Светослав Минков: разкази

by Svetoslav Minkov, Светослав Минков

Това издание представя творчеството на Светослав Минков, създавано през всички периоди от неговото развитие като белетрист. Включени са диаболични разкази от по-ранните му сборници „Синята хризантема“, „Часовник“, „Огнената птица“, „Игра на сенките“ и „Къщата при последния фенер“; всички разкази от представителните му сборници „Автомати“, „Дамата с рентгеновите очи“ и „Разкази в таралежова кожа“, както и творби, издавани през 50-те и 60-те години.

Книгата проследява еволюцията на Светослав Минков като писател, трансформацията на образите и идеите в неговите произведения, неповторимия начин, по който се опитва да прочете света, белязан от технологични промени, научни пробиви и политически сътресения.

Genres: Bulgarian Literature

456 pages, Hardcover

Published January 1, 2022

About the author

Svetoslav Konstantinov Minkov (Bulgarian: Светослав Константинов Минков) was a Bulgarian absurdist fiction writer.

Reviews

[Велислав Върбанов · Rating 5 out of 5]

Прекрасно ново издание с разкази на Светослав Минков! Признавам си, че за мен авторът беше познат само като основоположник на фантастиката у нас, но след като прочетох сборника разбирам, че той е смесвал най-различни жанрове, засягайки всеобхватни значими теми! Впечатлен съм, че Минков е писал както диаболични творби с въздействаща мрачна атмосфера, така и много иронични, носещи весело настроение... Също така ми допадна, че в някои от историите той се обръща директно към читателите, проявявайки много готино чувство за хумор! Всички подбрани разкази ми харесаха, но като най-любими бих определил „Часовник“, „Къщата при последния фенер“ и „Алхимия на любовта“.






„Вашият часовник така лошо отмерва времето - казват те, - че човек не може да мисли за никакви умствени занимания.“ Да, моята библиотека постепенно губи своето велико предназначение и се превръща в един институт за разсейване на скуката. Но аз се радвам, когато виждам близо до себе си даже и такива хора. Нали все пак аз мога да им бъда полезен с нещо!“


„А щом легендата за един призрак изчезне, тогава и самият призрак престава да съществува. Наистина той може да се явява както по-рано, може да върши чудеса и да се въплътява в най-страшни образи, ала хората не му обръщат никакво внимание, защото преди всичко той няма биография.“


„Защо бе, братя, защо се възмущавате от откровеността на автора, а не се възмущавате от спанака, от миризливия чорап и от примуса? Или ще речете: такива думи в литературата не се приказват. Моля, чакайте да се разберем. Че литературата да не е нещо седефено, да не е нещо като баклава или кадаиф? Ще си хапнеш, значи, едно парченце, ще ти стане сладко, после ще пиеш чаша вода и ще заспиш, така ли?“


„Иска той, представете си, десет хиляди лева, а му отпускат осем хиляди, задържат му около две хиляди за дялов капитал, вземат му лихвата за три месеца, после го правят насила член на фонда ,,Кооперативна мравка“, прихващат му герба, продават му лотарийни билети, удържат му на туй отгоре и някаква сумица за порто-морто, та в края на краищата новооглашеният кооператор получава сухи пари на ръка пет хиляди и няколкостотин лева. Разбира се, Буби не се отказва и от тях, защото нито е орал, нито е копал, но в душата му, тъй да се каже, остава някаква горчива утайка от тая явна гавра с великата идея на Шулце-Делича.“



„Казахме в началото на нашия разказ, че рамонците бяха весел народ и че обичаха да се смеят, но щом държавата им отне собствения смях и вместо него им натрапи заместител, те наистина започнаха да линеят като цветя без слънце и по лицата им вече не трепваше дори най-лека усмивка.
В рамонските увеселителни заведения остана да звучи само плахият и угодлив смях на дребните чиновници, треперещи за службата си, както и самодоволното и лекомислено кикотене на управляващата камарила. Но това не беше истинският човешки смях, който идеше от глъбините на сърцето.“

[Margarita Garova · Rating 4 out of 5]

Не мисля, че съм попадала на по-еклектичен сборник с разкази, в него има всички теми и всички чувства – ужаси, фантастика, градски истории, любов, сарказъм, отчаяние, изкуствен интелект. Всичко това поднесено с удивителна фантазия и много специфична, интелектуална, чувствителност. Минков заслужава да бъде четен повече. Дори по-семплите му откъм развихрено въображение разкази – не-диалболичните и не-фантастичните, са свидетелство за майсторско писане.

Светът на Минков е силно проблематично място, в което демоничното варира в широки граници – от приказното до технологичното. Постепенно зловещите истории отстъпват място на класически градски разкази, такива, каквито сме срещали у Георги Стаматов, например, но доста по-иронични и емоционално премерени. Въобще, дозировката в чувствата изглежда много характерна за литературния свят на Минков.

Освен това разказите са написани и се усвояват с невероятна лекота, та нито призраците и таласъмите от диаболичния му период, нито одухотворените роботи от механистичните разкази ще са пречка за читателя, който (като мен) избягва въпросните жанрове. Разбира се, градските му разкази ми станаха любими, в тях има нещо от предметността на Далчев и от психологизма на Цвайг, лаконични и страхотно изпипани. Минков е градски човек и това си личи. Освен това надскача българската проблематика в периода между двете войни, когато това бягане от националното е особено трудно, и създава една космополитна атмосфера, която отразява богатия му на пътувания и чужбински преживелици живот.

