What do you think?
Rate this book
Тронът на Алкирия
Първото фентъзи за възрастни на Богдан Русев - продължението на „Принцът на Алкирия“ – една от най-култовите книги-игри от 90-те
В далечното южно кралство Алкирия (което според някои не е никакво кралство, а марионетна провинция на Империята) току-що е предотвратен кървав опит за държавен преврат. Младият Принц на Алкирия е готов да седне на престола. Но млечният му брат Алвиан настоява, че преди това трябва да се направи още нещо.
Нещо, за което историята след това ще трябва да замълчи.
Четирима отчаяни убийци – всеки със собствена тайна, която крие с цената на всичко.
Една самоубийствена мисия, която ще ги преведе през Алкирия – такава, каквато никога не сме я виждали, и отвъд границите на познатото.
Залогът е Тронът на Алкирия.
В далечното южно кралство Алкирия (което според някои не е никакво кралство, а марионетна провинция на Империята) току-що е предотвратен кървав опит за държавен преврат. Младият Принц на Алкирия е готов да седне на престола. Но млечният му брат Алвиан настоява, че преди това трябва да се направи още нещо.
Нещо, за което историята след това ще трябва да замълчи.
Четирима отчаяни убийци – всеки със собствена тайна, която крие с цената на всичко.
Една самоубийствена мисия, която ще ги преведе през Алкирия – такава, каквато никога не сме я виждали, и отвъд границите на познатото.
Залогът е Тронът на Алкирия.
276 pages, Paperback
First published January 1, 2022
3 people are currently reading
21 people want to read
About the author
Богдан Русев
144 books69 followersБогдан Русев е съвременен български писател. Автор е на романи, разкази и детски приказки. Известен е и като преводач от английски език на автори от световната литература. Известен е още като писател на книги-игри под псевдонима Робърт Блонд. Той е едната половина от тандема „Робърт Блонд и Ейдриън Уейн“.
In English: Bogdan B. Rusev
In English: Bogdan B. Rusev
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 11 of 11 reviews
April 15, 2022
Някои неща е по-добре да си останат хубав детски спомен.
June 13, 2022
I'm finished, но не съвсем. Въпреки всички си опити в продължение на месец, стигнах до 98-ма страница и толкова. Не върви и не върви - екшън сцените са тромави, героите са плоски, сюжетът неясен, светът - недостоверен, стилът - съвсем оплетен. Прекалено смело ми се струва да започнеш история точно там, където е свършила преди 20+ години в книга-игра и да разчиташ на носталгия и детски спомени за основна мотивация на читателите да посегнат към книгата ти. Вече не сме деца, въпреки, че авторът сякаш ни третира като такива. Децата днес пък, не вярвам да се зарибят. Да не забравя, подходих с много ниски очаквания и пак останах разочарован.
Edit, прочетох я все пак до края заради поста на Ейдриън Уейн в една друга група.
СПОЙЛЕРИ, СПОЙЛЕРИ, СПОЙЛЕРИ!
Ще започна със структурата и стилистиката. Сегашно просто време беше супер за книги-игри от 2-ро лице или конкретни МНОГО БЪРЗИ сцени. Тук цялото повествование е създадено по този начин и мен лично ме дразни, особено имайки предвид тромавото развитие на фабулата. Казвам фабула, защото историята е изключително линейна (и предвидима), въпреки честите препратки към миналото, които не надграждат с никаква нова информация, не дават разкрития и т.н., т.е. можеше изобщо да ги няма. Всяка глава е оформена по следния начин – попадаме изведнъж в ситуация, която няма нищо общо с края на предишната глава и две-три страници по-късно се връщаме назад във времето, за да видим бавно и спокойно какво се е случило. В последствие стигаме до въпросната начална сцена, но динамиката се е изгубила по пътя. Голям недостатък в този развой ми идва и обясняването на едни и същи неща по два пъти, а поне да беше през погледа на различни персонажи (най-пресен ми е примерът с „дългите широки ножове“ на „мъжете с дългите миризливи коси“). Като казвам повтаряне, ето го и с имената – в някой случаи имаме по поредни изречения, които започват с името на героя, от типа „Чейн видя…. Чейн си помисли… Чейн се потърка….“. Бойните сцени, доколкото ги има, са като в изключително протяжен забавен кадър, с хиляди описания (също толкова дълги текстове в скоби), съответно, с усещане за безметежност, безтегловност и изведнъж свършват, а читателят се връща в началото на изречението пет реда по-нагоре, за да се увери, че не се е объркал и е изтървал нещо. Ако предното изречение ви е харесало, значи ще няма да имате проблем и с тези в книгата. Има общо петима персонажи с повече от две реплики и никой от тях не търпи развитие, затова пък те правят изключителни заключения от нулеви факти. Пример – как Сола изведнъж решава, че Тарк е истинският водач на групата? Как Тарк изведнъж проумява, че Сола знае адски много за Кожените маски от едно-единствено твърдение, повторено по-рано на много места в историята?
