Georgi Ivanov Markov (Bulgarian: Георги Иванов Марков; March 1, 1929 – September 11, 1978) was a Bulgarian dissident writer.
Markov originally worked as a novelist and playwright in his native country, then governed by a communist regime under chairman Todor Zhivkov, until his defection from Bulgaria in 1969. After relocating to the West, he worked as a broadcaster and journalist for the BBC World Service, the US-funded Radio Free Europe, and Germany's Deutsche Welle. Markov used such forums to conduct a campaign of sarcastic criticism against the incumbent Bulgarian regime. As a result of this, it has been speculated that the Bulgarian government may have decided to silence him, and may have asked the KGB for help.[1] He died as a result of an incident on a London street when a micro-engineered pellet containing ricin was fired into his leg via an umbrella wielded by someone associated with the Bulgarian secret police. Георги Иванов Марков е български писател и дисидент във времето на Народна република България. Роден е през 1929 г. в София и е убит при покушение на 11 септември 1978 в Лондон по поръчка на българската Държавна сигурност.
Прекрасна книга, в която са събрани три много силни и поучителни повести на Георги Марков! Най-любимата ми от тях определено е „Портретът на моя двойник“. В нея се разказва за страшно напрегната игра на покер по време на тоталитарния режим... Междувременно авторът представя любопитна и достоверна картина на масовото морално падение в онези години, както и никак не си спестява иронията към отрицателните черти на нашия народ.
„Изобщо с литературата съм зле. Някога четях непрекъснато, всичко. Сега съм като голям български писател — не чета никого и не се интересувам. Или, обратното, най-нахално лъжа, че съм чел нещо, което никога не съм чел. Или последното: чисто и просто преповтарям чуждо мнение. Щом като искат някакво мнение, що да не го дам! Някой път съвсем искрено съм се захващал да чета някоя по-интересна и нашумяла книга. Помня каква врява се вдигна у нас около „Пътешествие с Чарли“ на Стайнбек. Бога ми, отдавна не бяха чел по-скучна книга. Изглежда, че някои автори, като станат класици, престават да бъдат писатели. През цялото време ми лъхаше на нафталинен господин, който върви из света и възклицава: „Я виж ти, имало и други хора!“ А пък нашите писатели играят на един и същ ученически номер, все променят хората. Върви си човекът, върви си и, току — хоп, променил се, станал друг. Аз поне досега не познавам нито един човек, който така да се е променил! А пък на лъжец като мене да пробутват евтини менти! Да си кажа право, не чувствувам и никаква нужда от литературата. Стоят у дома купища книги и събуждат у мене само съжалението, че не мога да ги заложа вместо пари. Кой ще ти играе на книги!…“
"Знаете ли, господа, интелигентността на съвременния човек може да бъде оценявана само по способността му да се надсмива над всички и най-вече над себе си. Представете си колко велик е човек, когато превърне собствената си драма в шега!"
п.п. Препоръчвам силно и филма за живота и творчеството на Марков - "Чувство за непоносимост" на режисьора Боя Харизанова и сценариста Дочо Боджаков.
Не познавах Георги Марков отвъд Репортажите, които всъщност са ключови в изграждането на контекст за трите новели. С удоволствие установих, че и на стилово, и на идейно, и на чисто художествено ниво той не отстъпва на много от големите световни писатели от това смутно време. Бих могла да формулирам цялостното си впечатление от книгата дори само чрез нейни цитати. Куп закъснели с появата си истини, уви - все още актуални. Истини от близкото минало, които днес могат да звучат като предупреждения, както правят историческите романи, връщащи ни столетия назад. За моралните устои на едно псевдо-общество. За всички “празни пространства”, които носим в себе си и ревностно пазим от погледите на света. За всички “санаториуми”, в които лекуваме нелечимото си съзнание и за всички “двойници”, от които се страхуваме, защото отказваме да погледнем себе си в огледалото. Често осъждаме в другите качества, които самите ние притежаваме. Три новели във функцията на алегории - за страхът от истината, стремежът към подражание, вродената злоба към успелия, страхът от смъртта на смъртника, лицемерието и малодушието на един народ.
,,Портретът на моя двойник" сам по себе си беше доста обикновен. Марков нито пише особено красиво, нито създава особено красиви герои; ,,Празното пространство" е чисто и просто лош разказ, изпълнен с невероятно прости размишления, които са пробутвани като връх на философията. Може би аз съм си виновна, че чета Марков непосредствено след Оскар Уайлд, но самият начин на писане ми се стори твърде простоват.,,Санаториумът на Доктор Господов", обаче, беше нещо съвсем различно. Ако беше сложен на първо място в книгата определено щях да го оценя подобаващо-единствен той си струва четенето. Краят е чудесен.
