What do you think?
Rate this book
Сам дойдох. Носталгични писма – фейлетони от един български психиатър в Шотландия
С Иван Узунов (Бучето) [Писмата са адресирани до него] ме запозна брат ми Владо. Всъщност аз седнах на тяхната трапеза. Ходили сме заедно и в „Сивия кон“, и в „Петричката механа“ на „Жданов“, и на морето, в Мичурин (в Мичурин!). Владимир съдбата рано ни го отне, но той е с нас навсякъде.
На нашата софра често са сядали „титани на мисълта и словото“ (виж Илф и Петров), като – внимание, слагам титли! – професор Калфов (това е псевдоним за объркване на биографите); д-р Христо Тодоров, на заточение в Канада; д-р Любомир Канов, който беше на заточение в Америка; старши научен сътрудник, кандидат на техническите науки, инженер (в случай че не знаете) Джони Пенков; а също и Зигмунд Фройд.
На Джони му хрумна, че от тези мои отворени писма-разкази-есета-фейлетони-„философски“ пародии може да се получи книга, а Марияна от издателство „Кибеа“ взе че се съгласи. И музикантката Лора Табакова намери време, главно нощем, да напише всичко на компютър и да прави справки и поправки. (Аз пиша на ръка – пред екран оглупявам.)
Тънки и остроумни, дълбоки и с корени в един сериозен културен фундамент, често много смешни и неизменно пропити от меланхолия (противно на клишето невинаги „светла“), образците на епистоларното изкуФство (прояснено в другата книга) са адресирани до верни другари и съратници на автора, с които са водени дълги и напоителни разговори. Естествено, пропити от упойния дъх на шкембе с много чесън, консумирано в някое знаково кръчмѐ от ония далечни вече години, а понастоящем по неволя заменяни с полска консерва. Да се чуди човек на брилянтния български, оцелял и шлифован насред многолетното „заточение“ в суровата англосаксонска, за капак и „скотска“ (Скотия е Шотландия) реалност на една „куча държава“, което всъщност било „комплимент“.
Писмата уж са за тесен кръг хора (затова пък какви хора само!), но кой знае – може и на вас да ви се поиска да седнете на нашата маса, да си пийнете от ракията и да си гребнете от кьопоолуто.
И да се посмеем заедно!
На нашата софра често са сядали „титани на мисълта и словото“ (виж Илф и Петров), като – внимание, слагам титли! – професор Калфов (това е псевдоним за объркване на биографите); д-р Христо Тодоров, на заточение в Канада; д-р Любомир Канов, който беше на заточение в Америка; старши научен сътрудник, кандидат на техническите науки, инженер (в случай че не знаете) Джони Пенков; а също и Зигмунд Фройд.
На Джони му хрумна, че от тези мои отворени писма-разкази-есета-фейлетони-„философски“ пародии може да се получи книга, а Марияна от издателство „Кибеа“ взе че се съгласи. И музикантката Лора Табакова намери време, главно нощем, да напише всичко на компютър и да прави справки и поправки. (Аз пиша на ръка – пред екран оглупявам.)
Тънки и остроумни, дълбоки и с корени в един сериозен културен фундамент, често много смешни и неизменно пропити от меланхолия (противно на клишето невинаги „светла“), образците на епистоларното изкуФство (прояснено в другата книга) са адресирани до верни другари и съратници на автора, с които са водени дълги и напоителни разговори. Естествено, пропити от упойния дъх на шкембе с много чесън, консумирано в някое знаково кръчмѐ от ония далечни вече години, а понастоящем по неволя заменяни с полска консерва. Да се чуди човек на брилянтния български, оцелял и шлифован насред многолетното „заточение“ в суровата англосаксонска, за капак и „скотска“ (Скотия е Шотландия) реалност на една „куча държава“, което всъщност било „комплимент“.
Писмата уж са за тесен кръг хора (затова пък какви хора само!), но кой знае – може и на вас да ви се поиска да седнете на нашата маса, да си пийнете от ракията и да си гребнете от кьопоолуто.
И да се посмеем заедно!
344 pages, Paperback
Published May 23, 2022
About the author
Сергей Бояджиев
2 booksРоден съм на 8 януари 1952 година в София. С брат ми Владимир израснахме в малък апартамент на булевард „Константин Величков“ в Коньовица между улица „Татарли“, дето и досега си живеят роми, и носталгичната уличка „Найчо Цанов“, дето сега е магистрално шосе, фрашкано с автомобили. Тогава рядко минаваше по някой трабант или москвич, а по-често минаваха писани каруци, натоварени с чеиз за сватбите. Ние имахме вартбург – много престижна кола, почти като ферари.