Причинно-следствените връзки и в това число мотивацията на героите ми се губят на повечето места. Това, което се случва е или изключително предвидимо, или му липсва тотална логика и е спуснато, за да обясни случващото се. Пример – мотивацията на Сола: отива да убие убиеца на човека, убил дъщеря й, защото… така повелява обичаят и точка. Пример – фукото ще преведе хората от другата страна на границата, ще им вземе парите и като стар обичай ще остави един от тях да бъде убит със стрела от граничарите от другата страна. Защо? Ако превежда само един човек ще го убият ли? Ако са осемнадесет, данът няма ли да стане по-голям, примерно двама убити? А защо изобщо граничарите трябва да убият произволен пътник? Преживяваме го, някой ще умре. Фукото гледа тримата мъже в отряда, мисли си: защо не този, защо не онзи, защо не пък третия? Е, вече е ясно, кого ще порази стрелата, нали?
Светът е изключително некохерентен, в един фентъзи роман е хубаво да разберем какво има и какво няма в този свят, ако има магия, каква е, ако има наука, каква е, докъде е стигнал прогресът, как е устроен изобщо – за да усещаме кохерентност и достоверност. Така и не успях да позиционирам „Тронът на Алкирия“ – ще има коне и мечове, но с много произволни елементи от съвремието. Кавалерийска сабя – ама чакай сега, имало ли е нещо като рицарство в Империята, имало ли е кавалеристи, този тип оръжие в реалната история се появява много по-късно от типичния фентъзи сетинг… Говорейки за оръжия, героите тръгват на някакъв „black ops”, правят безумна обиколка по картата, за да не привлекат внимание – нищо, че са просто четирима скитници без отличителни белези, излизат извън териториални води, за да получат въоръжение от контрабандисти, изпратени от техния работодател, все едно не можеше в задния двор на кръчмата да вземат брадва и щит, каквито носи всеки втори наоколо. Четирите стъкленици бяха „гранатите“ , които да бъдат използвани в точния момент, за да ни измъкнат от сюжетна дупка – flash bang, incendiary; мехлем, който изливаш отгоре си, докато тичаш…
Подхвърлят се факти в света, които по никакъв начин не обогатяват историята, например втората съпруга и малките деца на бащата на Принца. За какво бяха там, щеше ли да е текстът по-беден без тях? Споменавайки Принца, това е най-кухият образ. Добре де, герой, който си ти, т.е. никой – поне да говореха за него в трето лице и никъде да не го срещаме. Единствената запомняща се сцена с него е как Принцът, дето го пазим като очите си, за да го короноваме, се коронова сам с ябълка и кара пияницата Чейн да я уцели с джобния си арбалет. Защо, какво показваме с тази сцена? В същия ред на мисли, камата на Сола – освен да я разнася насам-натам, еротично скрита покрай чатала й, каква роля изигра тази кама? Хайде, двойно извитият нож за хвърляне с дръжка по средата на Тарк поне го използвахме някъде (Богдане, ти виждал ли си нож за хвърляне, който да може да бъде описан така и как изобщо се хвърля???).
Не искам да влизам в сцена след сцена, ще спомена накрая „коронацията“. Извратената логика на фабулата да направиш коронация с 1000 случайни и въоръжени граждани, за да можеш да видиш кои са най-смелите убийци, промъкнали се пред тях, не успях да я преглътна. Нито как тези 1000 души са наредени на толкова дълга маса, че са само от едната страна и гледат подиума. Да не говорим как никой няма да види двама убийци, които напускат тази същата маса (и седят почти един до друг), заедно изтичват до подиума, качват се, влизат в схватка със супер-умния брат на Принца и някъде 30 минути по-късно стражата се намесва, за да прибере труповете, т.е. двамата обезвредени убийци.
Изобщо цялата история ми се строи недостоверна – мотивацията на Алвиан, мотивацията на 4-мата убийци, които са си най-обикновено несретници, защото реално се справят само с 1 ситуация, цялостната идея на мисията им, и разбира се, тъпият край – ами да, те Коболд вече го убиха, докато вие си джиткате по планини, морета и партита, сега много набързо трябва да умрете. Какъв беше смисълът Алвиан да впрегва целия този ресурс, за да съпътства четиримата, които дори никаква работа не свършиха?