Персонажите са много добре изградени. Кулминациите са бързи и неочаквани. Санаториумът е най от трите, въпреки че и другите две произведения не изостават.
* „Празното пространство“ - депресираща новела за депресиран човек, фрустриран от своята посредственост, сблъскваща се с огромните му амбиции, до обед мразещ себе си, следобед - и всички останали. Прозата ми се видя попретрупана, но с атмосфера. Мисля, че на по-младите читатели ще им убегнат някои елементи, например "издействането" на чужди технически списания... Ех, онези времена, когато не можеш да се абонираш за каквото си искаш, а трябва да си издействаш това право, да имаш връзки дори и за такава дреболия. Или дреболия ли е всъщност да получаваш списания, в които си личи как прогнилият капитализъм, който по описание всеки момент е трябвало уж да рухне, хвърчи в техническия напредък, а соцът крета и размишлява върху неща, които отдавна са демоде? С един от диалозите в книгата си припомних и великата философия, че най-добре работят хората, когато не работят за пари, парите демотивирали... В същото време описанията на битието на героя показват начин на живот, който е много над нивото на "стадото". Кротки шизофренни противоречия.
* „Санаториумът на доктор Господов“ - група туберкулозно болни в санаториум размишляват за живота и за смъртта, която ги очаква съвсем скоро. Произведението напомня повече на пиеса заради дългите диалози, но затова пък какви диалози... Много автентично, добре написани разговори, талант, който малко писатели имат, а от модерните ни май нито един. За съжаление идеологията избива и това ми развали впечатленията от иначе интересните словесни сблъсъци между хора от толкова различни социални среди.
* „Портретът на моя двойник“ - хм, противоречиво произведение на много нива, на преден план е хазартната игра на карти, но отдолу клокочи кой знае какво... Размисли за журналистите и честността, може би играта като алегория на живота и противниците, които срещаме в него. Както и да е, няма да се впускам в литературнонаучни съчинения какво е искал да каже авторът. Неприятно впечатление правят разиграваните суми като се има предвид какви бяха заплатите на лекари, учители и т.н. Равни и по-равни, уискита, корекомски стоки и празнотата на златната комунистическа прослойка.
Иронизирането на фалшивите журналистически очерци, към което се спуска Марков, хем ми харесва, хем е в тогавашния дух, при който уж се критикуваха слабостите на режима, ама не съвсем, само под диригентството на ДС и цензурата. Напомни ми за на тези слухове как Тодор Живков много се смял на някаква постановка, в която може би го бъзикали, докато обикновените хора от публиката не смеят да шукнат, но затова пък после се говори какъв народен, самокритичен человек бил, щом се смял. Та и тук изпитах подобно чувство за номенклатурно диктувана критика от човек, който се е наслаждавал на всички тогавашни привилегии. Силна е вътрешната борба.
3,5 звезди. Знам, че "такива са били времената", но и капка комунистическа пропаганда за мен отравя цялото произведение. Несъмнено е за мен, че Г. Марков е имал огромен талант, но си остава противоречива фигура в очите ми.
"El juego es más perfecto que la vida". Novela breve para leer en un par de asaltos o de uno si no eres capaz de despegarte de la partida que se juega durante el libro en la que el autor sabe como meterte de lleno. Un libro sobre el juego y como afecta al estado de animo, la vida y el trabajo, la realidad y la ficción y los distintos papeles de una persona. 3,5.
Да се чете Георги Марков и да се пише за него през септември е някак си тъжно, но и същевременно отрезвяващо – месецът на неговото убийство, от една страна, и месецът, в който са започнали процесите на пагубната политическа промяна, довели изобщо до състоянието една държава съзнателно да се стреми да ликвидира физически един от най-светлите си умове, от друга. Месец, през който си струва човек да се замисли за посланията, които Георги Марков отправя. Но има и друга, съвсем реална символика - ако приемем, че „Задочните репортажи“ са написани в късната есен на неговия живот, то (и чисто хронологически) сборникът „Портретът на моя двойник“ е един своеобразен септември в календара на Георги-Марковото творчество: една творба на прехода между имплантираните илюзии на (соц) лятото и все по-дългите нощи на студената реалност.
