Спасение, гонения и холокост в царска България

by Леа Коен, Яна Аргиропулос (Cover Design)

Българските евреи, интегрирани от векове в българското общество, участват в националната история наравно с всички българи. Те защитават отечеството си в Освободителната и всички други войни, които България води, за да се запази като държава и народ.

Приносът на евреите в икономическия, културния и духовния възход, който обхваща България след Освобождението, е също така значителен, познат на българското общество и е получил своето признание.

Страна с ниско равнище на антисемитизъм, България е истинска родина за българските евреи.

Събитията между 1940 и 1944 година, когато под влияние на нацистката идеология евреите са подложени на гонения, са изпитание както за българското еврейство, така и за целия народ.

Историческите есета в тази книга са за този драматичен епизод от българската история, еднакво болезнено преживян и от евреи, и от българи.

Автор на 12 романа, на две изследователски книги от българската история, Леа Коен разказва увлекателно за събитията, личностите и идеите на една мрачна епоха, която продължава да вълнува и да поставя въпроси пред българското общество и днес.

• Имало ли е холокост в България;
• Нормативна уредба за узаконяване на гоненията;
• Ролята на цар Борис III;
• Жените и свидетелските им разкази;
• Спасение или оцеляване;
• Приносът на Българската православна църква за спасението.

Книгата е резултат от 20-годишни проучвания и стъпва на документи, свидетелства, писма.

280 pages, Paperback

Published January 1, 2022

About the author

Писател, музиколог, културен деец, дипломат и политик, Леа Коен е една от най-популярните български писателки. Влиятелният испански всекидневник „El Pais“ я определя като „най-значителната българска авторка“, а германският в. „DieWelt“ я сравнява с нобелистката Херта Мюлер.

Нейни творби са превеждани на немски, испански, английски, турски, македонски, сръбски, албански и други езици. Романът ѝ „Преследвачът на звуци“ е в основата на игрален филм.

Леа Коен е обществена личност от международен мащаб. Тя е член на Швейцарския съюз на писателите и на Швейцарския ПЕН клуб. В качеството ѝ на писател и дипломат изнася лекции и конференции в редица страни: Франция, Италия, Германия, Австрия, Швейцария, Белгия, Македония, Босна, Турция.

Писателката живее в Швейцария и в България.

Reviews

[Ralitsa · Rating 5 out of 5]

Потрес, единствената дума, която ми хрумва след прочита на книгата. Години наред в обществения дискурс в България се пропагира митът за спасяването на евреите от българското правителство, общество и цар. Леа Коен съумява предимно чрез исторически документи да опровергае тази приказка и да покаже широкия спектър на акции и реакции по т.нар. “еврейски въпрос” в България в периода 1940-1944. Книгата би трябвало да влезне като задължително четиво в училищата, за да се намали степента на исторически ревизионизъм.

[Петър Р. Дойчев · Rating 5 out of 5]

Чудесно историческо изследване на темата, даващо еднозначен отговор на въпроса: „Имало ли е фашизъм в България?“ И още как! Подкрепено с множество документи, приложени в книгата. Истински фашизъм – не от една изолирана политическа върхушка, не от радикализирани паравоенни организации – от държавната машина повсеместно – от цар, през Министерски съвет, през Народно събрание, кметове, организации, преса и т.н. В противовес на традиционно толерантното, но в случая повече или по-малко апатично към съдбата на евреите българско общество (или народ). Подкрепено изкусно от средствата за масова информация чрез налагането на образ на еврейството, който не е бил познат до момента. Българските евреи нямат толкова общо с онези, които западните европейски народи и специално Германия презират и считат за основен задръжен фактор пред държавното благоденствие. Много бързо обаче и нашата държавна машина и преса започват да пеят в същия хор. Сравнително малкото на брой богати евреи са подложени на гонение – съсипан е бизнесът им единствено на база етническия им произход, скалъпени са процеси, като някои от тях заминават директно на бесилото за „престъпления“, които в днешно време изглеждат абсурдни. Обикновените хора са склонни да помагат на приятелите си евреи, техни добри съседи, но нямат достатъчната смелост да се изправят организирано в тяхна защита. Никой всъщност не симпатизира кой знае колко на евреите от страна на политическите партии и организации. Единствено църквата се обявява изрично в тяхна защита и следва неотменно този курс, рискувайки собствените си позиции. Българските свещеници – от митрополити до селски попове правят всичко по силите си да спасят тези хора, водени на първо място от християнския си дълг. Примат ги и ги укриват в домовете си, кръщават ги в кратки срокове, застъпват се за тях с писма, речи, срещи с царя и министрите, дори поставят ултиматуми. Какъв е този цар и какво е това правителство, които си позволяват да отменят акта на кръщение, обявявайки го за незаконен?! Нито са христолюбиви, нито богобоязливи – това е сигурно. Кланят се само на земния си господар, чието име по това време е Хитлер. Спасението на българските евреи (от старите територии) далеч не е и общонародно дело. Основната роля в него е на църквата, на отделни високоморални и смели личности, тук-там на някой политик или държавен служител (доста умерено), както и на самите евреи, които, притиснати до стената, се самоорганизират и започват да търсят пътища за спасението си. В публичното пространство се идеализира ролята на цар Борис III, въпреки че всички документи сочат обратното – официалните власти са били готови на драго сърце да се разделят с 50-те хиляди български евреи, съзнавайки кристално ясно, че ги пращат на сигурна или почти сигурна смърт. Царят впрочем е имал много удобния навик винаги „да го няма вкъщи“, когато му идват на крака с някакъв важен проблем, на който той няма решение. Е, в крайна сметка и това си е вид дипломация. Личното му мнение за евреите обаче, надлежно стенографирано на среща с владиците от Светия Синод, е по-скоро негативно. Не звучи логично точно царят да е имал най-съществен принос за спасяването на евреите, както се опитват да го изкарат днес. Разселването им из страната във временни гета се тълкува от някои като стъпка към избягване на депортирането. Трудно е да се каже какви точно са били намеренията на властите, но далеч по-вероятно е това да е било стъпка именно към по-лесно депортиране, за минимизиране на народното недоволство от страна на българите, които евентуално биха негодували в защита на своите съседи. Всичко е било добре организирано и подготвено. Влаковете – композирани и в позиция на изкачване. Трябвало е да се повтори сценарият с депортирането на 11-те хиляди евреи от новопридобитите територии в Беломорска Тракия и Македония. Изпълнено от първата до последната стъпка от българските власти без каквато и да било намеса от страна на германците. Най-важният въпрос пред правителството е бил за сумата, която България трябва да изплати на Германия като компенсация за техните разходи по ликвидирането на проблема. По 250 райхсмарки на човек. Много им се е видяло, няма що. С животите на тези 11 хиляди души сме платили краткото управление на териториите, които по-късно така или иначе губим. Осем души успяват по чудо да се спасят от унищожение в лагера Треблинка. Останалите са убити часове след пристигането си – на групи от по няколко хиляди човека. По тази причина днес в тези области практически липсва еврейско население. Другите, спасените, са били подложени на репресиите на фашисткото законодателство – уволнявани, изключвани от университети, със затворени бизнеси (големи или малки), с присвоени домове и имущество, накарани да носят отличителните еврейски звезди, със забрана да посещават институции, магазини, части от населените места, където живеят и т.н. Дали това е фашизъм? Дали ако Германия не се бе почувствала несигурна на Източния фронт в онзи момент щяхме да успеем да спасим българските евреи по-късно? Съмнявам се.