Най-добър български фентъзи роман. Чел съм много по-добро българско фентъзи и се надявам и занапред да прочета много по-добро българско фентъзи. Изрових днес „Роди се сянка“ за да прочета нещо от същия автор, от което са ми останали само хубави впечатления.
Edit, прочетох я все пак до края заради поста на Ейдриън Уейн в една друга група.
СПОЙЛЕРИ, СПОЙЛЕРИ, СПОЙЛЕРИ!
Ще започна със структурата и стилистиката. Сегашно просто време беше супер за книги-игри от 2-ро лице или конкретни МНОГО БЪРЗИ сцени. Тук цялото повествование е създадено по този начин и мен лично ме дразни, особено имайки предвид тромавото развитие на фабулата. Казвам фабула, защото историята е изключително линейна (и предвидима), въпреки честите препратки към миналото, които не надграждат с никаква нова информация, не дават разкрития и т.н., т.е. можеше изобщо да ги няма. Всяка глава е оформена по следния начин – попадаме изведнъж в ситуация, която няма нищо общо с края на предишната глава и две-три страници по-късно се връщаме назад във времето, за да видим бавно и спокойно какво се е случило. В последствие стигаме до въпросната начална сцена, но динамиката се е изгубила по пътя. Голям недостатък в този развой ми идва и обясняването на едни и същи неща по два пъти, а поне да беше през погледа на различни персонажи (най-пресен ми е примерът с „дългите широки ножове“ на „мъжете с дългите миризливи коси“). Като казвам повтаряне, ето го и с имената – в някой случаи имаме по поредни изречения, които започват с името на героя, от типа „Чейн видя…. Чейн си помисли… Чейн се потърка….“. Бойните сцени, доколкото ги има, са като в изключително протяжен забавен кадър, с хиляди описания (също толкова дълги текстове в скоби), съответно, с усещане за безметежност, безтегловност и изведнъж свършват, а читателят се връща в началото на изречението пет реда по-нагоре, за да се увери, че не се е объркал и е изтървал нещо. Ако предното изречение ви е харесало, значи ще няма да имате проблем и с тези в книгата. Има общо петима персонажи с повече от две реплики и никой от тях не търпи развитие, затова пък те правят изключителни заключения от нулеви факти. Пример – как Сола изведнъж решава, че Тарк е истинският водач на групата? Как Тарк изведнъж проумява, че Сола знае адски много за Кожените маски от едно-единствено твърдение, повторено по-рано на много места в историята?
Причинно-следствените връзки и в това число мотивацията на героите ми се губят на повечето места. Това, което се случва е или изключително предвидимо, или му липсва тотална логика и е спуснато, за да обясни случващото се. Пример – мотивацията на Сола: отива да убие убиеца на човека, убил дъщеря й, защото… така повелява обичаят и точка. Пример – фукото ще преведе хората от другата страна на границата, ще им вземе парите и като стар обичай ще остави един от тях да бъде убит със стрела от граничарите от другата страна. Защо? Ако превежда само един човек ще го убият ли? Ако са осемнадесет, данът няма ли да стане по-голям, примерно двама убити? А защо изобщо граничарите трябва да убият произволен пътник? Преживяваме го, някой ще умре. Фукото гледа тримата мъже в отряда, мисли си: защо не този, защо не онзи, защо не пък третия? Е, вече е ясно, кого ще порази стрелата, нали?
Светът е изключително некохерентен, в един фентъзи роман е хубаво да разберем какво има и какво няма в този свят, ако има магия, каква е, ако има наука, каква е, докъде е стигнал прогресът, как е устроен изобщо – за да усещаме кохерентност и достоверност. Така и не успях да позиционирам „Тронът на Алкирия“ – ще има коне и мечове, но с много произволни елементи от съвремието. Кавалерийска сабя – ама чакай сега, имало ли е нещо като рицарство в Империята, имало ли е кавалеристи, този тип оръжие в реалната история се появява много по-късно от типичния фентъзи сетинг… Говорейки за оръжия, героите тръгват на някакъв „black ops”, правят безумна обиколка по картата, за да не привлекат внимание – нищо, че са просто четирима скитници без отличителни белези, излизат извън териториални води, за да получат въоръжение от контрабандисти, изпратени от техния работодател, все едно не можеше в задния двор на кръчмата да вземат брадва и щит, каквито носи всеки втори наоколо. Четирите стъкленици бяха „гранатите“ , които да бъдат използвани в точния момент, за да ни измъкнат от сюжетна дупка – flash bang, incendiary; мехлем, който изливаш отгоре си, докато тичаш…
Подхвърлят се факти в света, които по никакъв начин не обогатяват историята, например втората съпруга и малките деца на бащата на Принца. За какво бяха там, щеше ли да е текстът по-беден без тях? Споменавайки Принца, това е най-кухият образ. Добре де, герой, който си ти, т.е. никой – поне да говореха за него в трето лице и никъде да не го срещаме. Единствената запомняща се сцена с него е как Принцът, дето го пазим като очите си, за да го короноваме, се коронова сам с ябълка и кара пияницата Чейн да я уцели с джобния си арбалет. Защо, какво показваме с тази сцена? В същия ред на мисли, камата на Сола – освен да я разнася насам-натам, еротично скрита покрай чатала й, каква роля изигра тази кама? Хайде, двойно извитият нож за хвърляне с дръжка по средата на Тарк поне го използвахме някъде (Богдане, ти виждал ли си нож за хвърляне, който да може да бъде описан така и как изобщо се хвърля???).