Наблизо беше кръчмата „Сивия кон“. Всеки ден ходех на училище по улица „Жданов“ (сега, и по-преди „Пиротска“). Тази улица е запечатана в душата ми с ниските килнати къщички и с мазните тайнствени шкембеджийници. Летата прекарвахме при баба Тотка (Танята) и дядо поп Стефан (Онуфрий) в Ловеч, на река Осъм. А също в Горна Оряховица, на брега на Янтра, на следния адрес: гара Горна Оряховица, квартал Калтинец, улица „Влагалищна“ 2.
Къщата на баба Пенка и дядо Кольо беше единствената на тази приказна кална „улица“, накрая на Сточна гара. Там имаше склад, разтоварваха вагони. На входа на склада имаше голяма табела: „Влагалище“.
Баща ми Цветан и майка ми Марина бяха лекари-преподаватели. Тя беше психиатър, разбира се. Той свиреше на цигулка концерти от Паганини, а тя си падаше по литературата. Вкъщи беше сборище от умни глави.
С брат ми Владимир сме живели в Източна Германия, където по едно време работеше „Бащата“, и в Алжир, Африка, където по едно време работеше „Майката“ (в писмата я наричахме „Мила моя майно льо“, а тя се подписваше „Ваш’та мама“!).
Завърших Френската гимназия, после медицина. Още тогава „пописвах“ стихове и фейлетони, то си е някаква болест. В България работих като психиатър около десет години. Започнах в Карлуково, а после – в Медицинската академия, София. Работих в Етиопия четири години като психиатър, но се налагаше да се занимавам с малария, сифилис, коремен тиф и какво ли не още. Четях един дебел учебник по тропическа медицина и действах. Не загубих нито един пациент. Не, един загина, защото прескочи оградата, без да знае, влезе в минното поле и стъпи на една мина. В началото бях сам, а после дойде с децата жена ми Светлана, и тя психиатър. С нея докарахме от България на собствени разноски инжекции нивалин – да лекуваме болни от полиомиелит. Тогава бяхме заедно.
Вършех благотворителна работа за Червения кръст, италианската Техническа помощ, научих италиански (Еритрея е бивша италианска колония). Бях консултант в болницата за прокажени в Масауа, на брега на Червено море – официално най-горещото място на Земята! Болницата беше построена от моите големи италиански приятели Карло и Франка Травалино.
Работих и в частна италианска болница за богати хора – да изкарам някой лев. (Там левът се наричаше „бър“. Без бър – кахър!) Някой ме наклевети на българския консул в Адис Абеба, а консулът беше, разбира се, от КДС. Той обичаше да казва: „Абе, да хване човек всичките доктори, па да ги върне в България през Москва!“. (През Москва беше наказателно пътуване.) Имах доста възрастни пациенти мюсюлмани, които идваха тихо и тайно, а в кесиите им звънтяха сребърни „меджидиетa“. Те ми шепнеха на ухо, че наскоро си взели трета или четвърта жена и искали да се „представят“ добре. Но нали знаеш... Използвах инжекция по собствена рецепта. Тя върши добра работа, ако човек вярва в нея.
След време, кой знае защо, работих една година в Либия, този път на другия край на Сахара. Беше много опасно, едва се измъкнах.
През 1993 година заминах за Англия – уж за малко, по покана на един професор в Лондон, и година след година пълзях нагоре по стълбицата. Намерих си майстора! Приключенията в Африка и купоните в България се замениха от сивота, вечен дъжд, социална изолация и денонощна работа за по-голяма заплата, която (има си хас!) все не стига. Това е то! Няма нищо славно в живота ми тук. Работя в Шотландия, на един малък остров в Атлантическия океан, бурите са страшни...
Уж за малко.
Наблизо беше кръчмата „Сивия кон“. Всеки ден ходех на училище по улица „Жданов“ (сега, и по-преди „Пиротска“). Тази улица е запечатана в душата ми с ниските килнати къщички и с мазните тайнствени шкембеджийници. Летата прекарвахме при баба Тотка (Танята) и дядо поп Стефан (Онуфрий) в Ловеч, на река Осъм. А също в Горна Оряховица, на брега на Янтра, на следния адрес: гара Горна Оряховица, квартал Калтинец, улица „Влагалищна“ 2.
Къщата на баба Пенка и дядо Кольо беше единствената на тази приказна кална „улица“, накрая на Сточна гара. Там имаше склад, разтоварваха вагони. На входа на склада имаше голяма табела: „Влагалище“.
