Мостът на Сан Луис Рей; Теофилъс Норт

by Thornton Wilder, Торнтън Уайлдър, Жени Божилова (Translator)

Торнтън Уайлдър (1897-1975) е един от най-значителните представители на реалистичната литература на САЩ. Съвременник на Фицджералд, Фокнър и Хемингуей, Уайлдър не може да бъде причислен към никое от познатите литературни течения. Без да подлага на директна критика заобикалящата го действителност, в своите произведения той проявява остро чувство за социална справедливост.
Този том, в който са включени две от най-известните и най-четени творби на Уайлдър - “Мостът на Сан Луис Рей”, донесъл му първия сериозен успех, голямата награда “Пулицър” в 1928 г., и последният му роман “Теофилъс Норт” (1973 г.) - ще запознае за първи път българския читател с този изтъкнат творец и ще му даде възможност да получи една по-цялостна представа за неговото оригинално творчество.

481 pages, Hardcover

Published January 1, 1977

About the author

Thornton Niven Wilder was an American playwright and novelist. He received three Pulitzer Prizes, one for his novel The Bridge of San Luis Rey and two for his plays Our Town and The Skin of Our Teeth, and a National Book Award for his novel The Eighth Day.

For more see http://en.wikipedia.org/wiki/Thornton...

Reviews

[Петър Р. Дойчев · Rating 4 out of 5]

След „Да убиеш присмехулник“ като че ли все още ми се четеше нещо от американски автор, нещо южняшко, запазило носталгичната атмосферата на Америка от средата на миналия век. Признавам, че заглавието на романа ме заблуди. Представях си град Сейнт Луис и един внушителен мост над Мисисипи или Мисури, може би някаква вълнуваща любовна история. Нищо подобно. Авторът ме откара насред Перу, някъде в 18-ти`век, за да ми разкаже неслучила се история с несъществуващ въжен мост, провесен над скалите от вече изчезналата цивилизация на инките. Почувствах се леко прецакан, но си наложих да продължа. Двата романа всъщност ограждат творческия път на американския писател Торнтън Уайлдър в своеобразна рамка – неговият втори и съответно последен роман. „Мостът“ дори е нещо като повест, защото няма и сто страници. Останал малко разочарован от него, отложих четенето на „Теофилъс Норт“ с няколко месеца. През това време като че ли успешно успях да забравя за какво ставаше въпрос в първата книга. Някакъв мост… някъде в Южна Америка… отдавна… и май мостът беше паднал… ама той всъщност не бил паднал, защото никога не го е имало… тоест книгата не е историческа, а философска… иска нещо да ни каже, но какво точно… забравих. Сядайки да нахвърлям това ревю, отворих вездесъщата Уикипедия и детайлите мигновено се върнаха в ума ми. Няма да пиша за тях тук, защото току-виж на някого му било интересно да прочете романа. Признавам, на мен не ми беше безкрайно интересен. Като литература е добър – личи си, че Уайлдър още на тази ранна възраст владее до съвършенство перото. Като замисъл също е интригуващ, „има много хляб“ в тази история. Изводите обаче ми се сториха неубедителни. Много шум за нищо, както впрочем можеше и да се очаква от самото начало. Та нима някой е успял да прозре пътищата Господни? На православните им е добре известно, че те са неведоми, че има механизми, които са необозрими и като такива следва да си останат тайни, скрити. Американците обаче са наследници на друга култура – тази на Тома от Аквино. За тях е оправдано да търсят Божия промисъл и дори да вярват, че са в състояние да го открият. Уайлдър така и не дава категоричен отговор на централния въпрос, който поставя в началото на книгата. Умерено интересна, заслужаваща да бъде четена най-вече заради чисто литературните си качества. Такава впрочем е до голяма степен и „Теофилъс“. Тя обаче се води нещо като автобиографична, макар и Уайлдър доста да се е поразкрасил, представяйки се изцяло в позитивна светлина. През цялото време младият господин Норт много ми напомняше на някаква странна смесица от Шерлок Холмс и доктор Уотсън. Отделните глави на романа наистина наподобяват случаи от практиката на знаменития детектив. В книгата Уайлдър е заложил цялата мъдрост на един успешен, но вече възрастен писател. Затова и образът на Теофилъс изглежда малко нереалистичен – хем доста млад, хем разполагащ с истински арсенал от знания и умения, които почти безкористно предлага в услуга на своите съграждани, изпаднали в затруднение. Ако не беше литература, а разказ на масата в кръчмата, бихме го окачествили като фукня. Със сигурност този последен роман на писателя ми допадна много повече от ранния, спечелил му Пулицър, но пак не до степен Уайлдър да се превърне в любим мой автор. На български виждам преведено само още едно негово произведение – „Осмият ден“. Явно родните издатели не виждат смисъл и полза да го превеждат и тиражират у нас. На английски едва ли ще седна да го чета. Надникнах в творчеството му и поне засега този кратък поглед ми беше достатъчен. Добър писател, добра литература, но… нищо кой знае какво, като се замислиш. На моменти имаше дори хитроумни сентенции в духа на Ремарк, заслужаващи си усилието да извадиш лист и молив, за да ги запишеш за по-нататъшно ползване. „Както казва американският писател Торнтън Уайлдър… “ Не го направих. Каквото остане в ума – това. Запомних интересната му теория за Съзвездията: всеки мъж трябва да има в живота си 9-ма приятели мъже (3-ма по-възрастни, 3-ма около неговите години и 3-ма по-млади); същото важи и по отношение на жените – трябват ти 9 жени на съответната възраст, като в това число май не влизат интимните и родствените връзки. Теофилъс казва, че това е стандарт, към който всеки трябва да се стреми, въпреки че в реалността не всекиму се отдава да го постигне. Хубаво обаче е, когато един нов приятел се озове на мястото, което така или иначе е било предназначено за него. Красива мисъл. Продължавам напред към следващото заглавие. За жалост в света има толкова много значими и вълнуващи книги, а твоето време е така малко… Може би дори по-малко, отколкото си представяш…