Не искам да влизам в сцена след сцена, ще спомена накрая „коронацията“. Извратената логика на фабулата да направиш коронация с 1000 случайни и въоръжени граждани, за да можеш да видиш кои са най-смелите убийци, промъкнали се пред тях, не успях да я преглътна. Нито как тези 1000 души са наредени на толкова дълга маса, че са само от едната страна и гледат подиума. Да не говорим как никой няма да види двама убийци, които напускат тази същата маса (и седят почти един до друг), заедно изтичват до подиума, качват се, влизат в схватка със супер-умния брат на Принца и някъде 30 минути по-късно стражата се намесва, за да прибере труповете, т.е. двамата обезвредени убийци.
Изобщо цялата история ми се строи недостоверна – мотивацията на Алвиан, мотивацията на 4-мата убийци, които са си най-обикновено несретници, защото реално се справят само с 1 ситуация, цялостната идея на мисията им, и разбира се, тъпият край – ами да, те Коболд вече го убиха, докато вие си джиткате по планини, морета и партита, сега много набързо трябва да умрете. Какъв беше смисълът Алвиан да впрегва целия този ресурс, за да съпътства четиримата, които дори никаква работа не свършиха?
Най-добър български фентъзи роман. Чел съм много по-добро българско фентъзи и се надявам и занапред да прочета много по-добро българско фентъзи. Изрових днес „Роди се сянка“ за да прочета нещо от същия автор, от което са ми останали само хубави впечатления.
This entire review has been hidden because of spoilers.
April 30, 2022
Предполагам не съм единственият, който вижда на корицата на една книга името Богдан Русев, но съзнанието му чете Робърт Блонд. Тзи носталгия към едни по-безгрижни и много приключенски времена ме кара да продължавам да купувам книгите на Русев, макар в 9 от 10 случая да оставам по-скоро разочарован.
"Тронът на Алкирия" не прави изключение от тази схема. Купих си я с много ентусиазъм, но още в самото начало ме чакаше разочарованието. Семпла и праволинейна история, която сякаш се страхува или не може да се развие или усложни. Герои, които отговарят на добрите традиции на книгите - игри, но които, за разлика от тях, някак не могат да ти станат симпатични; не успяват да те убедят, че са пълнокръвни; не можеш да заживееш с тях и проблемите им. Съдбата им не те трогва особено.
Стилът на писане е доста тромав с безкрайно дълги подчинени изречения, които неминуемо те карат да изгу��иш нишката на разказа и идеята на автора. Тук критиката е по-скоро към редактора, ако е имало такъв.
Цялостното усещане след прочита на романа е сякаш авторът, а вероятно и издателят са решили да спечелят от носталгията на синовете на пустинята и тези, които си гледат дракон в мазето.
ПП. Въпреки казаното по-горе, г-н Русев, моля не забравяйте Бързаков и д-р Филипова. Искаме още истории за тях, само не прекалявайте с демонстративно измислените имена, развалят достоверността на историята.
"Тронът на Алкирия" не прави изключение от тази схема. Купих си я с много ентусиазъм, но още в самото начало ме чакаше разочарованието. Семпла и праволинейна история, която сякаш се страхува или не може да се развие или усложни. Герои, които отговарят на добрите традиции на книгите - игри, но които, за разлика от тях, някак не могат да ти станат симпатични; не успяват да те убедят, че са пълнокръвни; не можеш да заживееш с тях и проблемите им. Съдбата им не те трогва особено.
Стилът на писане е доста тромав с безкрайно дълги подчинени изречения, които неминуемо те карат да изгу��иш нишката на разказа и идеята на автора. Тук критиката е по-скоро към редактора, ако е имало такъв.