Баща ми Цветан и майка ми Марина бяха лекари-преподаватели. Тя беше психиатър, разбира се. Той свиреше на цигулка концерти от Паганини, а тя си падаше по литературата. Вкъщи беше сборище от умни глави.
С брат ми Владимир сме живели в Източна Германия, където по едно време работеше „Бащата“, и в Алжир, Африка, където по едно време работеше „Майката“ (в писмата я наричахме „Мила моя майно льо“, а тя се подписваше „Ваш’та мама“!).
Завърших Френската гимназия, после медицина. Още тогава „пописвах“ стихове и фейлетони, то си е някаква болест. В България работих като психиатър около десет години. Започнах в Карлуково, а после – в Медицинската академия, София. Работих в Етиопия четири години като психиатър, но се налагаше да се занимавам с малария, сифилис, коремен тиф и какво ли не още. Четях един дебел учебник по тропическа медицина и действах. Не загубих нито един пациент. Не, един загина, защото прескочи оградата, без да знае, влезе в минното поле и стъпи на една мина. В началото бях сам, а после дойде с децата жена ми Светлана, и тя психиатър. С нея докарахме от България на собствени разноски инжекции нивалин – да лекуваме болни от полиомиелит. Тогава бяхме заедно.
Вършех благотворителна работа за Червения кръст, италианската Техническа помощ, научих италиански (Еритрея е бивша италианска колония). Бях консултант в болницата за прокажени в Масауа, на брега на Червено море – официално най-горещото място на Земята! Болницата беше построена от моите големи италиански приятели Карло и Франка Травалино.
Работих и в частна италианска болница за богати хора – да изкарам някой лев. (Там левът се наричаше „бър“. Без бър – кахър!) Някой ме наклевети на българския консул в Адис Абеба, а консулът беше, разбира се, от КДС. Той обичаше да казва: „Абе, да хване човек всичките доктори, па да ги върне в България през Москва!“. (През Москва беше наказателно пътуване.) Имах доста възрастни пациенти мюсюлмани, които идваха тихо и тайно, а в кесиите им звънтяха сребърни „меджидиетa“. Те ми шепнеха на ухо, че наскоро си взели трета или четвърта жена и искали да се „представят“ добре. Но нали знаеш... Използвах инжекция по собствена рецепта. Тя върши добра работа, ако човек вярва в нея.
След време, кой знае защо, работих една година в Либия, този път на другия край на Сахара. Беше много опасно, едва се измъкнах.
През 1993 година заминах за Англия – уж за малко, по покана на един професор в Лондон, и година след година пълзях нагоре по стълбицата. Намерих си майстора! Приключенията в Африка и купоните в България се замениха от сивота, вечен дъжд, социална изолация и денонощна работа за по-голяма заплата, която (има си хас!) все не стига. Това е то! Няма нищо славно в живота ми тук. Работя в Шотландия, на един малък остров в Атлантическия океан, бурите са страшни...
Уж за малко.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 of 1 review
March 24, 2026
Няма нищо по-тъжно от безполово приятелство между мъж и жена“
Това гениално заключение на психологът емигрант Бояджиев в писмата до неговия приятел Бучето е отправна точка за разбиранията му за жените, приятелите и живота. Няма да съм далече от истината, ако кажа, че той гледа на нежната половина от човечеството като на обект и не е нужно да си върла феминистка, за да забележиш това. Най-краткият път към завивките би бил идеалният начин да си прекара добре времето с една женска. А интелектът и други дреболии могат да почакат. На места натуралистичността на описанията доближаваше тези от „Делтата на Венера“ на Анаис Нин.
Въображаемите срещи с Бучето обикновено се случват, докато се сърба шкембе чорба или замезва кьопоолу в някоя механа в покрайнините на столицата. Единият подава уж възвишена тема – Фройд, Моцарт, ДНК, но накрая винаги се стига до класическа реплика от Бучето: „Никой не може да пръдне по-високо от гъза си.“ Опитах се да вляза в такъв народен стил, но ми дойде твърде комбайнерско-кръчмарски. Сега виждам, че има и продължение, което със сигурност пропускам и слизам от влака.
Хареса ми единствено частта, в която синът на Бояджиев му подарява най-омразното – роман на Патерсън и анализът на този тип литература. Колко фабрично изработена е тя и как всичко там е полирано и напръскано срещу нежелани отклонения в странична посока. Сега ако някой се сети да напише нещо такова и за Фрида Макфадън... 😀
Displaying 1 of 1 review