Селцето

by Любомир Котев

Всеки автор има книга -съкровение, родила се ненадейно, сякаш против волята му, за да разкрие задълго подминавани, делнични, но незабравими случки. Такава книга за Любомир Котев е "Селцето", защото в нея, сякаш неволно, наглед безхитростно, той е описал битието на малко планинско селце, гъмжащо от невероятно запомнящи се персонажи. Без да се насилва да съчинява, намигвайки, авторът ни приобщава към нашенската вакханалия, към неравноделния ни и смешен, и тъжен живот, кара ни да се смеем от сърце, но през сълзи, с притаена мъка в душите.

214 pages, Paperback

Published January 1, 2004

About the author

Любомир Котев е български писател, белетрист. Роден е в град Ямбол на 1 август 1950 година. Завършва българска филология и след това специализира журналистика. Той е главен редактор е на ямболския всекидневник „Делник“. Автор е на 13 белетристични книги.[1] Пише също така публицистика, пътеписи и есета.

Reviews

[Atanas Dimitrov · Rating 4 out of 5]

200 страници и ~50 чудни истории за кой от кого по-живописните персонажи, жители на планинското Селце, в този номиниран за награда “Христо Г. Данов” труд на Любомир Котев.

„Случвало се, като се понапие някой, да запита Гани Мурзов съвсем невинно дали е вярно това със змията, а той го сектирдосвал, без да отговори и пак се канел на Лисикът, защото той ги мислел тия дивотии. И така си било, тъкмо Дечо я пуснал тая лакърдия, тъкмо той разправял на сядане и ставане, че една нощ, като се прибирал кьоркютюк пиян, Гани паднал пред протката си и заспал. Няма как да не повярваш, защото мнозина знаели, че го има този номер Гани Мурзов, нея нощ обаче пропълзяла змия, това било чрезвичайното, клъвнала Гани по дланта, а на сутринта, к‘во да гледат, чудо невиждано, Гани жив а пепелянката мъртва. Отровила се значи отровната змия, като клъвнала Гани Мурзов, дотолкова бил спиртосан значи, че мамката й разгонил. Лисикът ги мисли тия дивотии, пък вие, понеже сте хептен без акъл, му се връзвате, ама ще пипна аз и ще му дам едни отровни змии, ще види той к‘во е да го клъвне пепелянка.“

Архетипите са там и сред множеството случки и животи описани в разказите, авторът безпогрешно е описал абсолютната реалност на бита, колорита и особнячеството на персонажите: селският пияница, схемаджията, женкарят, чужденецът, особнякът, който не спира да говори за диверсанти и морски тюлени, богаташът, механджията, уруспията, култовите близнаци Гочо и Дочо, даскалът, иманярът и безброй други. Животът прозира през текста и всеки персонаж има характер – всеки, който е живял на село, ще усети живеца дваж по-силно.

Комедията и трагедията редовно са преплетени. Повечето разкази и в по-голямата си степен са силно комични, но няколкото, където развоят на събитията е преплетен с дълбока трагедия, удрят и то безмилостно.

Форматът също е много интересен, като всеки разказ е написан под формата на един единствен блок текст без обособен диалог, кавички или препинателни знаци, освен точки и запетаи – сякаш авторът ги е излял наведнъж на хартията, в миг на творчески импулс.
За четивността на книжката помага това, че разказите са дълги между 3 и 4 страници, та при все динамиката, действието и описанията, с които са наситени, не са прекалено изморителни за читателя, а напротив, четат се лесно и бързо.

Единствената критика, която имам – и причината да сложа 4 вместо 5 звезди – е прекаленият фокус върху популярното сред нашата литература последните години използване и акцентиране върху пошла вулгарност и цинизъм в описанието на сексуални тематики. На места авторът удря в десетката с очерка на първични импулси, коментари или събития, на които съм се смял със сълзи, но на други остава усещането, че са изцедени от пръстите и вкарани насила.

От всичките 50-тина разказа, само 2 или 3 пропускат цялостната цел да предоставят удоволствие, радост и тъга у читателя: всичко останало е чудно.

А следното интервю с автора – както и кажи-речи всички негови, до един ерудирани и състоятелни коментари, които можете да намерите в интернет и пресата – препоръчвам: цък тук