Цялостното усещане след прочита на романа е сякаш авторът, а вероятно и издателят са решили да спечелят от носталгията на синовете на пустинята и тези, които си гледат дракон в мазето.
ПП. Въпреки казаното по-горе, г-н Русев, моля не забравяйте Бързаков и д-р Филипова. Искаме още истории за тях, само не прекалявайте с демонстративно измислените имена, развалят достоверността на историята.
July 22, 2022
Страхотна атмосфера 🖤 Обожавам подобни мрачни истории.
Не помня дали съм чела другите книги за Алкирия - разбрах от Гугъл, че има цяла серия книги-игри - може да ми е попадала някоя от тях и да съм забравила, понеже доста местности и събития ми бяха смътно познати докато четях.
Когато успях да разбера кой е кум, кой сват и кой на краля брат, стана интересно. Краят леко ме озадачи, но ми хареса.
Виждам, че в другите ревюта са изброили подробно качествата и недостатъците на книгата и само ще обобщя, че се колебаех между 3.5-4 звезди, но оставям 4 заради прекрасната атмосфера.
🖤🖤🖤🖤
Не помня дали съм чела другите книги за Алкирия - разбрах от Гугъл, че има цяла серия книги-игри - може да ми е попадала някоя от тях и да съм забравила, понеже доста местности и събития ми бяха смътно познати докато четях.
Когато успях да разбера кой е кум, кой сват и кой на краля брат, стана интересно. Краят леко ме озадачи, но ми хареса.
Виждам, че в другите ревюта са изброили подробно качествата и недостатъците на книгата и само ще обобщя, че се колебаех между 3.5-4 звезди, но оставям 4 заради прекрасната атмосфера.
🖤🖤🖤🖤
Read
October 4, 2022Почти всяко дете на 90-те беше чувало за книгите-игри или направо си им беше фен.Аз не правя изключение - за мен бяха истинска мания.Един от героите на моето детство беше автора на такива книги Робърт Блонд.Историите, които пишеше нямаха граници - от Белегаст до Ормбург, от Алкирия до Флавия, въображението на автора потапяше десетина годишните хлапета като мен в своите магически светове!И го правеше наистина успешно, защото дори 30 години по-късно помня в подробности неговите книги. Сега, доста години по-късно,порасналият Блонд написа нова книга за порасналите свои читатели, а именно ,,Тронът на Алкирия''. Веднага я купих и прочетох - хареса ми!
Дали заради носталгията, дали заради героите, дали заради множеството намигвания и ,,великденски яйца'' към света на Алкирия, определено прочетох книгата с голям интерес!
В конкретика - книгата представя гледната точка на част от,,лошите'' в този фентъзи свят, веднага след събитията от книгата-игра ,,Принцът на Алкирия''.Тези герои поемат на една самоубийствена мисия ала ''Отряд самоубийци'', в която нямат избор дали да се включат или не! Богдан Русев казва, че книгата не е за деца с техните идеалистични представи за живота и е прав - тук добрите и лошите често разменят местата си, така както се случва често и в реалността. В заключение - интересно фентъзи, написано от българин, с приятни носталгични нотки на отминалото детство, интересен свят и пълнокръвни главни герои! Като минуси: слаб редактор и ужасно сегашно просто време!
Дали заради носталгията, дали заради героите, дали заради множеството намигвания и ,,великденски яйца'' към света на Алкирия, определено прочетох книгата с голям интерес!
В конкретика - книгата представя гледната точка на част от,,лошите'' в този фентъзи свят, веднага след събитията от книгата-игра ,,Принцът на Алкирия''.Тези герои поемат на една самоубийствена мисия ала ''Отряд самоубийци'', в която нямат избор дали да се включат или не! Богдан Русев казва, че книгата не е за деца с техните идеалистични представи за живота и е прав - тук добрите и лошите често разменят местата си, така както се случва често и в реалността. В заключение - интересно фентъзи, написано от българин, с приятни носталгични нотки на отминалото детство, интересен свят и пълнокръвни главни герои! Като минуси: слаб редактор и ужасно сегашно просто време!
October 21, 2022
Човечеее - Алкирия. Пише "Богдан Русев" - четеш "Робърт Блонд". С тия книги, книгите-игри, израстнах навремето...
...Окей. Ако трябва да съм честен - не помня почти нищо от "Варварският бог" и "Принцът на Алкирия". Освен, че бяха БРУТАААЛНО яки приключения, до които се докоснах в едно време (преди повече от двадесет години), когато подобни забавления, в цялата си пълнота, бяха много далеч от нас. Да се славят книгите-игри и да се свети името им !