Освен удивителна фантазия, Минков разполага с прекрасен език и чувство за хумор, което носи нещо от социалната хапливост на Джейн Остин и викторианските майстори:

„Съгласно една стара сантиментална традиция влюбените ненавиждат смъртно своите истински имена, които смятат за твърде варварски и неблагозвучни. Те предпочитат галените обръщения, като „пиленце“, „гълъбче“, „жабче“, „мишле“ и тъй нататък – все такива едни зоологически епитети.“

Наблюденията му върху човека са универсални и затова поразително простички:

„Децата тичат подир пеперудите и се мъчат да ги хванат. Станат ли възрастни хора, те дори не ги забелязват.“

Имам известни забележки спрямо разказите, публикувани след 1944 г. – новата посока на вятъра им се е отразила, за съжаление, и тук-там прозират грубичко отделни пропагандни внушения. Но дори в тях литературата я има и е на ниво, интересно написани са и продължават да отразяват любопитното око на автора си към света.

Поздравления за съставителя на сборника – преходът между жанровете и периодите е много плавен, а подборката дава много добра представа за разностранния жанров талант на автора.

Иска ми се повече читатели да обърнат внимание на Светослав Минков, доста подценен впрочем, и на поредицата на „Колибри“ като цяло. Издадените дотук разкази на Константин Константинов и Георги П. Стаматов не само че не разочароват, но са сред най-любимите ми. Ето че и тези на Светослав Минков се нареждат сред тях.

[Димитър Цолов · Rating 5 out of 5]

Страхотна селекция на творчество на Светослав Минков, в която разказите са подредени хронологично, но не според първата им публикация в периодичния печат, а според годината на издаване на съответния сборник, в който са били включени от самия автор.

До настоящия момент го познавах предимно с диаболичните и фантастичните му произведения (чел съм сборника Дамата с рентгеновите очи и романа Сърцето в картонената кутия, в съавторство с Константин Константинов), сега обаче го видях и в една друга по-реалистично-сатирична светлина. Уви, част от произведенията, появили се след 09.09. и осмиващи капиталистическия живот на Запада, са платили пропагандния данък на мракобесната епоха, обаче пък точно сред тях открих най-яката творба в сборника - Колет от Америка (няма такава изродия, ха-ха).

Каквото и да си говорим, Минков определено е странна птица, трудно поддаваща се на систематизация и категоризация, а прозата му определено ми се понрави.

В заключение ще си позволя да да цитирам съставителя Владимир Полеганов:

… всеки решил да се запознае с творчеството на Светослав Минков, рано или късно разбира:
че Минков е в авангарда на българския градски разказ;
на българския ироничен разказ;
на българския гротесков разказ;
на българския диаболичен разказ;
на българския фантастичен разказ;
даже и на българския фентъзи разказ.

[Silvia · Rating 5 out of 5]

Когато видях книгата, си спомних за "Дамата с ренгеновите очи", която изчувахме в училище и колко всъщност забавен беше този разказ в детските ми години. Осъзнах, че не съм чела нищо друго на автора и реших, че е крайно време да се запозная с творчеството му.

Предговорът на Владимир Полеганов дава обзор както на живота на автора, така и на професиналния му път, темите, които се спуска да изследва и защо творчеството му е толкова революционно. В антологията са подбрани разкази от всички периоди, които са подредени горе-долу времево последовално и чит��теля може ясно да проследи развитието на автора, както идейно, така и речево.

Като почитател на разказа останах очарована - има от всичко по малко (можеш и да се засмееш и да се натъжиш и да се стреснеш). Моментите, в които след разказът, авторът се обръща към читателя не само, че скъсяват дистанцията, но за мен като читател бяха изключително забавни. Препоръчвам да прочетете Минков. Вярвам, че за всеки ще има най-малко един интересен разказ.

[Blagovest Asenov · Rating 5 out of 5]

Минков е доказателството, че в България има светска, космополитна, модерна литература още от 20-те години на ХХ век. От разказите лъха европейско самочувствие, измежду фантастичните елементи се долавят ежедневните порядки на хората, които по нищо не се различават от тези на западните граждани.
В крак с последните иновации и тендеции, разказите от зрелия му период през 30-те са пример за усъвършенстваната му ирония, пълнокръвното богатство на езика, блестящото му въображение, растящия му афинитет към главоломния темп на технологическото развитие и човешкия гений, както и безупречната му ерудиция. Тези му качества бележат нова, съвременна епоха в българската проза, вземайки предвид, че първият му разказ е публикуван докато Вазов все още е жив.
С изключение на няколко късни разказа, родени под егидата на социалистическата пропаганда, които представят Америка като империалистическо чудовище, всъщност страната отвъд океана е константно вдъхновение за автора - синоним на всичко ново, макар и понякога плашещо в измеренията на собствения си напредък.
Ранните му диаболистически трудове, при все, че далеч не са съвършени, също са важен принос за облагородяването на родния литературен пейзаж - най-после и България разполага с неоготически, макабрени истории за свръхестествени случки и същества от пъкъла.
За жалост геният му е пренебрегван от учебните планове, включващи единствено “Дамата с рентгеновите очи” и по този начин до ден днешен остава по-скоро непознат за широката аудитория…