В началото на март в „Сфумато“ имаше скромно отбелязване на 85-годишнината от рождението на писателя. При влизане в залата се чуваше запис на мъжки глас, който четеше откъс от „1984“ на Оруел (нямам представа къде са го открили организаторите) – мек и топъл глас, който навярно дори може да те приспи, ако го оставиш безропотно да броди из слуха ти. Естествено, това беше гласът на самия Георги Марков, със сигурност записан, когато вече се е установил извън България. Представям накратко този щрих, защото, четейки „Портретът на моя двойник“, съпоставих тихия и скромен глас на човека с острия, рязък и решителен (на моменти невротичен) стил на писателя.
Трите творби в сборника („Празното пространство“, „Санаториумът на д-р Господов“ и „Портретът на моя двойник“) са началото на едно пътуване към откъсване от наложените догми и шаблони. Георги Марков прави рентгенова снимка на съзнанията на своите герои, които осъзнават капсулираността си, но обществото ги е направило безпомощни срещу нея. Както безпощадно определя за себе си вникналният в празнотата на живота си Илиев от „Празното пространство“: „...аз съм безплоден дори да откликна на своята безплодност“.
Хегемонията на стадния принцип и отказът от поемане на всякаква лична отговорност (в името на каквото и да е) ни разкрива на преден план философията на нравите на Георги-Марковото време (и не само): „Естествено, кой не би желал да забучи собствения си кръст над главата на другиго! Може би това е най-високата степен на свобода...“ („Санаториумът на д-р Господов“). Чрез дома за туберколозно болни, където те обречено броят оставащите си дни, Георги Марков конструира литературния макет на това, което той вижда като обществена постройка – хора, очакващи смъртта си и вкопчили се нервно в малкото въздух, който все още може да бъде обработван от телата им. Дори и малкото светлина (в образа на раненото момиче) не променя инстикта за нанасяне на удари по насрещния човек, пък били и те напълно лишени от практическа гледна точка. Важното е да ги има.
В едноименния разказ, на който е кръстен и сборникът, Георги Марков откроява разломът между достойнството и честта, от една страна, и наложените от системата порядки, от друга, най-ярко. „Случвало ми се е да намразя някого така, без причина, просто за да имам къде да си пласирам злобата. Не мога да я задържам, тъй като тя се обръща срещу самия мене и ме трови, а така, като си намеря някого за мразене, много ми олеква. Обикновено обаче мразя по-способните хора. Във вестника работеха две млади диванета, родени журналисти и праскаха едни материали — жива сензация. Намразих ги. Просто като всеки българин никак не мога да търпя някой да умее повече от мене каквото и да е“, отсича главният (останал без име) образ в творбата – или нагледно за раждането на стремежа да смачкаш човека пред теб за удоволствие, просто така. Но това не е достатъчно: „Как искам да го докарам тука, да присъства на удара, да разбере, че това е наистина красиво, човек се издига и пада“. Формата, под която се развива сюжетът е игра на покер, в която страните се надпреварват не в това да направят печеливши ходове сами по себе си, а да не допуснат да бъде разкрита лъжливата тактика, която използват. Една игра, в която накрая никой не е печеливш и всички са прецакани. Едните сега, а другите неизбежно ще бъдат застигнати от същото, защото в капсулата нещастието просто няма какво друго да прави освен да поразява една след друга наивните си мишени.
„Всичко това беше колкото жестоко, толкова и вярно предчувствие. Идваше онзи миг, когато мъгливото петно на самоизмамата щеше да бъде осветено от безпощадна светлина, за да се види, че няма загадка, че няма нищо“ („Празното пространство“) – благодарение на житейския път и словото си Георги Марков осветява като прожектор мъгливите петна на обществото. Най-малкото заради това би било трагично той да заема една никаква и отдалечена част от нашите съзнания. Поканим ли го вътре, отредим ли му едно по-приятно място, убеден съм, че една мека светлина за дълго ще грее у нас.