...Окей, пробвам пак. Мина ми мисълта да "врътна" пак и "Богът" и "Принцът" преди да се захвана с "Тронът на Алкирия", но ми се стори, че вече ми е минало времето за тях и само мога да разваля прекрасните си детски спомени. Затова скочих веднага на "влака" и бързо си наредих "Тронът" на нощното шкафче, чакайки с нетърпение да посегна към нея...
...Окей, трети опит за ревю - без патос и "хайп". Днес затворих последната страница на "Тронът на Алкирия" и честно да ви кажа съм със смесени чувства. Стилът не бе това, което очаквах, макар че накрая свикнах с него. Обстановката в романа ми хареса, като дори може да бъде още по-мрачна. Един плюс и един минус.
И идва ред на историята. Попаднаха ми няколко отрицателни ревюта, в които прочетох, че като сюжет "Тронът на Алкирия" е много елементарна. Да ви кажа правичката - не са прави. Защото проблемът е на коренно различно място: не е слаб сюжета, просто е прекалено кратък !
"Тронът на Алкирия" ми дойде прекалено кратка ! Точно свикнах със стила, които ме дразнеше първите 50-60 страници, точно започна интересното действие и хоп - завесата се спусна. Спусна се толкова бързо,по мое мнение, че дори няма време да си създадеш мнение за основните персонажи. Нито да ги обикнеш, нито да ги намразиш. Какво ти остава да се вълнуваш за съдбата им...
"Тронът на Алкирия" заслужава още поне 400 страници от същия фентъзи материал - все така мрачен, подтискащ и изглеждащ като задънена улица.
Затова и ще сложа само "две звездички". Дано "бай Робърт" напише още поне 400 страници под формата на продължение на историята, за да добавя и другите поне "две звездички" към оценката.
...Окей. Ако трябва да съм честен - не помня почти нищо от "Варварският бог" и "Принцът на Алкирия". Освен, че бяха БРУТАААЛНО яки приключения, до които се докоснах в едно време (преди повече от двадесет години), когато подобни забавления, в цялата си пълнота, бяха много далеч от нас. Да се славят книгите-игри и да се свети името им !
...Окей, пробвам пак. Мина ми мисълта да "врътна" пак и "Богът" и "Принцът" преди да се захвана с "Тронът на Алкирия", но ми се стори, че вече ми е минало времето за тях и само мога да разваля прекрасните си детски спомени. Затова скочих веднага на "влака" и бързо си наредих "Тронът" на нощното шкафче, чакайки с нетърпение да посегна към нея...
...Окей, трети опит за ревю - без патос и "хайп". Днес затворих последната страница на "Тронът на Алкирия" и честно да ви кажа съм със смесени чувства. Стилът не бе това, което очаквах, макар че накрая свикнах с него. Обстановката в романа ми хареса, като дори може да бъде още по-мрачна. Един плюс и един минус.
И идва ред на историята. Попаднаха ми няколко отрицателни ревюта, в които прочетох, че като сюжет "Тронът на Алкирия" е много елементарна. Да ви кажа правичката - не са прави. Защото проблемът е на коренно различно място: не е слаб сюжета, просто е прекалено кратък !
"Тронът на Алкирия" ми дойде прекалено кратка ! Точно свикнах със стила, които ме дразнеше първите 50-60 страници, точно започна интересното действие и хоп - завесата се спусна. Спусна се толкова бързо,по мое мнение, че дори няма време да си създадеш мнение за основните персонажи. Нито да ги обикнеш, нито да ги намразиш. Какво ти остава да се вълнуваш за съдбата им...
"Тронът на Алкирия" заслужава още поне 400 страници от същия фентъзи материал - все така мрачен, подтискащ и изглеждащ като задънена улица.
Затова и ще сложа само "две звездички". Дано "бай Робърт" напише още поне 400 страници под формата на продължение на историята, за да добавя и другите поне "две звездички" към оценката.
July 17, 2022
Преди да напиша впечатленията си искам само да спомена, че никога преди не съм чела нищо на Русев, а името му свързвам с няколко преведени от него книги. Предвид другите ревюта ми става ясно, че фенове на неговите книги-игри са си купили тази и напълно са знаели какво да очакват - и от автора, и от неговата Алкирия. В моя случай исках да си уголемя библиотеката с българска литература, а щом видях тази книга и прочетох, че е фентъзи, си казах "добре, това е", като очаквах нещо, но дори и аз не знам какво. Та аз, за разлика от хората в другите ревюта, поне както виждам, се хвърлих сляпо в този роман.
