"Стихотворенията на Емил Христов висят подобно на самоубийцата, заснета в кадър между сушата и водата, еднакво непригодни и за двете, готови да се подиграят на всяко застопоряване, засядане, приемане на строги очертания. Тази подигравка със статиката не оставят книгата на нивото на печалното, а напротив, тя е способна с лековерност да се оставя на ведрото и щастливо приемане на заобикалящата среда, на бълбукащото веселие („Бунгало”, „Радост”, „Бронзов тен”, „Медуза”). Така че никога не знаеш какъв ще е следващият кадър." Мария Калинова