"A través de una partida nocturna de póquer, el escritor búlgaro Georgi Márkov consigue ofrecernos su particular interpretación de la sociedad y cultura de su país. Rencor, resentimiento, desprecio y traiciones condicionan un mundo en apariencia dominado por el azar, pero solo en apariencia, porque realmente se trata –tanto sobre el tapete como en la vida real ̶ de una estructura perfectamente estipulada: desde el principio saben todos quién ganará y quién será «el primo» que será desplumado. La voluntad de los jugadores expertos se va imponiendo, como si de magos ilusionistas se tratara. Para el narrador de la novela resultará imposible separar su realidad como periodista, de las partidas de naipes; escribe sus artículos como un jugador de póquer y juega a las cartas como un periodista. Es consciente de que la ambición en ambos casos es su peor enemigo, lo único que le puede llevar al fracaso; pese a lo cual, el hechizo de las cartas, el movimiento sigiloso de las manos, esa vigilancia furtiva en las miradas y ese ambiente cargado, son superiores a cualquier otro impulso vital. El alambre por el que se mueve es extremadamente fino, pero, ¿por qué le aterra tanto a todo el mundo perder?" Luis de Dios
Прочетох само последната новела - "Портретът на моя двойник". Всъщност много ми хареса. Отдавна не бях чела нещо толкова добре написано, препоръчвам... само финалът беше ясен и после... неясен... Но трябва да се чете след "Репортажите".
“Retrato de mi doble” es un relato corto sobre la vida en Bulgaria durante la dictadura comunista, el protagonista, periodista (como el autor) y jugador compulsivo de póker va haciendo reflexiones a lo largo de la timba que se conchaba para desplumar a uno de los jugadores. El periodista es un personaje débil, influenciable y con grandes filias y fobias. Un final casi imprevisible pero que se intuye cuando los dos conchabados hacen movimientos extraños. El autor, Georgi Markov huyó de Bulgaria a Londres donde y después de dos intentos fallidos de asesinarle, por fin los servicios secretos búlgaros con ayuda de la antigua URSS lo consiguen. Aunque es un relato corto, da mucho para pensar en lo que era la vida en los años 60 del siglo pasado en Bulgaria, manejada con mano dura por Todor Zhivkov.
Не ми се иска да го призная, но досегашните ми срещи с Георги Марков... уж всичко си е на мястото, ама нещо липсва. Липсва този малък проблясък, който те кра да отгръщаш страници в ненаситно очакване. Липсва музиката и затова често си помагах с патерици. За повестта "Портретът на моя двойник" оцених ритъма и монтажната мисъл на динамиката, но чак когато NEU се присъединиха с енергичния си безспорен краутрок. Видях целта и безнадеждността в "Празното пространство", но твърде късно, за да ми пука какво е причинило всичко това. Видях и безумието в "Санаториумът на Д-р Господов", но и дребно намекване за грозната човешка природа не намерих в пространните 150 страници. Още малко душа и Георги Марков ще ми е сред най-любимите родни автори. Ще видим с репортажите, тях още не съм подхванал.
По право започвам с адмирации към издателство „Ciela“ за смисленото решение, показващо критическо мислене, да отбележат 40-годишнината от смъртта на писателя Георги Марков с преиздаване на три от най-добрите му произведения. „Портрет��т на моя двойник“ събира в един том едноименната повест на твореца дисидент от 1966 г. с други две – „Празното пространство“ и „Санаториумът на доктор Господов“. Още при новината за предстоящото издание с твърди корици, за чиято визия неизненадващо чудесно се е погрижил Дамян Дамянов, направих избора тази книга да намери място в домашната ми библиотека. И сега, след прочитането ѝ, осъзнавам колко правилна е била интуитивната ми преценка.
Първа в книгата е поместена едноименната повест „Портретът на моя двойник“. Дори бегло запознатите с живота на Георги Марков биха забелязали автобиографичния елемент в творбата. Главният герой е журналист и покерджия. Сюжетът се върти около една „мръсна игра“, в която протагонистът се е уговорил с друг софийски бохем, за да изиграят противниците си. Разказът се води от първо лице и това засилва гротескното му звучене, тъй като главният герой описва жалкото си съществуване – на работното място, в отношенията с приятелите и съпругата му.
Подлата стратегия в играта на покер се слива хармонично с естеството на работата на журналиста. Той описва един от очерците си, който е скалъпил така, че да отразява възможно най-недостоверно историята на една работничка на поточна линия в завод. За сметка на това въпросния текст удовлетворява напълно началника му, наречен Шефа, който пък се води изцяло от интереса на партията. Това безскрупулно отношение към журналистическата професия личи от разсъжденията на героя, предугаждащ мислите на Шефа:
"Разбери онова, което аз отдавна съм разбрал. Всичко това е игра. Играй я, но помни, че е игра. Ще ти бъде забавно, интересно и с нищо няма да те ангажира. И не трябва да се вълнуваш!"
Става ти ядно и омерзително да прочетеш кредото на героя журналист: „свободата да приемам онези истини, които ми изнасят“ и да знаеш, че те описват действителността от онова време, а днес… дали е по-различно?