През първите стотина страници се роди едно ясно изображение в мозъка ми : седиш си на пейка и ставаш неволен слушател на нечий чужд разговор, обаче го хващаш някъде към средата. Знаеш, че е след средата, защото наляво и надясно хвърчат имена, случки и места, за които не знаеш абсолютно нищо. Хората и теб те заговарят, ама смееш ли да кажеш нещо, като чак сега си седнал на пейката? Кой е Пенчо? Генчо? Защо човека изрежда цял лист с имена? Онова село, онзи град, този празник, онзи, това, онова...
Има опит романът да е нещо отделно от предшествалата го книга-игра, но в нито един момент не го усетих. По-скоро ми напомни на не редактирани бележки за бъдеща творба, където си нахвърляш мислите за фантастичния си свят, а после трябва да отрежеш половината, защото е *излишно*. Така, след десет хиляди инфо дъмпа, ретроспекции и смени на гледните точки с герои, за които така и не ми запука, се отказах. Може и да довърша книгата и да допълня това ревю, да добавя финални заключения, обаче няма да е скоро. Определено няма да е скоро.
Мирише ми на nostalgia bait, накратко. Ама като я нямаш тая носталгия, оставаш минус 18 лева и с въпроса защо Сола си мъкне ножа между краката...
През първите стотина страници се роди едно ясно изображение в мозъка ми : седиш си на пейка и ставаш неволен слушател на нечий чужд разговор, обаче го хващаш някъде към средата. Знаеш, че е след средата, защото наляво и надясно хвърчат имена, случки и места, за които не знаеш абсолютно нищо. Хората и теб те заговарят, ама смееш ли да кажеш нещо, като чак сега си седнал на пейката? Кой е Пенчо? Генчо? Защо човека изрежда цял лист с имена? Онова село, онзи град, този празник, онзи, това, онова...
Има опит романът да е нещо отделно от предшествалата го книга-игра, но в нито един момент не го усетих. По-скоро ми напомни на не редактирани бележки за бъдеща творба, където си нахвърляш мислите за фантастичния си свят, а после трябва да отрежеш половината, защото е *излишно*. Така, след десет хиляди инфо дъмпа, ретроспекции и смени на гледните точки с герои, за които така и не ми запука, се отказах. Може и да довърша книгата и да допълня това ревю, да добавя финални заключения, обаче няма да е скоро. Определено няма да е скоро.
Мирише ми на nostalgia bait, накратко. Ама като я нямаш тая носталгия, оставаш минус 18 лева и с въпроса защо Сола си мъкне ножа между краката...
June 23, 2022
Дългите седмици на голяма ангажираност покрай пускането на FL ми попречиха да напиша ревю на книгата докато ми беше прясна, но ще се опитам да пресъздам впечатленията си от онзи период.
Накратко - прочетох я, хареса ми и препоръчвам!
Особено за един фен на КИ, трябва да се подгрее с "Варварският Бог" и "Принцът на Алкирия", за да е удоволствието на максимум. Това изигра огромна роля да ми харесат всичките малки податки, великденски яйца, местности и споменати персонажи. Не мисля, че скоро е излизало по-добро българско фентъзи.
Книгата се доближава много повече до Бога като тон и атмосфера, огромен плюс в моите очи. "Принцът на Алкирия" за мен е прекалено лековата, много точно я е оприличил Ал Торо - "двама айляци отиват на плажа". Това никак не ми се понрави и за мен тя е остаряла значително по-зле. "Тронът на Алкирия" е по-тъмна, по-натуралистична и се доближава до съвременните трендове във фентъзито. Развива света и го превръща в логически издържано място на действие. Загатнати са политическите интереси и борбата за надмощие на различните фракции без това да утежнява повествованието. Има много интересен и свеж поглед върху Гуор и неговия култ. Нещата вече не са така черни и бели, представят се различни гледни точки за събитията и как това е афектирало животите на обикновените хора. Да, в днешни дни не звучи оригинално, а модно, но всичко е задоволително представено и нелошо аргументирано.
Главните персонажи ми харесаха много, бяха изградени добре, усещаха се плътни. Особен любимец ми беше Тарк. Не искам да разкривам подробности около сюжета, за да не развалям удоволствието, затова няма да се спирам на останалите и динамиката между тях. Само ще кажа, че от старите муцуни, най-застъпен в тази книга е образът на Алвиан, който ми стои изключително нереалистичен като ниво на пъкленост, интригантство и мъдрост за своите деветнадесет лета. Очаквах някаква причина за това, но останах незадоволен.
