи вечен мотив, описан от Кун, жалко, че беше след края на елинския свят.

Та значи, до момента май Николай Албертович си остава неповторим и непоклатим. От 1914 година насам, когато са публикувани за първи път, тези негови разкази за преразкази си остават прометеевият огън на познанието за всеки прохождащ в света на Омир, Есхил и Софокъл. Дори и никой никога да не прочете “Антигона” изцяло, освен откъсите за задължителните часове по литература.