Позволявам си да отговоря на собствения си въпрос – да, различно е. Защото безскрупулни хора, готови да преминат през трупове в името на собствения си интерес, винаги е имало и ще има. Истината е, че по времето, когато повестта е писана, това е било задължителна за следване доктрина. Позволиш ли си да защитаваш идеали и ценности, си реално застрашен в „най-добрия“ случай от репресия, а много вероятно и от смърт. Убедена съм, че за да не повтаряме грешките от миналото, трябва да говорим честно и открито за него и да го анализираме. А произведенията на Георги Марков (на първо място неговите „Задочни репортажи за задочна България“) дават именно такава основа, на която ще стъпим, ако сме разумни.
Интересно, но „Портретът на моя двойник“ минава между капките и не е забранена след излизането си. Не такава обаче е съдбата на пиесата „Да се провреш под дъгата“, създадена по третата от новоиздадения том повест „Санаториумът на доктор Господов“. Тя е написана през 1967 г. и разказва за група туберколозни пациенти в санаториум, които очакват своя край и, обсебени от изконния човешки страх от смъртта, правят куп глупости, като дори стигат до убийство. И тук Марков най-вероятно е черпил вдъхновение от личните си преживявания, тъй като самият той прекарва немалка част от юношеските си години в подобни санаториуми.
Сюжетът е мрачен и натоварващ – същото усещане имах и когато четях „Полет над кукувиче гнездо“, затова несъзнателно правех паралел със заведението за психично болни от романа на Кен Киси. Повестта е за изборите, които правим в живота си, и за двигателите, които ги определят. И за свободата. Тя е може би най-естественият човешки стремеж и затова е определяна като висша ценност, която бива защитавана под една или друга форма през поколенията и независимо от културните особености.
Няма как, докато говорим за свобода, да не споменем и нейния антипод – в контекста на произведението на Марков. Пиесата, базирана на повестта „Санаториумът на доктор Господов“, е определена като „идеологически неустойчива“ в доклад на Съюза на писателите, а актьорите получават забрана да играят в постановки в столицата.
Важно е да се говори за престъпленията на режима. Ето защо е необходимо и да си припомняме творбите на Георги Марков. Те не само имат сериозна документална стойност, а са и пример за майсторство в художествената литература. Така че не щадете средства за книги като тази. Приемете я като инвестиция в едно бъдеще, в което (евентуално) сме се поучили от грешките на миналото.
La trama de esta novela ocurre en una sola noche, en una habitación en la capital de Bulgaria, Sofía, durante el régimen comunista. En un ambiente cargado de humo, astucia y desconfianza se disputa una partida de póquer entre tahúres y en la que el personaje principal y su socio están compinchados para desplumar a otro jugador.
📖 OPINIÓN PERSONAL
Esta es la primera novela de un autor búlgaro que me leo para mi reto de lectura por todo el mundo, y no conocía nada del autor hasta hace poco, creo que debería hacer otra entrada de “Autores malditos” con Georgi Márkov.
El libro me ha gustado bastante en general, sobretodo la manera en que se nos mantiene en tensión durante la lectura, exceptuando quizá en los momentos que el personaje principal (sin nombre, y es un canalla sin personalidad, por lo que no es fiable) se evade en su interior recordando y jactándose de lo bueno y malo que es. Tengo que decir que Márkov me ha tenido en tensión hasta la última página, donde se produce un oxímoron, y es que el desenlace es previsiblemente inesperado.
En los momentos de diálogo interior, es cuando la obra se pone buena: nos muestra a un personaje de lo más cínico que hay, bastante repelente y, conociendo un poco más del autor ahora, pensaría que es una crítica contra el régimen búlgaro de la época y contra la sociedad búlgara en general.
Не съм чела друго от Г.Марков (прочутите "Задочни репортажи" например) и това е първата ми среща с писателя. Една книга от ранния му период, събрала три новели:
„Празното пространство“, „Санаториумът на доктор Господов“ и „Портретът на моя двойник“
Накара ме да я прочета историята, която бях чула за написването на "Портретът на моя двойник" - това, кой е прототипа на партньора за покер на главния герой. Въпреки че се засягат общочовешки ценности, разглеждани през призмата тогавашната действителност, на моменти точно тези ценности звучат трърде натрапени и поучителни. Идеите на новелите са твърде очевидни от самото начало, без да изискват сериозно задълбочаване и анализ от страна на читателя. В същото време използвания език е претрупан и труден за четене. Като цяло - хубави идеи, но обличането им в думи можеше да бъде и по-добро.