Според мен стилът на Богдан Русев е много приятен. Отне ми време да свикна с воденето на повествованието в сегашно време. Но от друга страна това не спираше да изостря вниманието ми върху текста и пазеше мисълта ми да не блуждае. На някои места слоевете от подчинени изречения звучат много добре и съм препрочитал параграфи с хорър елементи в тях, за да им се насладя. Множество добри попадения. На други места обаче изреченията са се получили тромаво, пълни с излишни обстоятелствени пояснения и разяснения в скоби. Но като цяло конструкцията на романа ми се стори чудесна. Имаше идеално темпо, което ме държа до края, който не ме разочарова. Не бих казал, че е книга, която ще ви държи притаили дъх докато отгръщате страниците, но ще се наслаждавате на пътя.
Разбира се, поздравления на Anardil за редакцията! Въпреки споменатите минуси, смятам, че романът е сред най-добрите български фентъзита и не отстъпва на много от преводните, с които сме заляти.
Накратко - прочетох я, хареса ми и препоръчвам!
Особено за един фен на КИ, трябва да се подгрее с "Варварският Бог" и "Принцът на Алкирия", за да е удоволствието на максимум. Това изигра огромна роля да ми харесат всичките малки податки, великденски яйца, местности и споменати персонажи. Не мисля, че скоро е излизало по-добро българско фентъзи.
Книгата се доближава много повече до Бога като тон и атмосфера, огромен плюс в моите очи. "Принцът на Алкирия" за мен е прекалено лековата, много точно я е оприличил Ал Торо - "двама айляци отиват на плажа". Това никак не ми се понрави и за мен тя е остаряла значително по-зле. "Тронът на Алкирия" е по-тъмна, по-натуралистична и се доближава до съвременните трендове във фентъзито. Развива света и го превръща в логически издържано място на действие. Загатнати са политическите интереси и борбата за надмощие на различните фракции без това да утежнява повествованието. Има много интересен и свеж поглед върху Гуор и неговия култ. Нещата вече не са така черни и бели, представят се различни гледни точки за събитията и как това е афектирало животите на обикновените хора. Да, в днешни дни не звучи оригинално, а модно, но всичко е задоволително представено и нелошо аргументирано.
Главните персонажи ми харесаха много, бяха изградени добре, усещаха се плътни. Особен любимец ми беше Тарк. Не искам да разкривам подробности около сюжета, за да не развалям удоволствието, затова няма да се спирам на останалите и динамиката между тях. Само ще кажа, че от старите муцуни, най-застъпен в тази книга е образът на Алвиан, който ми стои изключително нереалистичен като ниво на пъкленост, интригантство и мъдрост за своите деветнадесет лета. Очаквах някаква причина за това, но останах незадоволен.
Според мен стилът на Богдан Русев е много приятен. Отне ми време да свикна с воденето на повествованието в сегашно време. Но от друга страна това не спираше да изостря вниманието ми върху текста и пазеше мисълта ми да не блуждае. На някои места слоевете от подчинени изречения звучат много добре и съм препрочитал параграфи с хорър елементи в тях, за да им се насладя. Множество добри попадения. На други места обаче изреченията са се получили тромаво, пълни с излишни обстоятелствени пояснения и разяснения в скоби. Но като цяло конструкцията на романа ми се стори чудесна. Имаше идеално темпо, което ме държа до края, който не ме разочарова. Не бих казал, че е книга, която ще ви държи притаили дъх докато отгръщате страниците, но ще се наслаждавате на пътя.
Разбира се, поздравления на Anardil за редакцията! Въпреки споменатите минуси, смятам, че романът е сред най-добрите български фентъзита и не отстъпва на много от преводните, с които сме заляти.
July 29, 2022
Имах големи очаквания към първото българско фентъзи, което попада в ръцете ми, дело на човека с чиито книги-игри израстнах. Уви, едвам стигнах до 50та страница, просто не върви... Стилът на писане просто ме отблъсква.
January 4, 2024
Прекрасни описания на хора, места и действия. Не се случва нещо особено фантастично, но това не би било проблем на повечето читатели – казвам го не като критика, а като насока за тези, които се чудят дали да я прочетат.
November 1, 2022
С голям ентусиазъм си я купих воден от носталгията по книгите-игри. Виках си „това ще е е**си якото“. Докато не започнах да я чета. Голяма мъка беше. Героите скучни, действията им са лишени от логика, сюжетът също е скучен, но за сметка на това разказът прескача напред-назад из хронологията. Това нелинейно разказване може да е готино понякога, но хич не се връзва на приключенско фентъзи. 300-тина страници книжка я мъчих един месец. Такова нещо точно от Робърт Блонд не го бях очаквал.
Displaying 1 - 11 of 11 reviews